новопристигнал вземаше пари: Мирлин бе оставил семейството си без пукната пара и с неплатени сметки.
Станислав му даде двайсет и пет рубли, настигна Софя със сандвичите, прегърна я за секунда — искаше някак да изрази… да й предаде… а-а, нищо не се получи… „Как си, момиче?“ — „Добре.“ — „Наистина ли?“ — „Да, ей Богу, добре съм.“ За какво можеха да говорят? И защо? Остави я да домакинства, седна до Владлен, взе една цигара и я запали. Чувстваше се излишен, но това не го огорчаваше, а го ядосваше. Повечето от присъстващите не му бяха симпатични. Слушаше ги с половин ухо и се дразнеше, защото говореха тъпи и банални неща за бездарността, неопитността и слепотата на служителите от КГБ, нервни глупости и язвителни нервности. Вероятно така разсъждаваха мишките в дупката за тъпотията на домашната котка, току-що схрускала мадам Мишколда Двайсет и втора… Искаше му се да се намеси и да ги попита: „Ако са толкова глупави и бездарни, защо те ловят вас, а не вие тях?“ Впрочем прекрасно разбираше, че въпросът му ще прозвучи нервно и глупаво, каквито бяха техните разсъждения, пък и нямаше намерение да защитава господин Котарака. Самият той бе мишок — това чувство убиваше в него всичко естествено и го превръщаше в нервно захилено, дребнаво, язвително и потриващо ръце същество.
Чувстваше се отвратително заради факта, че подсъзнателно през цялото време си повтаряше гадна мисъл по адрес на Семьон: „Намери си майстора! Дрънкало озъбено — сто пъти ти се каза: не дрънкай, ще те приберат.“
Беше му гадно, че той, както и всички останали тук, се чувстваше малко нещо герой: ето какъв съм — не се уплаших, не трепнах, веднага дойдох без колебание, изпълних дълга си на порядъчен човек… без да се съобразявам с нищо… а нали можех и да си трая…
Беше му противно, защото откак седна зад волана и запали запорожеца, не го напускаше мисълта, че непрекъснато е под наблюдение. Каква беше тази бяла жигула зад храстите? Там по-рано никога не са паркирали коли…
Седеше и пиеше чая, който му поднесе най-малката дъщеря.
Хората около него оживено обсъждаха до кого да пишат жалба, какво писмо да съчинят и на кого да го дадат за подпис, къде и как да открият чужди кореспонденти, които вечно стърчат в Москва, а в Питер ги няма никакви… Беше му противно да ги слуша, но особено отблъскващ беше един непознат — дебеличък, младеещ старец, плешив, румен, непоносимо амбициозен и авторитетен. Надвиквайки всички, той разсъждаваше относно подбора на кадрите в органите — „там отиват най-глупавите, най-безнадеждните и най-верноподаническите — какво да очакваш от такива хора? Това е казарма със своя дисциплина, подчинение, безпрекословна изпълнителност, никаква инициатива!“ — „Така е — възразяваха му другите, — но това е машина. Каквито и да са другите, те представляват единен, добре смазан механизъм.“ — „Не може машина, сглобена от дефектни части, да работи добре!“ Станислав не издържа.
— Грешите! — каза той високо; прекалено високо, защото всички веднага млъкнаха и се вторачиха разтревожени в него. — Грешите — повтори той по-тихо. — Четете фон Нойман30. Как се създава надеждна машина от калпави части…
— Предполагате, че те там — дебеличкият направи неопределен жест — четат фон Нойман?
— Нямам представа — каза Станислав и стана. — Но аз го чета. И никога не разчитам на това, че противникът ще направи най-глупавия ход. Напротив, смятам, че ще направи най-умния…
— Нали не искате да спорите…
— Не искам — рече Станислав с наслада. — Утре ще ставам в шест — излъга той. — Софя, миличка, извинявай, но ще тръгвам… Ако имаш нужда от нещо, ще се обадиш, нали?
Зад храстите продължаваше да стои бялата жигула и вътре светеха червени огънчета на цигари. Тези дори не се криеха. И за какво? Всичко е ясно.
