гледаше към стена. Таванът бе нисък и в ъгъла се извисяваше огромен метален сандък, обвит с нещо черно…
През цялото време на очната ставка само веднъж се получи конфузия, и то нищожна. В отговор на някакъв смирен въпрос на свидетеля подследственият изведнъж се развика радостно: „Господи, Славка! Подслушвали са ти телефона, разбира се!“ Пишещата машина млъкна и свидетелят, усмихвайки се скръбно, попита изправилия се пред него майор: „Наистина ли? Вениамин Иванович, наистина ли подслушвахте телефона ми?“ Той не зададе въпроса си сериозно, Мирлин по-скоро лъжеше, но на лицето на майор Красногорски се изписаха някакви сложни и странни преживявания, той се изчерви и произнесе с ненужна тържественост: „Станислав Зиновиевич, заявявам ви най-отговорно, че телефонът ви нито е подслушван, нито се подслушва…“ След това участниците в очната ставка прочетоха протокола и го подписаха. Подследственият почти не погледна трите листа, но свидетелят се оказа придирчив. При това се чувстваше много неловко, като някой досадник, който по силата на шибания си характер отнема времето на добрите хора. И когато откри, че красивият и весел капитан Полещук му бе приписал думите „прочетох антисъветската статия «Поколението, глътнало свобода», писана от Мирлин“, той възрази, че такива думи не е произнасял, че не смята статията за антисъветска, че е спорил относно съдържанието й, но не защото я смята за антисъветска, а по съвсем други причини… Ето, на следващата страница пак същото! Не, не съм давал подобно определение на статията… ще помоля да препишете този пасаж. Или да зачертая фразата? Добре, така ще направя… тук също… има ли още? Аха и ето тук… А накрая ще напиша, че аз съм зачертал тези места. Нали така? Аз подобно нещо не съм казвал. Не.
Зачертаваше, поправяше и допълваше… Следователите продължиха да се шегуват, макар да изглеждаха раздразнени и дори обидени. Мирлин го наблюдаваше мълчаливо и разсеяно се усмихваше. Свърши. Чувстваше се така, сякаш бе пренасял тежки чували, ръцете му трепереха. Мирлин стана и престана да се усмихва. „Обади се на Соня — каза той и лицето му изведнъж се сгърчи. — Кажи й, че… предай й…“ „На всяка цена. Още днес. Не се тревожи, аз й помагам…“ Изведоха Мирлин през отворената врата в тъмнината и пустотата на огромния коридор, вратата след него се затвори и той изчезна.
После двамата с майора отидоха в неговия кабинет и офицерът написа още един протокол. В него той обясняваше защо в първия протокол Станислав си е позволил да даде лъжливи показания. Вениамин Иванович предложи такъв вариант: знаейки, че децата на Мирлин са малки, аз, Красногоров, Станислав Зиновиевич, се страхувах да не му навредя с моите показания, но сега, след очната ставка, потвърждавам, че… И така нататък. Четохме, предавахме си листата… Пихме чай… Статията не ми хареса… Казах на автора: „Ще те затворят за това, Семьон.“
Той подписа протокола. Третия за този ден. Бе вече шест без десет. Не бе ял цели осем часа. Причерняваше му пред очите, езикът му се беше вдървил. Вениамин Иванович бе свеж! — любезно го изпрати до пропуска долу. Взеха си довиждане с ръкостискане и Станислав излезе навън. Лъхна го жегата, разтапяща града.
Глава осма
— И за какъв дявол се репчеше? — сърдито го попита Виконта. — Нима не ти беше ясно, че Мирлин е признал всичко? Или си въобразяваш, че…
— Защо? — прекъсна го Станислав. — ЗАЩО е признал?
— Какво те интересува? Признал е! Не е издържал. Показал се е слаб… Изплашил се е… Или са го излъгали. Или просто се е раздрънкал — нали си е дрънкало. А ти защо се прави на партизанин на разпит? Какъв смисъл имаше?
