ПОМНЯ! Мирлин помни, но аз не.“
— Да бе, да! „Той казва, че е бил в екстаз, а аз добре си спомням, че беше в обора.“ Нима мислиш, че те няма да се справят с такъв тарикат? Ще се справят, нямай грижа! Това са ОРГАНИТЕ! Дай да извикаме Виконта и да се насвяткаме. Таня замина при своята маман на село с децата и аз съм волен като птичка.
Така и направиха. Станислав и Виконта в лайна до шията, а Евгений Малахов в снежнобели одежди.
На третия ден вечерта около осем часа се обади майор Красногорски, Вениамин Иванович.
— Здравейте, Станислав Зиновиевич! — поздрави той радостно, сякаш не бяха разговаряли от сто години. — МНОГО бих искал да ви видя.
— Кога? — попита Станислав мрачно.
— Може веднага.
— Вие и вечерно време ли работите? Аз не. Хайде да го отложим за утре сутринта… Чакайте, утре е събота…
— Станислав Зиновиевич, обаждам ви се не по работа. Или поне не съвсем. Искам личен разговор.
— За какво ние двамата с вас бихме могли да водим личен разговор?
— Е, Станислав Зиновиевич! Не е за телефона!
— Защо не? Вие ми се заклехте, че не го подслушвате.
— Ах, Станислав Зиновиевич, защо сте толкова заядлив. Повярвайте, че е във ваш интерес.
Уговориха се след час той да дойде при Станислав, но за кратко, понеже Станислав бе зает и уморен.
Когато майорът му се обади, той се въргаляше на дивана и четеше (за петнайсети път) „Хиперболоидът на инженер Гарин“. Наложи се да имитира заетост — разхвърля по бюрото документите от отдавна забравения договор с Двайсет и втори СКБ43 и дори демонстративно включи служебния хюлиет на програмно управление, за да мигат червените цифри на дисплея…
Не можеше да се каже, че е много нервен, но не беше и спокоен. Беше му ясно, че му готвят поредната гадост и че пак ще се окаже в лайна до шията, заедно с прехвалената си честност и нравствената си непреклонност на шестокласник. „Подай му пръст, той ще ти изяде цялата ръка…“ — безсмислено и обречено се въртеше в главата му. Хванаха го и сега никога няма да го оставят на мира.
Майорът пристигна точно след час, облечен в копринена спортна риза с къс ръкав, с протрити джинси, стари кецове и с добродушна, напълно цивилна усмивка. Носеше дипломатическо куфарче. Само дето усмивката му бе неестествено напрегната, а куфарчето луксозно. Мязаше на обикновен съветски кандидат на техническите науки и сякаш нямаше нищо общо с Държавна сигурност, което впрочем не успокояваше домакина, а го плашеше и го караше да е нащрек.
Станислав мълчаливо го въведе в стаята и го покани да седне на масата, на която имаше покривка и пепелник. Вениамин Иванович благодари, седна, сложи луксозната чанта пред себе си и без предисловия започна монолога си на тема: тук съм не по служба, а заради вас, Станислав Зиновиевич. Станислав го слушаше с половин ухо, дори изобщо не го слушаше. Обхвана го тъга и глупаво предчувствие за нещо лошо и за поредно унижение. Той гледаше майора и признаваше, че така облечен изглежда доста симпатичен: добре сложен, здрав, със светли очи, в които липсваше служебната непреклонна пронизителност — тъкмо обратното — те като че търсеха разбиране и съчувствие. Гледайки го, Станислав си спомни смешния и добър чичо Вова, който замести запилия се учител по физическо в седми клас. Той също бе набит, простоват и очите му молеха за съчувствие. Тренираше някакъв странен вид спорт: клякаше на един крак по триста пъти, вдигаше тежести и се набираше на лоста с една ръка. Чичо Вова можеше да се набере с една ръка дванайсет пъти. В живота си Станислав не бе виждал човек, който да се повдигне дори ВЕДНЪЖ.
Даде си сметка, че в куфарчето вероятно майорът носеше касетофонче и затова трябваше да се държи с повишено внимание. Един вид: „Намалете скоростта, повишете вниманието!“
Станислав не вярваше на увещанията, че срещата е в негов интерес и че майорът е дошъл при него не по работа. Поведението на коварния майор му се струваше подозрително и дори зловещо — след стандартното встъпление той започна да говори несвързано и плашещо.
Нашият разговор е изключително важен, обяви гостът. МОЖЕ БИ е, поправи се той и отвори куфарчето си. Искам да го запиша, защото напълно е възможно ние с Вас, НИЕ С ВАС, подчерта той, да го прослушаме наново, да го допълваме и анализираме. С тези думи той извади малко черно (очевидно японско) касетофонче, включи го и демонстративно го сложи по средата на масата, а чантата прибра под нея.
Зная, че се страхувате от мен, продължи майорът. По-точно не той, а цивилният Вениамин Иванович Красногорски, който очевидно не се чувстваше в свои води, беше нервен и съвсем несигурен. Зная, че си мислите, че искам да ви излъжа, да ви въвлека в нещо мръсно, да ви завербувам… Би трябвало да можем да прескочим този етап. Много скоро ще разберете, че нещата не са такива, че аз също се страхувам от вас и имам за това напълно основателни причини.
Отначало нашата беседа ще прилича на разпит, продължи Вениамин Иванович, като нервно почукваше с пръстите на двете си ръце по покривката и се усмихваше почти угоднически. Но скоро ще разберете, че това не е никакъв разпит, че просто искам да се убедя, че догадките ми са верни. Аз и така съм убеден в това, иначе не бих бил тук. Накратко, ще ви помоля честно и точно да отговорите на няколко много елементарни въпроса. Отначало само с „да“ или „не“. Някои отговори са ми известни, други не, но са възможни и варианти, които не мога да изчисля.
Ситуацията беше неестествена, направо противоестествена и това накара Станислав да каже нещо, за да спре този неразбираем поток от думи и емоции, който го плашеше повече, отколкото елементарния натиск с цел завербуването му.
— Колко пъти можете да се наберете с една ръка? — попита той неочаквано и за себе си, и за майора.
Вениамин Иванович прекъсна речта си, изненадано премигна, после се зарадва, усмихна се, направо засия.
— Шест пъти! — каза той гордо. — Но само с дясната. С лявата един, най-много два пъти.
— Защо така… — отбеляза Станислав, без да знае какво да прави с тази информация. — Трябва и с лявата също…
— Не става — призна си Вениамин Иванович с въздишка и веднага добави:
— Радвам се, че не сте загубили чувството си за хумор — каза той с искрена доброжелателност. — Знаете ли, щом хората се шегуват, значи ще се разберат.
Станислав изобщо не беше сигурен в това. Той изобщо не се шегуваше — просто каза някаква глупост по невнимание. Но не започна да спори. А Вениамин Иванович продължи въпросително:
— Ще ми позволите ли? Няколко въпроса? — и без да дочака съгласие попита:
— Името Калитин, Александър Силантиевич, познато ли ви е?
— Да — отвърна Станислав. — Вече говорихме за това.
— Били сте добри приятели, нали?
— Да.
— А знаете ли защо внезапно е заминал за Москва?
— Зная, но няма да говоря за това.
— Защо?
— Не искам.
— Скарахте ли се?
— Не, разбира се. Защо питате?
— Не зная… Всичко се случва, съгласете се… Добре. А Шерстнев, Константин Илич, познавате ли?
— Вече ви казах, не го познавам.
— Все пак опитайте се да си спомните. Нека ви опресня паметта. През петдесета сте кандидатствали във Физическия факултет, помните ли?
— Е, и?
