когато трябваше да го хванеш… Той почти се беше съгласил ти и Зинаида да заминете в командировка в Бъркли38. Харесваше и нашия АНТИТЮРИНГ. Сега мястото му ще заеме идиотът Всехсвятски: той ще се постарае да затвори АНТИТЮРИНГ, а за Бъркли ще замине не Красногоров, а някой Серьожопопов от НИИСТО39. Разбра ли ситуацията?

Станислав я разбра, но остана напълно равнодушен.

АНТИТЮРИНГ и без това му бе поомръзнал, а за Бъркли чуваше за пръв път, затова не изпита никакво съжаление за несъстоялата се командировка. Отиде да пише отчета, писа го цял ден, без да обядва. Изпи само един чай със сухари. В пет часа всички напуснаха лабораторията, стана тихо и като че ли прохладно. В шест часа, на излизане се отби Ежеватов, прелисти готовите страници и разказа един виц: „Чук-чук. Кой е? От КГБ. Какво искате? Да поговорим. Колко сте? Двама. Ами говорете си тогава!“ Съобщи, че Академикът в завещанието си поискал опело в Николската църква (в обкома се чудели какво да правят) и си тръгна, дъвчейки последния сухар. Станислав остана и дописа отчета. Беше вече седем и половина.

Прибра се вкъщи около осем. Паркира на своето място до уличния стълб (за да не може някой крадец да разбие дясната врата), остана известно време зад волана, втренчен в посивелия от жегата булевард.

Вятърът търкаляше бели пухчета тополов мъх. Небето бе мътно, белезникаво синьо. Лято. Станислав излезе от колата и веднага погледна нагоре към собствените си прозорци — бяха затворени. Свали чистачките, страничното огледало, заключи грижливо автомобила.

На стълбището почти се сблъска с една жена и отстъпи, за да й направи път. Тя имаше смугло лице, спокойни кафяви очи и черни мигли.

Жената каза:

— Здрасти, Слава! — едва тогава я позна. Беше Пола.

Четирийсетгодишната Пола.

— Здравей! — отвърна той.

Стояха и се гледаха. Мълчаливо. Дълго. Сигурно цяла минута. След това сюрия дребни дечица се изсипаха от вратата. Пола каза нещо — устните й помръднаха и за миг се показаха белите й зъби.

— Какво? — попита той бързо.

— Казвам, че имам удоволствието да те чета едва ли не всеки ден… — гласът й бе предишният, малко глух, кадифен, излъчващ покой и свобода.

— Не разбирам за какво говориш…

— За списание „Смяна“… „Празнични бележки“.

— А! — сети се най-сетне той. — Не. Това не съм аз.

— Как така? С. Красногоров. „Празнични бележки“.

— Това е друг човек със същата фамилия. Всички познати ми приписват авторството, но не съм аз…

— Жалко.

Беше очевидно, че тя действително е огорчена. Беше същата Пола: ако нещо я огорчаваше, тя се огорчаваше, ако нещо я радваше, на всеки му ставаше ясно, че се радва. Златото не потъмнява. Хубавото винаги е хубаво.

Пак замълчаха, а после жената каза:

— Слава, аз всичко зная. С какво бих могла…

— Недей — побърза да каже той.

— Странно е все пак — каза тя. — Живеем в един и същ блок, а се виждаме веднъж на десет години…

— Дори в един вход.

— Точно така — в един вход… Ти къде работиш сега?

— И се виждаме не веднъж на десет години, а веднъж на петнайсет… Дори на седемнайсет… Кошмар! Работя във ВНИИТЕК40.

— Математик ли си?

— Да. В известен смисъл.

— Помогни на моята Санка по математика. Тази есен ще кандидатства.

— Как така ще кандидатства?! Санка? Ти подиграваш ли ми се? На колко години сме, Пола? Старчоци!

Тя също се пошегува с възрастта им, заговори за внуци, бели коси и излишни килограми. Но мислеше за друго. В очите й се появи съжаление. В тях имаше и още нещо друго — нещо неуместно и ненужно. Трябваше да се спасява.

— Извинявай, но всеки момент трябва да ми се обадят от Москва… Прибирам се.

— Бягай — каза тя.

Какво друго можеше да му каже? На него. Днес. Тук.

Той се изкачи до третия етаж, като взимаше по три стъпала наведнъж. Не можа веднага да вкара ключа в бравата — нервите му се разхлопаха, ръцете му се разтрепериха, сякаш бе носил тежки сандъци или се бе борил с великан…

Влезе в миришещото на цигари, задушно помещение и отиде до десния прозорец, отвори го, наведе се и погледна надолу. Запорожецът беше на мястото си. Вятърът продължаваше да гони пухчетата.

— Уморен съм — каза си той. — Днес се уморих. Жега е. Всъщност обичам жегите. Както е известно, имам идеална терморегулация.

Обърна глава и я погледна в очите. Тя както винаги се усмихваше. И той почувства, че пада. Но не падна.

— Току-що срещнах Пола. Почти не се е променила. Но не я познах веднага… Интересно, защо?

Нищо интересно, помисли си той. Това вече е минало. Отдавна беше.

— Бях много влюбен в нея — призна си той. — Не съм ти го казвал никога, защото… защото… За какво? Не бих искал ти някога да ми признаеш, че като дете си била влюбена в някого…

Замълча, защото внезапно чу гласа си. Глас на самотен, истеричен мъж в голяма, светла, пуста, разхвърляна и задимена стая. Свали сакото си, окачи го на стола и отвори хладилника.

После седна с гръб към портрета й и започна да се храни, но без апетит. Половин буркан морска пъстърва „в собствена пот“… изсъхнал вчерашен хляб… минерална вода…

Стараеше се да не мисли за нищо. Сетеше ли се за работата, му се повдигаше, а да мисли за това, което идваше от миналото, не биваше. Зарадва се, когато телефонът звънна и съседката го повика с онзи ласкав и изплашен глас, с който говореше, когато идваше любовникът й.

— Здравей — каза официално Виконта. — Къде се мотаеш, пет пъти ти звъня.

— Току-що се прибрах от работа. Кльопам сега…

— Получи ли призовката?

— Каква призовка?

— Добре. Сега ще дойда при теб — каза Виконта недоволно.

— Каква призовка? — кресна той, но в слушалката вече се чуваше сигнал „свободно“.

Обърна се към жената.

— Донасяли ли са ми призовка? — попита с такъв тон, че тя не посмя да му отговори, само посочи с пръст към сандъчето и купчината вестници.

Взе синята хартийка. Действително бе призовка. От КГБ, булевард „Питейни“ номер 4. Големият Дом. Да се яви… утре… в 10 сутринта… вход 5… като свидетел… при следовател… нещо като Хроменковски или Хромоножски…

— Кой я донесе? — попита рязко.

— Един мъж. Възрастен. С папийонка и сламена шапка. Вежлив.

— Какво каза?

— Вас търсеше, а после ми поръча да ви я предам.

— Не се ли сетихте да попитате за какво става дума?

— Ами питах! Ама и той самият не знаеше! „Като дойде, каза, те ще му разкажат…“

Докопаха се до мен, помисли си той. Добре. Хубаво. Е, какво, очакваше се.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату