отиват в атака, а ако са с бели престилки, режат трупове, отхапвайки междувременно от сандвича си с кюфте.) Виконта вече говореше, питаше и отговаряше, в гласа му се появиха и набираха сила познатите свадливо-ядосани нотки. Той пусна ръката на Станислав и сега махаше жиците от тялото си. Няколко души обясняваха през глава. Някой пристигал, всеки момент щял да бъде тук, някой много важен и всички трябвало да са нащрек. В кондиция. Виктор Григориевич, естествено, трябвало засега да лежи, щели веднага да го преместят в нормална стая, но ако генералът пожелаел, то тогава разбира се, щяло да се наложи… Тук зациклиха, защото Виконта не искаше да се мести, а настояваше да му дадат дрехите начаса… Опитаха се да му втълпят, че за това и дума не може да става, но той настояваше на своето и не искаше да чуе друго. Тогава някакъв, изникнал сякаш от небитието човек, хвана Станислав за лакътя и го помъкна след себе си.
Бързо преминаха през няколко тъмни и студени стаи, които миришеха остро, на нещо свързано с хигиената и които очевидно бяха изоставени — по подовете бяха разхвърляни парцали, бинтове и някакви шишенца, а покрай стените стояха колички със смачкани чаршафи. Върху една от количките имаше неподвижен бял пакет… После се оказаха в голям товарен асансьор, който бавно, сякаш някой му пречеше да се движи запълзя надолу и Станислав попита: „Какво става? Какъв е този пожар?“ Мълчаливецът (дребен на ръст, но като че излят в опънатата по тялото му униформа с майорски пагони) го погледна отдолу нагоре с прозрачните си безцветни очи и каза едва чуто: „Сега, другарю Красногорски, сега…“ — „Фамилията ми е Красногоров…“ Тихият майор кимна с разбиране, дори някак си поощрително и асансьорът спря.
Притичаха през леден коридор с циментов под, със стени целите в кабели, като тунел на метрото, и се спуснаха по невидимите стъпала на невидими стълбища. В полутъмния тунел проблясваше вече снежец и през една полуотворена врата излязоха навън. Там всичко бе залято от светлината на прожектори, но това не беше входът, през който бяха влезли преди няколко часа. Зад светлината на прожекторите все още бе тъмно, не се виждаха хора. Чакаше самотен москвич — пикап без странични прозорци, чиято задна врата бе отворена.
Вътре бе кучешки студ и тихият майор побърза да му протегне палтото. То бе ледено, съвсем замръзнало, защото през цялото време бе стояло тук, върху ламарината, но Станислав бързо го навлече и след известно време се постопли.
Москвичът се носеше, без да избира пътя. Подхвърляше Станислав, блъскаше го в майора и го поваляше по гръб така, че пантофите от краката му отхвръкваха в ъгъла, до мига, в който той се хвана за някакъв колан. В сумрака едва различаваше спътника си, който също се вкопчи в нещо, но това не му помогна особено. Станислав трепереше от студ. Ръката, с която се беше хванал, скоро се вкочани. От устата му излизаше пара и му замъгляваше очилата. Ще ме закарат някъде и ще ме застрелят, помисли си той равнодушно. Беше малко вероятно. Бе сигурен, че го карат у дома.
Колата спря, известно време бе тихо и не се случи нищо. Станислав и майорът мълчаливо се гледаха. Нямаше за какво да говорят. После задната врата се отвори със скърцане. Сигурно се отключваше само отвън. Видя позната личност: предишния шофьор с уста като на пъстърва и с изкривен нос. Майорът излезе първи и вежливо протегна ръка, за да му помогне. Станислав не я пое. Стояха на тротоара срещу входната врата на дома му. Нощната улица бе пуста и мрачна. Край електрическия стълб Ларискиният запорожец спеше зимен сън.
— Да ви изпратя ли? — попита майорът.
— Не. Сам ще се прибера.
— А ключ имате ли?
— Ще се оправя.
— Тогава… довиждане? — каза военният с явно въпросителна интонация. Станислав не му отговори. Забрави за него. Нищо не беше свършило. А ако беше, то започваше наново. Този проклет запорожец го изкара от релси. Отново се почувства като върколак. И отново щръкна чепатият кол, забит в гърдите му. Бъдете проклети, каза той без адресат. Не искам да живея.