— Не зная — призна Станислав.
Виконта, разбира се, бе прав.
И Галилей е бил прав. А Джордано Бруно — не. Само че сравняването им с този случай бе смешно… Всъщност не смешно, нищо смешно нямаше — бе високопарно. Неуместно.
— Не зная — повтори той.
— Сега ще те държат изкъсо — продължи Виконта сърдито. — Параграф сто осемдесет и първи — даване на лъжливи показания. Във всеки момент може да те тикнат в дранголника.
— За какъв срок?
— Не е дълъг, но за какъв дявол ти е дори малка присъда? Да нямаш намерение да разкажеш в службата?
— Де да знам… Може да кажа на Ежеватов. А може и да не му казвам.
Виконта се обърна и засмука лулата си. Не каза нито дума повече, но Станислав разбра жеста му. „Някои добре са се уредили: могат да си позволят да избират дали да казват на началството, или НЕ. А други нямат подобен избор.“
— Не разбирам — каза той. — Защо във всеки протокол преписваха думите ми: ще те затворят, Сьомка? Апропо, аз тогава казах ли му, или не?
Виконта повдигна рамене.
— А всичко останало разбираш ли?
— Не. Не разбирам, защо спомена Сашка. Не разбирам какво общо има с това Каманин… Знаеш ли, че той е написал положителна рецензия за романа ми?
— И къде е тя?
— Не зная. По дяволите, как не ми се иска да разказвам в службата…
Ежеватов изслуша сбития му разказ, изправил могъщото си чело. Известно време мускулите на хлътналите му, загорели бузи играеха мълчаливо.
— Искаш ли отпуска? — попита той накрая.
— Защо ми е?
— Ей така. Искаш ли?
Станислав повдигна рамене.
— Тогава край — каза Ежеватов. — Исках да те пратя в Будапеща през септември, но сега ще получиш един к… а не Будапеща. Повече не разказвай на никого и отивай да работиш. Къде е отчетът по този… АНТИТЮРИНГ? Три дни един отчет не можеш да напишеш!
Жека Малахов пъшкаше, клатеше глава, секнеше се в огромна пепитена носна кърпа и не го гледаше в очите.
— Гледай ти! — каза той огорчен и озадачен. — Уж си се държал както трябва, а излиза, че си целият в лайна.
Станислав мълчеше. Не смяташе така. Струваше му се, че се е държал добре. Може би не много умно, но поне честно. В края на краищата честността винаги е глуповата. А той се държа честно до самия край, дотогава, докато имаше някакъв смисъл. Но май освен него никой друг не мислеше така.
— Разбираш ли — каза Жека, — те са искали от тебе само едно: да потвърдиш факта на РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО. И ти си го потвърдил.
— Не го потвърдих аз, а Сьомка. Аз не му възразих.
— Няма значение. Това дали е било веднага или не, дали е било лесно или трудно, съпротивявал ли си се или веднага си легнал по гръб, е важно единствено за теб и мен. За тях е все едно, нравствените императиви не ги интересуват. Подследственият разпространявал ли е своите антисъветски съчинения, или не? Разпространявал ги е и това се потвърждава от показанията на свидетелите.
— Какво според теб трябваше да направя? — навъсено попита Станислав. — Всичко да отричам?
— Откъде да зная! Ти да не мислиш, че те критикувам? Ни най-малко! Просто ти казвам, че с тях винаги е едно и също: предадеш ли им се, целият си в говна; съпротивляваш ли се до последната капка кръв, пак си в говна… Такова им е учреждението, разбираш ли? Не е възможно да си бил там и да не си осран до козирката.
— Трябваше да се преструвам на болен от амнезия — каза Станислав тъжно. — НЕ ЗНАЯ, НЕ ПОМНЯ, НЕ СЕ СЕЩАМ… „Да, може би сте прав, гражданино майор, може би всичко е било така, както казвате, но аз НЕ
