привкус и никъде не искаха да я публикуват. А Сашка много искаше да пробие! Да си създаде име! Заради това бе готов почти на всичко. А може би и без „почти“. Виконта му каза в лицето жестоко, но точно: „Ти си готов да им лижеш задника, Алексей. Узрял си. Но не разбираш, че това е малко. Те обичат не просто да им лижеш задника, а да го правиш С УДОВОЛСТВИЕ!“ Горкият Сашка… Захвърли всичко тук и замина за Москва. Мяташе се там като риба на сухо, пиеше с разни гадове, подаде документи да бъде приет в партията, почти нищо не постигна и умря от пиене на трийсет и пет ненавършени години. (На пияна глава май бе претърпял катастрофа или го бяха убили по някакъв зверски начин — очевидно е бил обезобразен, защото го погребали в затворен ковчег.) Виконта го смяташе за най-талантливия между тях… Може би беше точно така. (Макар че понякога в него се проявяваше нещо неизразимо плебейско, някаква гадна утайка и тогава Виконта с погнуса му казваше: „Пропуските в твоето възпитание, братле, са съизмерими само с пропуските в твоето образование…“) Сега всичко това нямаше значение. Въпросът беше какво да прави със статията. Да я изгори? Не… На ви среден пръст. Нека стои. Статията си беше напълно партийна. Партията не осъди ли културната революция в Китай? Сашка Калитин също. И дори С УДОВОЛСТВИЕ… Откъде се появи това чувство на вина пред тях? Малко ли им е, че мълчим, гласуваме ЗА и послушно стърчим на шибаните им митинги. Защо искат и да ги обичаме? Никога няма да ги заобичаме и те го знаят много добре. Но упорито искат ние ДА СЕ ПРЕСТРУВАМЕ, че ги обичаме. Длъжни сме да се престуваме, че лижем задниците им, при това с удоволствие. Такива са правилата на тази интересна игра. Ако не ти харесва, избирай: на Изток или на Запад? И бъди благодарен, ако ти позволят да направиш този избор сам.
Спомни си внезапно как тогава посред нощ бе събудил цялата комуналка, защото Преподобната Азора, последната Сашкина курва, му се бе обадила по телефона36 и се бе развикала: „Слава! Слава! Той умря! Слава! Как ще живея сега!“ Той тичаше до гарата, но билети нямаше. Със Семьон и Жека все пак стигнаха до Москва. Погребаха го. Върнаха се в Питер. А след два дни дойде писмо от оня свят. От мъртвия Сашка. Написано и пуснато няколко часа преди смъртта му. Постскриптум той бе написал: „Намерих ти страхотна работа, Стас. Идвай веднага. Пари ти изпращам днес. Подробности не мога да ти съобщя с писмо или по телефона.“ Беше по времето (кратко, но неприятно), когато Станислав бе изпаднал в криза и работеше като пощальон. Какво му бе намерил тогава Сашка? Пари не пристигнаха. Самото писмо беше странно, накъсано, с цинични стихчета и глупави новини. Накрая, след подписа, имаше постскриптум. Ако Сашка бе живял още седмица и ако неговото писмо не беше пиянска дрънканица… Щях да живея сега в Москва и да съм си екстра…
Към два часа след полунощ дойде Виконта, мрачен и ядосан. „Архивите ли си чистиш? — попита той ехидно. — Напразно. Няма да те тарашат, никому не си нужен. Пък и не можеш да скриеш всички улики.“ — „Ще ги скрия.“ — „Няма. Кривата си физиономия никъде не можеш да скриеш. Лъжливите си очи също.“ — „Хубаво. Я по-добре погледни себе си…“ Препираха се в този дух десетина минути, а после Виконта попита: „Какво ще правиш с романа?“ — „Нищо — отвърна Станислав, малко стъписан. — Защо питаш?“ — „Скрий го“ — посъветва го Виконта късо. „От какъв зор…? На кого пречи?“ Тогава Виконта сухо, но енергично му напомни историята с романа на Гросман37. „Аз не съм Гросман!“ — „Не се прави на идиот. Ще ти го конфискуват и няма да го видиш повече. Искаш да го преписваш ли? Отново? Отначало?“ Той имаше право. Станислав запали цигара. Фантазията му заработи. Виконта го гледаше печално и строго.
— Свине — каза Станислав с горчивина. — Какво правят с нас? Нали сме напълно добронамерени, мирни и безобидни еснафи. Защо умишлено ни правят нелегални?
Вече знаеше на кого ще отнесе романа. Трябваше да е абсолютно сигурен човек и в същото време такъв, за когото никой нямаше да каже, че е най-близкият му приятел, когото нямаше да претърсват.