Виконта му се обади след ден.
— Ти отново ме измъкна, мой Стак — каза той.
— Не, ти ме измъкна, мой Виконте, щом стана дума за това.
— Може ли да понамина?
— Да.
Остави слушалката и се върна към дневника си, който лежеше на масата. Не смееше да го отвори. После го направи. Последният запис гласеше: „1 януари. Тази нощ умря моята Лариска. Не искам да живея.“ Сега вече заплака.
Глава пета
Сеня Мирлин бе арестуван на рождения ден на Ленин. Отиде на поредния разпит, петия или шестия поред, и отначало всичко вървеше както обикновено. Но после изведнъж осъзна, че следователят говори нещо не както трябва — назовава непознати имена и разказва за събития, които не подлежат на разгласяване. Полудял е моят майор, помисли си Сеня с определена тревога. Та нали ще се прибера у дома и ще разкажа на пичовете… Но майорът изобщо не бе полудял и след като свърши добре обмислената беседа, предяви на ошашавения Сеня заповед за арест, тъй че той не си тръгна към вкъщи да разправя на пичовете оперативни данни, а се озова в килия, разположена в съседство с тази, в която някога бе лежал самият Владимир Илич за антидържавна дейност.
Всички тези подробности станаха известни на Станислав много по-късно, а тогава вечерта в осем се обади Софя и каза: „Стас. Арестуваха Семьон.“ — „Сега ще дойда“, каза той и затвори телефона. Изключи котлона с врящата супа и започна да се облича.
Забеляза, че ръцете му треперят и това го изненада неприятно. Арестът на Мирлин бе неочакван — някак си всички свикнаха с мисълта, че него няма да го затворят, че не го следят — кому ли е нужен? Но от друга страна никому не би дошло наум да твърди, че ТОЧНО него няма да закачат. ДС си е ДС28 и нямаше смисъл да се предвиждат действията им, още повече че те и сами никога не знаеха какво ще правят утре. Каквото заповяда обком29, това ще правят, а обкомът, както е известно, е друг свят, чиито закони надхвърлят пределите на човешкия разум… При това не е приятно да откриеш, че си съвсем неподготвен за най-лошото. Изведнъж Станислав осъзна с пронизителна яснота какво в действителност се бе случило: този път снарядът бе паднал в неговия окоп и той се почувства ранен…
Беше вече обул едната си обувка, а другата държеше в ръка и се замисли, седнал така на сандъчето в антрето. По-голямата част от своя самиздат той бе изнесъл от апартамента си и го бе скрил при Громобой още в началото на април, веднага след първия обиск при Семьон. Но бе напълно възможно да не е изнесъл всичко и в бързината да е взел нещо друго, а не това, което трябва. Пък и за последвалите три седмици бе писал нови неща. След обиска при Мирлин нищо повече не последва и всички бяха на мнение, че се е отървал и ония са се успокоили. Но ситуацията сега изглеждаше различна. Трябваше да предприеме нещо. И то бързо. Добре, че запорожецът бе в движение…
С въображението си виждаше една разрошена и разплакана Софя, седяща с безсилно отпуснати ръце край кухненската маса, виждаше притихналите момиченца с кръгли от уплаха и недоумение очи… напрегната тишина… съседите със загрижени лица…
Външната врата бе широко отворена. Отдалеч се чуваше глъчка. Апартаментът бе пълен с народ. Софя бе действително раздърпана, но не и разплакана, само прекалено развълнувана и с червени петна по бузите. Шеташе в кухнята, правеше чай, кафе и сандвичи. Децата бяха безкрайно доволни, че не ги карат да си лягат. Някои от съседите бяха дошли със своите и сега шест хлапета играеха на гоненица сред възрастните. Имаше много хора и повечето бяха непознати или слабо познати, димът можеше да се реже с нож, всички пушеха, разнасяха се пиперливи шеги, избухваше нервен смях, всеки се държеше малко неестествено и само Владлен си бе същият както винаги — седеше в ъгъла, мълчеше си и от всеки