Внезапно го обхвана сляпа ярост. С дървена походка се приближи до колата, прекалено силно тропна по стъклото и каза със свито гърло: „Ще ми дадете ли огънче, моля?“
Дадоха му с готовност. Зад волана седеше младеж с разкошен кок на темето. Леко се стресна от неочакваната му атака. В него се гушеше позната девойка — дъщерята на Зоя Иванова от третия етаж. „Пардон“ каза им Станислав, който дори не запали, а побърза да отиде при запорожеца си. Нерви, мислеше си, докато въртеше стартера. Страхуваме се — там е работата. Страхуваме се! Без вина, при това. Уж настъпиха други времена. А страхът си остава в нас като трън. Като хромозомна болест. Като наследствен сифилис. И нищо не можем да направим. А може би и не трябва? Ако се замислиш, ще откриеш, че този страх е спасителен. Помага ни да не правим простотии… Глупости! Изобщо не помага — шлифова в тебе роба, ето цялата полза от него. Не ти имаш полза от него, а ТЕ… Караше колата по влажните, лошо осветени улици и мислеше колко хубаво би било да отиде сега в командировка в Тмутаракан и да остане там, докато отмине смутното време.
Вкъщи се приближи до шкафа с огледалото, извади долното чекмедже и седна на пода пред купчина папки, в които от години трупаше: изрезки от вестници (още мама бе започнала да ги събира), черновите на неговите статии и разкази, големи пликове със снимки, албуми, дипломи (на отдавна мъртви приятелки на мама), вързани с ластиче квитанции, неговите писма до Лариска и нейните до него — всичко бе в насипно състояние, недокосвано никога и от никого… Тук имаше малко самиздат, но все пак имаше. Особено го разтревожи фактът, че бе забравил за много от тези неща. В началото на април, когато апартаментът на Мирлин неочаквано бе обискиран, всички панически изпокриха собствения си самиздат. Никой освен Станислав нямаше печка, в която да го изгори, пък и им беше жал. Затова се мотаеха по града под покрова на нощта с тежки чанти и отнасяха своите папки и пакети в роднини и познати. (Те общо взето не възразяваха, но не мина без неприятни инциденти.) Тогава на Станислав му се струваше, че е изнесъл от къщи всичко съществено.
Оставил бе „Ракова болница“31 — папка, дебела колкото две библии. Бяха останали още няколко ръкописа: „Безпокойник“ на Гладилия32, „Кучешко сърце“ на Булгаков, стихове от Бродски, отпечатани песни на Висоцки, Галич и Ким.
Позволи си да остави серията „Завчера“. Преди две години Жека Малахов я донесе от Новосибирск. Бе работа на местни момчета от будкеровския ИнЯд и се състоеше от къси разказчета от по двайсет и три реда. Всеки започваше с думата „Завчера“ и се описваха напълно съвременни събития, които уж ставаха в царска Русия. („Завчера седяхме в «Стгелна» — Пашка Молоствов, княз Дуду и аз. Поръчахме шест бутилки шампанско и чакахме. И тогава, представете си, край нашата маса се появява някакъв цивилен: «Какво, господа, мисли руското офицерство за войната във Виетнам?» Наложи се да го гръмнем!“)
Бяха останали и неизвестно как попаднали вкъщи два броя на списание „Нюзуик“: единият с портрета на Иди Амин Дада33 на корицата, а другият със снимките на Троцки, Бухарин, Риков и други. Напряко на всяка физиономия бе напечатано с черни букви: MURDERED или SUICIDED… Неприятно изненадан откри, че в чекмеджето има цяла папка с „бял ТАСС“34 (съвършено секретно, за служебно ползване). Още Сашка Калитин беше довлякъл тази папка отнякъде преди повече от десет години. Бюлетинът не съдържаше нищо особено — всичко се знаеше вече или от слухове, или от чуждите радиостанции. Обаче можеше да възникне въпросът: а откъде имате тези материали, гражданино Красногоров? И тогава щеше да се наложи или да лъже, или да издаде Сашка. Сашка вече го нямаше и му беше все едно, но кой можеше да каже предварително докъде ще доведе следата и кой ще опере пешкира…
Оказа се, че е запазил и екземпляр от „Размишления за пресата, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“ на Сахаров35. Беше го получил за един ден, бързо го преписа на машина, размножи го в десет екземпляра, унищожи файла, екземплярите раздаде, а оригиналът така си остана у него и лежеше в папката „Документи на Епохата“.
Почувства пристъп на ледена паника при мисълта, че не всичко можеш да предвидиш, да запомниш и да пресметнеш. Купчината хартия в краката му му се стори зловеща клопка със скрита мина.
Едва виждайки редовете, прелисти поредния ръкопис. Не можа веднага да го познае. Името на автора липсваше. Заглавието бе странно: „… СВОЯТА ПАРТИЙНА ЛИНИЯ…“ — май беше нещо от Ленин. После се сети: това беше статията на Сашка Калитин за събитията на остров Дамански. И по-общо за културната революция в Китай. Помнеше, че бе добра статия. Впрочем напълно верноподаническа, но с някакъв особен