— А собствения си самиздат къде скри? — попита той. — Не бива да ми казваш. Глупав въпрос. Извинявай.
Виконта се ухили.
— Страхуваш се, че няма да издържиш на мъченията ли? — попита той хитро.
Тогава Станислав изведнъж попита:
— Слушай, а защо ония всичките бяха сини?
Много отдавна искаше да му зададе този въпрос, но се въздържаше, защото разбираше, че е, меко казано неуместен. Сега реши да полюбопитства и веднага съжали. Очите на Виконта сякаш се покриха с кепенци. Той замря. Няколко секунди в стаята бе неестествено тихо, после гостът каза:
— Ти сподели ли с някого това?
— Не. На глупак ли ти приличам?
— Не зная — каза Виконта с неприятна усмивка. — Може би. Аз се надявах, че тогава не си обърнал внимание. Или ако си видял, си го забравил.
— Така е. Можеш да не се тревожиш.
— Магаре. Не аз трябва да се тревожа за това, разбираш ли? НЕ АЗ.
— Добре. Край. Млъквам. Извинявай.
— Хубаво — каза Виконта. — Да се надяваме, че ти и по-рано си разбирал как трябва да се отнасяш към това, а сега вече ти е съвсем ясно.
Станислав кимна. Чувстваше се като дрънкало подобно на Мирлин. (Мирлин бе сигурен, че Виконта в своето „чекмедже“ се занимава с достигане на практическо безсмъртие. Това беше единственото нещо, според Мирлин, с което трябваше да се занимава всяко порядъчно „чекмедже“. „Ти откъде знаеш колко пъти е умирал Сталин, преди да обявят официално смъртта му? А покушението срещу Кастро — било е успешно! Затова американците загубиха ума и дума, когато след две седмици го видяха на трибуната като нов! А колко пъти ще умира нашият Льолик? Ако искаш да знаеш, веднъж той опъна петалата. А сега е като новороден. Само малко позагуби дар слово, но той никога не е бил като Демостен. Направо виждам как след около трийсет години нашето Политбюро ще си седи в пълен състав: дванайсет и три пъти възкръсвали мъртъвци, всеки на по сто и кусур години, не могат свързано да говорят, но управляват!“ — „Напълно възможно — подхвана тогава Станислав. — И дванайсетте са сини.“ Веднага се сепна, но Мирлин като че не обърна никакво внимание на репликата му — очевидно пред очите му стояха други картини.)
— Добре — каза той, пъхайки папките в полиетиленовия плик. — Край. Поговорихме. Вземам си думите назад. И не се тревожи. Аз съм плямпало, но ще се поправя. Сбогом…
Глава шеста
Лятото започна с необикновени жеги. Асфалтът се размекваше още от сутринта. В мътното знойно небе се носеше пух от тополи и топлият вятър подмяташе белите му вълма по улиците. Извън града гореше торф. Имаше заповед никой да не се пуска в гората, особено пък с лека кола. Хората, потни и станали зли като дяволи, ожесточено спореха кое е по-правилно: прозорците да се държат широко отворени или пък затворени и с пуснати пердета. През знойните бели нощи от мазетата излизаха облаци комари мутанти, безшумни и кръвожадни като пирани. Топлинните удари станаха нещо обикновено, като че многомилионният град се бе пренесъл в пустинята Бетпак-Дала. Съседката припадна в кухнята. Станислав се изплаши до смърт, но на нея й се размина: вечерта пристигна новият й любовник — белокос, набит човек с мазните маниери на крадец — донесе бутилка портвайн „Три седмици“. До късно през нощта се разнасяха тихите им песни: „Хас-Булат смелчагата“, „Как хубав е денят, как приятен слънчевият лъч“ и „Какъвто беше ти, такъв си и остана“.
Сутринта Станислав, ненаспал се, потен и ядосан, бе повикан незабавно при Ежеватов.
— Сядай и пиши отчет за АНТИТЮРИНГ — каза без предисловия другарят началник, също потен, също ядосан и видимо ненаспал се. — И побързай. Утре да е готов.
— Защо е това бързане?
— Защото вчера нашият Академик гушнал здравеца — каза Ежеватов с такава крива усмивка, че Станислав веднага разбра за какво става дума, макар че ежеватовският евфемизъм не му бе познат.
— Тоест? — попита той за всеки случай.
— Тоест опънал петалата. Гътнал се. Пукнал… Най-сетне дочакахме това печално събитие.
— Ясно — рече Станислав и не изпита нищо. — Според слуховете май не бил съвсем наред.
— Изобщо… Ако всички наклепани от него се наредят в редица, ще стигнат оттук чак до Големия Дом. Но с него можеше да се работи, разбираш ли за какво става дума… Имаше
