Още преди да седне, Виконта разгледа призовката.
— „Красногорски“ — каза той уверено. — Значи Красногорски. Поздравления. Вие сте с почти еднакви фамилии. А мен ме вика някой си Полещук… — седна на своето място в ъгъла на дивана. — Е, какво ще кажеш, свидетелю?
— Предполагам, че е по делото на Сьомка.
— Съгласен съм.
— Мисля, че ще ме питат за статията му.
— Е, и?
— Не съм я чел. За първи път чувам за нея.
— Айде бе? За първи? Какво става с вашата памет? Спомнете си, напънете се… Било е през зимата, буря, сняг вали на парцали, духа силен вятър… Спомнихте ли си? При вас е дошъл подсъдимият, донесъл мокра чанта…
— Не помня. Нямаше такова нещо… През зимата ли е било? Нищо такова не помня, Ваше сиятелство.
— Не съм ти никакво сиятелство, мутро антисъветска! Аз съм следовател по особено важни дела — полковник Красногорски!
— Глупости! Той няма да разговаря така. Други са вече времената.
— Добре — съгласи се Виконта, докато си пълнеше лулата. — Като са други, да са други… Но подсъдимият Мирлин казва…
— Не е подсъдим, а подследствен.
— Подследствените са на свобода! — гракна Виконта със стъклени очи. — Щом е при нас, значи е подсъдим!
— Айде, айде! Пак се върна в средните векове…
Известно време се развличаха така, разменяха си ролите, но и двамата нямаха никаква представа нито за начина на водене на разпита, нито за това какво е известно на следователите. Семьон, преди да го арестуват, докато още само го викаха на разпити, им разказа, че ще говори с охота за себе си, но други имена няма да споменава. Такава позиция изглеждаше съвсем убедителна, макар че възникваше съмнението: способен ли е човек, веднъж започнал да говори, да се спре в нужния момент и на нужното място? Как да разбереш и да съобразиш, че вече си стъпил в забранената зона и именно на този, уж невинен въпрос, не бива в никакъв случай да отговаряш? Те си имат методи, трупан с десетилетия опит, излъскани до блясък похвати. Това е мощна, надеждно конструирана машина, чиято програма не отказва, не се уморява, не изпада в отчаяние или възторг. Не е вярно, че машината не може да бъде по-умна от човека. Само глупаците смятат, че машината не е способна да победи човека в интелектуално сражение. Всъщност тя вече много отдавна го е победила. Да, има по света няколко стотин гросмайстори, които все още успяват да надиграят всяка шахматна програма, но всички останали милиони шахматисти, по същество цялото ЧОВЕЧЕСТВО не е в състояние да победи машината и има само един начин да избегне поражението — да не сяда да играе… Да, но тук става дума за игра, в която твоите желания не интересуват никого. И остава само една възможност, достойна за човека: той да обяви как ще играе. Открито и твърдо: мразя ви, всичко, което някога сте правили, правите сега и имате намерение да направите в бъдеще, е гнусно, мръсно, гадно и е нравствена лига. И не искам да участвам в това. Никак, под никаква форма. Защото ВСЯКО сътрудничество с вас е безнравствено и гибелно за душата. Моля да включите това мое заявление в протокола. Не желая повече да разговарям с вас. Няма да кажа нито дума повече.
Прекрасно, но тогава веднага ще започнат:
— Трябва ли да разбирам, че имате враждебно отношение към „органите“?
— Няма да коментирам.
— Трябва ли да разбирам, че с одобрение се отнасяте към антидържавната дейност на вашия приятел?
— Няма да коментирам.
— Трябва ли да разбирам, че дори когато откриете признаци на диверсионна или шпионска дейност при някой от вашите познати, вие няма да изпълните гражданския си дълг?
Мълчание.
— Не е ли време в такъв случай да направите своя избор: на Изток ли искате, или на Запад? Тук такива като вас просто никому не са нужни. И, съгласете се, това е съвсем естествено.
Ето контрапункта на цялата тази ситуация — всички мислими варианти се сплитат в непоносим сноп и единственият честен, единственият верен път свършва на ръба на пропастта. Това е обявяване на война, на безнадеждна война на малкия самотен човек с Държавната машина. От тази война той не е в състояние да излезе победител, ако държи на свободата и родината. Всички останали варианти са компромиси. Повече или по-малко хитри. Повече или по-малко мръсни. Повече или по-малко срамни. И нечестни. Повече или по- малко.
— Не — каза накрая Станислав. — Аз не мога така, право куме та в очи. Все ще се опитам да извъртя нещата. И може би ще го направя без големи загуби. Няма да им казвам никакви имена.
— Сигурен ли си?
— Да. Това е предел, „не можеш го премина“. Нали така?
— Да.
— Напразно се плашим. Те не знаят нищо за нас и не могат да знаят. Не бива сериозно да предполагаме, че апартаментът ми се подслушва! Аз да не съм Солженицин! Сьомка нищо няма да им каже, така че те нищо не знаят и трябва да изхождаме именно от това. Съгласен ли си?
— Няма значение — каза Виконта и като се пресегна през облегалката на стола, свали китарата от стената.
— Какво няма значение?
— Дали съм съгласен с теб или не. Няма значение… — той взе два акорда и започна прочувствено:
На Станислав не му оставаше нищо друго освен да подхване:
Изпяха песента с неподправено чувство, както добрите граждани на някаква благословена Хармонария изпълняват своя химн в Деня на благоразтворението на въздуха. Сетне подхванаха в бясно темпо: „Кьори апашът: пич на мегдана…“, а после вдъхновено, сякаш призовавайки на помощ милото и вечно минало изпяха всичките двайсет и три куплета на „Не съм поет, ни аскет…“ с припевите и свиренето с уста. Виконта остави китарата и каза:
— Да ме беше почерпил един чай, щом водка не даваш… — и добави замислено: — Видях шпроти при тебе. Обичам ги преди сън, да знаеш… И на теб ти препоръчвам.
Станислав го погледна и изпита пристъп на немотивиран детски оптимизъм. Всичко ще бъде както трябва. Нещата ще се уредят. На глас каза само маминото любимо:
— Бабо, дай водица да пийна, защото съм толкова гладен, че няма къде да пренощувам!
Тази нощ почти не можа да спи.
Спомни си, че навремето даде на Сьомка да прочете серията „Завчера“. И онзи посерко не му я върна. Сега тя е при
