за прогреса…“ стана същото.
Стана, седна до прозореца и пуши до сутринта, като разиграваше бъдещия диалог със следователя отново и отново чак до изгрева на слънцето. Прозорецът на Виконта също светеше до шест, когато към строежа заприиждаха с метален звън и рев чудовищни камиони с ремаркета, натоварени с бетонни блокове.
Глава седма
По-късно неприятно се изненада от това, колко капризна, избирателна и ненадеждна се оказа паметта му и колко непълни спомените за този ден. Все пак помнеше най-същественото. Но някои епизоди, откъси от разговори и картини се бяха изтрили от паметта му. Както и някои мисли.
Запомни вратата на вход пети и сега му се струваше, че ще я помни цял живот. А какво имаше зад нея? Огромно помещение… Или пък таванът е бил толкова нависоко, че му се е сторил невидим в жълтеникавия сумрак. Зад бюро с телефони седеше стар, червендалест прапорщик41. Бяло мраморно стълбище отиваше някъде нагоре, откъдето проникваше ярка слънчева светлина… откъде? (Между другото навън бе топъл слънчев ден.)
Офицерът взе призовките и пропуските им, хвърли им по един поглед и грабна телефонната слушалка. Станислав за първи път разбра, че по телефона може да се говори така, че стоящият до тебе да не чуе нищо — нито дума, нито дори звук — единствено бумагите шумят, устните на говорещия се мърдат, а очите му стават като стъклени, докато слуша заповедите.
Слушалката бе поставена на място и се възцари гробна тишина. Стана му студено като в гробница или мазе. Виконта беше присвил очи, нагло изкривил устни и пъхнал ръце в джобовете — сякаш отново е на дванайсет години и му предстои да отговаря за строшената лампа в училище…
После в горната част на стълбището се чуха гласове, стъпки и от слънчевата светлина подобно на ангели Господни се появиха двама души, които заслизаха бавно, с доброжелателни усмивки. И тук се появяваше първото бяло петно в спомените му.
Единият от двамата беше майор Красногорски, а другият капитан Полещук. И двамата бяха млади — на по трийсет, трийсет и пет години. Майорът бе набит, як, с кръгла глава и облечен в доста износено кафеникаво сако, а капитанът бе висок (може би волейболист), красив и елегантно облечен: с тъмен костюм, кремава риза и вратовръзка. Те се захванаха весело и шеговито с подопечните си. Станислав не помнеше как се е озовал в кабинета на майора, на твърдия стол срещу бюрото с пишещата машина и купчина документи. Като че преди това бяха минали по дълъг празен коридор, където грееше слънце и висеше дъската за нагледната агитация, украсена с изрисувани знамена, житни класове и портрети на двамата Илич42…
„Дайте си паспорта, ако обичате… Я виж ти — ние сме с почти еднакви фамилии…“ Пишещата машина затрака бодро — майорът удряше бързо по клавишите, макар да използваше само два пръста… Помещението беше просторно и дълго, но тясно и неестествено високо — до тавана имаше поне четири метра, а може би и пет… В ъгъла до прозореца се извисяваше метална, боядисана в кафяво каса. Не беше ли същата, която бе целунал нещастният луд от разказа на Амалия Михайловна? „Предупреждавам ви, Станислав Зиновиевич, че носите отговорност за даване на фалшиви показания.“ (Или нещо подобно.) „Ако обичате, подпишете се ето тук.“ И първият очакван въпрос: „Вие, разбира се, се досещате защо ви извикахме?“ Направо Е–2, Е–4 — стандартно начало. „Нямам представа.“ „Изобщо ли не се досещате?“ „Не, изобщо.“ Противно му бе да лъже. Гадно е. Устата му пресъхна. (Семьон Мирлин: „Те знаят, че не обичаме да лъжем, че мразим да лъжем! За тях е все едно, но на нас, слабаците, ни е гадно, гнусно и те добре се възползват от това…“) Майорът имаше прозрачни, почти немигащи очи, рус перчем и малък, но забележим белег на горната устна.
— Познавате ли Семьон Ефимович Мирлин?
(Започна се!)
— Да.
— Отдавна ли?
— От десетина години.
(Всъщност от двайсет, но няма да се впускаме в подробности.)
— Какви са отношенията ви?
— Нормални.
— Приятелски ли?
— Да… Другарски.
— Караници и конфликти имали ли сте?
(По дяволите, за какво намеква?)
— Не. Не сме имали. Добри ни бяха отношенията. Другарски.
— И естествено той ви е давал да четете разказите и статиите си?
(Ха-ха. Дойдохме си на думата.)
— Да. Понякога.
— Какви например?
— Вече не помня. Даде ми да прочета една рецензия на Пикул… (Беше публикувана в „Червена заря“.) И какво още? Да! Една статия за Иванов…
— Кой Иванов?
— Бивш директор на Пулковската обсерватория…
Поговориха за Пулковската обсерватория, за Иванов, за репресиите от трийсет и седма година, окончателно осъдени от партията, и изведнъж:
— А статията „Поколението, което глътна свобода“ даде ли ви?
— Как я нарекохте?
— „Поколението, което глътна свобода“!
(На лицето му трябваше да се изпише замисленост, смесена в необходимата пропорция искрено желание да му угоди, да си спомни, да се зарадва и да викне: „да, да, разбира се!“ и съжаление, горчиво съжаление.)
— Не. Не помня. Не ми е давал… ТАКАВА статия.
— Спомнете си. Постарайте се. Не е било толкова отдавна — само преди половин година, не повече…
Той настояваше, че не я е чел, не я е виждал, не я познава, дори не е чувал да се споменава за нея, а майорът (с разбираща усмивка, снизходително, лениво, почти шегувайки се) настояваше, че напротив — чувал е и я е виждал, и я е чел — очевидно е забравил, все пак половин година е минала, но трябва да си спомни, не е толкова трудно. „Било е през една зимна вечер, малко преди Нова година… Вие сте пиели чай с вашия приятел Киконин. Дошъл е Мирлин, донесъл е ръкописа и вие сте го прочели… Спомнихте ли си? Предавали сте си един на друг листата и сте обменяли впечатления… Тогава не ви е било съвсем добре, сигурно сте бил настинал, облечен сте бил в халат, помните ли? После сте спорели, статията не ви е харесала… Тя действително не е добра, антидържавна, не сте я харесали и сте спорили с Мирлин, а после дори сте му казали: ще те арестуват, Семьон, за тази статия…“
Гърлото му съвсем пресъхна, устните му изпръхнаха и гласът му спадна. Пиеше му се вода, гарафата и чашата бяха на една малка масичка, но не искаше да се издава… Гад, откъде знае всичко това? Нима са ни следили през прозореца… и са ни подслушвали?
Телефонът? Или са монтирали микрофон, докато съм бил на работа?
— НЕ. НИЩО ТАКОВА НЕ СИ СПОМНЯМ…
… Казват, че вече съществуват лазерни подслушващи устройства — улавят трептенията на прозореца, възникващи при разговор… Глупости!!! За какво са тези сложни мероприятия — да арестуват Мирлин ли? Че кой е той в края на краищата? Но ако не са подслушвали, откъде този знае всичко?
— НЕ. НИЩО НЕ МОГА ДА ДОБАВЯ. НЕ СЪМ ЧЕЛ ТАЗИ СТАТИЯ И НИЩО НЕ ЗНАЯ ЗА НЕЯ…
… Бях ли тогава настинал, или не? Не помня. Но мисля, че не. Не бях болен и не бях с халат. Този
