послъгва. Защо? Или поради каква причина? Грешка? Информаторите ли са сбъркали? Или все пак БЯХ болен?
— Добре, Станислав Зиновиевич. Щом като паметта ви изневерява, прочетете ето това. Вземете, вземете, това са собствените му показания. Четете…
Закръглен детски почерк… Като че ли е НЕГОВИЯТ. „Четоха поред, като си предаваха листата… Статията не им хареса, двамата ме порицаха заради текста, а Красногоров дори каза: ще те арестуват, Сьомка, заради това…“ Това не може да е вярно. Това не може да е вярно. Фалшификат…
— Повече няма нужда да четете, Станислав Зиновиевич! Дочетете тази страница и стига… Спомнихте ли си?
„Няколко дни преди Нова година отидох при моя най-добър приятел Станислав Зиновиевич Красногоров, за да му дам да прочете моята статия «Поколението, което глътна свобода». Беше късно вечерта. На гости при Красногоров бе нашият общ приятел Виктор Григориевич Киконин…“
Дали са го били? Или са го заплашвали и шантажирали… Това не може да е вярно! Времената вече са други. Не… Какво се получава тогава? Фалшификация?
Доста дебела купчина — поне петдесет страници. Наистина той не ми разрешава да чета нататък… Защо? „Красногоров беше настинал, беше облякал халата си и пиеха чай с конфитюр от малини.“ Не е вярно! Откъде накъде конфитюр от малини при мен! „Красногоров дори каза: Ще те арестуват, Сьомка, за това.“
— Е? Спомнихте ли си сега? По лицето ви виждам, че си спомнихте.
— Не, Вениамин Иванович. (Езикът му едва се обръщаше. Бе сух и схванат. Някакви странни звуци излизаха вместо думи.) — Нищо не мога да добавя по този повод. Вече всичко ви казах.
— Но това са неговите собствени показания! Не познавате ли почерка му?
— Честно казано не.
— Да не мислите, че съм го писал аз?
— Не съм казал такова нещо.
— Че как иначе да ви разбирам? А?
— Не зная, Вениамин Иванович, ще ми разрешите ли да си налея вода?
Отпи глътка, като се сдържаше и се стараеше да не показва жаждата си, а майор Кросногорски продължаваше да говори, да убеждава, да обяснява, да вразумява напълно доброжелателно и без заплахи. Напротив: разбирате, че нищо не ви заплашва — чели сте статията, обсъждали сте я, нямате вина за това, а ние искаме само да установим истината…
— Да. Но Мирлин е заплашен! Вие сам непрекъснато повтаряте, че статията е антисъветска. А той има две малки дечица…
— Нима си мислите, че като отричате, помагате на Мирлин? Той още на двайсет свои познати я е давал да я четат, вие го познавате, той е, как да се изразя по-меко, доста общителен… От това, че вие отказвате да признаете, нищо не се променя. Само на себе си вредите. Дадохте обещание, а се държите, простете за остротата, безотговорно… Е?
— Не мога нищо да добавя.
— Значи не сте я чели?
— Не.
— Ами неговите показания?
— Не зная.
— Искате да кажете, че ние сме ги фалшифицирали?
— Не. Такова нещо не съм казвал.
— Ами тогава? Той нарочно ви клевети, така ли? Клевети ви? За какво намеквате? Вие сам признахте, че сте в добри отношения с него. Защо му е да ви клевети?
— Не зная.
— Тогава защо не искате да потвърдите тези негови показания? Той сам признава, че е написал тази статия тогава и тогава и я е давал на различни хора да я четат, включително и на вас. Защо лъжесвидетелствате?
Станислав отвърна първото, което му дойде на ума:
— Вениамин Иванович… Може би той първо го е написал това, а после се е отказал… И ако потвърдя…
— Ама пък фантазия имате, Станислав Зиновиевич!
Тогава телефонът звънна тихо, майорът все още клатейки укоризнено глава, взе слушалката и се заслуша. После устните замърдаха и Станислав отново стана свидетел на непостижимото му изкуство — не чуваше нито дума. Майорът затвори телефона и каза загрижено:
— Моля да ме извините, ще ви оставя за малко…
Той изчезна, а вместо него на вратата се показа старият червендалест прапорщик — точно копие на този, който дежуреше на вход пет, пък може и да бе същият. Станислав го гледаше, без да го вижда. Онзи седна на мястото на майора и също се втренчи в Станислав без каквото и да било изражение, сякаш пред него стоеше предмет. Или както човек гледа собствения си куфар на гарата — безразлично, но зорко, да не го откраднат.
Това продължи неопределено дълго. Станислав погледна часовника си и веднага забрави колко е часът. След известно време погледна отново — бе вече дванайсет без двайсет — бе минал повече от час. Трябваше да вземе решение. Време бе. Но нямаше какво да се решава. Вече всичко беше решено. Още вкъщи. И сега да става каквото ще…
Вратата се отвори и на прага изникна майор Красногорски, Вениамин Иванович. Лицето му бе оживено и някак си изкуствено зловещо, когато каза:
— Ето! Вашият приятел призна всичко! Край! И подписа, убедете се сам — ето.
Пъхна в ръката на Станислав някаква хартия.
Протокол. „Киконин, Виктор Григориевич… паспорт…“ Опита се да се насили да прочете документа, но не разбираше и не виждаше нито дума. И бездруго знаеше, че майорът не лъже. Мака-ар че… Ако, да кажем, са фалшифицирали показанията на Мирлин, какво им пречеше да направят същото и с тези на Киконин. Но той знаеше, че никой нищо не е фалшифицирал. Че са истински. Но не можеше да проумее откъде се взеха ИСТИНСКИТЕ показания на Мирлин? Как са могли да се появят. Как са успели да го накарат да ги напише? Обаче нямаше време да се облегне назад, да затвори очи и добре да помисли.
— Нима и сега ще продължите да отричате, Станислав Зиновиевич? Какво ви става, ей Богу? Приятелят ви се е подписал, какво още ви трябва?
— Приятелят си е приятел — отвърна той. — А аз съм си аз. Той си знае неговото, а аз моето…
— И искате да подпишете протокол пълен с „не, не зная, не съм виждал, не съм чувал“? Това са лъжливи показания.
— Какво да се прави? Ако Мирлин застане пред мене и в лицето ми каже, ще е съвсем различно…
— И ще каже!
— Нека! Направете очна ставка…
— Нищо не ми струва да я организирам…
— Добре. Защо не?
— Хубаво, така да бъде. На себе си вредите… Протоколът трябва сега да бъде подписан! Без каквато и да е очна ставка.
— Ами ще го подпиша… А вие защо не искате да направите очна ставка, Вениамин Иванович?
— Ще я направим, не се тревожете…
Известно време разговаряха в този дух и майорът непрекъснато тракаше на пишещата си машина, после извади листа и го подаде на Станислав.
„Не, не зная, не съм виждал, не съм говорил“, но защо във всеки въпрос се повтаряше едно и също: „антисъветската статия «Поколението, глътнало свобода»“ — как не го домързя да пише?
Станислав взе дадената му химикалка („не, не, не бива със своята, а ето с тази“) и се подписа. На всяка страница. Върна протокола на майора. Той с явно неудоволствие го прегледа отново, мърморейки: „И какво постигнахте? На себе си вредите, ей Богу!“ „Очевидно така са ни възпитали — отвърна Станислав. — Сам
