— Имало е събеседване, нали?
— Да. И не ме приеха. Без да ми обясняват защо.
— А не помните ли подробности? Опитайте се. Влизате в залата с комисията…
Станислав наистина се помъчи да си спомни.
— Не помня нищо — каза той. — Струва ми се, че там беше тъмно и задимено, като в кръчма. Седяха някакви хора. Петима. Много враждебно настроени. Изобщо не разбрах, защо така се нахвърлиха върху мен, но ми стана ясно, че съм се осрал, извинете за израза…
— Няма нищо…
— Това е. Никой не ми се представи. Тъй че дори да е бил там вашият Шерстнев, това е останало тайна за мен.
— Никого от тях ли не запомнихте?
— Не, разбира се. Един от тях особено злобно се заяждаше с мен — млад и русоляв. Останалите лица ми се сливат.
Вениамин Иванович помълча, сякаш удари някакви свои вътрешни спирачки.
— Това е бил Шерстнев — каза той накрая.
— Така ли? Гад! Направо ме изяде с парцалите тогава. Сто въпроса ми зададе. Очевидно му е била поставена задачата да ме провали. И го направи, юнакът му с юнак. „Красавец и як, сигурно не е евреин!“
— Мислите, че е бил евреин?
— Господи, не, разбира се. Това е поговорка… Откъде през ония години евреин във Физическия факултет?!
Усети се, че разговорът се записва и си прехапа езика. Късно. Идиот, каза си той. Кретен.
— Исках да кажа, че тогава се водеше борба срещу космополитизма — поясни той. — Днес това е минало. Беше по времето на култа към личността.
— Да, действително е така… — бавно проговори Вениамин Иванович. — Така. Добре. Сега за Каманин, Николай Аристархович?
— Вече ви казах. Чел съм негови книги. Много ми харесва „Ловци на невъзможното“. Разказите му са блестящи. Но не го познавам лично. Дори не съм го виждал никога. Освен може би по телевизията, но не съм сигурен.
— Той не обичаше да се показва по телевизията.
— Значи и там не съм го виждал.
— Но му симпатизирахте, нали? Макар и задочно, така да се каже.
— Да. Според слуховете е бил добър човек. Обичал да си пийва, да помага на хората, не е бил стиснат. Застъпвал се е… — едва не се изпусна да каже „за Бродски“ — за хората изобщо.
— Ясно — каза Вениамин Иванович с разочарование и продължи:
— А Гугнюк, Николай Остапович.
— Как?
— Гугнюк. Николай Остапович.
— За първи път го чувам. Кой е той?
— А Берман, Амалия Михайловна?
— Амалия Михайловна? Тя живееше в апартамент деветнайсети, но не съм сигурен, че е Берман.
— За нея ли пишете във вашия роман?
— Да. Само че това не е роман. Дори повест не е, а разказ.
— Така ли? — учуди се Вениамин Иванович. — Такъв голям?
— Това мнение не е мое, а на редакционната колегия.
— Разбрах. Значи вашата Амалия Михайловна е реално лице?
— Абсолютно. Всичко написано за нея е истина. Тя почина преди десет години, иначе бихте могли да я попитате.
— Да. Зная и много съжалявам, че вече не е между живите. Сигурно щеше да ни разкаже интересни неща. А познавате ли Габуния, Иван Захарович?
Станислав не се сдържа и се намръщи.
— Да. Бяхме близки по едно време. Познавам го. Но според мен той умря.
— Виждам, че не ви е бил особено симпатичен?
— А на вас не ви ли е все едно? Слушайте, за какво са всичките тези въпроси? Може би ще ми кажете все пак за какво става дума?
Вениамин Иванович сякаш се взриви:
— Разбира се! — извика той с неразбираема досада. — Ще ви кажа на всяка цена. Само че по-късно. Може да се каже, че точно затова ви измъчвам сега, за да разбера как… КАК, по дяволите, да ви разкажа същината, за да разберете и повярвате. Ако сега направо ви изложа всичко, просто ще ме пратите по дяволите и никакъв разговор няма да се получи. А аз искам да се получи!
— По дяволите! — каза Станислав, малко стреснат от подобна тайнственост. — Какви са тези тайни работи? Да не съм получил наследство от чужбина?
— Не. Не е наследство и няма смисъл да гадаете. Просто ми отговаряйте.
— Добре, добре. Карайте нататък. Кой следва?
— Не — каза Вениамин Иванович твърдо. — Първо ми кажете дали се отнасяхте зле към този Габуния? Не го ли обичахте?
— Слушайте, тогава бях на петнайсет години… Или на тринайсет? Няма значение. Той идваше у нас, любезен, сладникав, с мама пееха песни в дует… Явно бе решил да ми става баща. Имаше син, който тогава беше на трийсет… Нямаше за какво да го обичам.
Замълча. За какъв дявол? Не искам да говоря за това. За погледа, който веднъж мама хвърли на този тип. Ставаше адски противен, като се напиеше.
Този обрусял грузинец обичаше да пие — пиеше като грузинец, а се напиваше като руснак… По дяволите.
— Ясно. Съгласен съм… А Каляксин, Сергей Юриевич?
— Каляксин?
— Да. Сергей Юриевич.
Станислав поклати глава.
— Не помня. А кой е той?
— Беше заместник-ректор на Четвърти медицински институт.
— А. Него Виконта… Виктор Григориевич трябва да го знае… — Отново прехапа езика си. По дяволите! Дърдорко. Нали реши — без имена! Плямпало невъздържано.
— Да. Виктор Григориевич сигурно го познава, но аз мислех, че и Вие…
— Не. Дори не съм чувал за такъв.
— Ясно. Но името на академик Хухрин ви е добре известно, нали?
— Разбира се, той беше моят Голям шеф. Умря, впрочем. Буквално преди няколко дни. Опелото беше в Николската църква.
— Да, чух за това… Доста странно завещание за многогодишен член на партията…
— Е, може да се спори…
— Добре. Значи често сте общували с академика, правилно ли разбрах?
— Не съвсем — отвърна Станислав. — Той седеше там в небесните академични висини. Докладвал съм му няколко пъти по работа. Казват, че имал добро отношение към мене, ИЗДИГАЛ МЕ Е. Заплатата ми повиши без възражения. Хората говорят, че е бил напълно приличен началник — познавал своята работа и не си пъхал носа в чуждата…
Вениамин Иванович закима, сякаш отдаваше почит към напусналия ни напълно приличен началник. После рече:
— Може ли да ви попитам, Станислав Зиновиевич… Във вашия роман… Как да се изразя… Каква част е измислица?
Станислав го погледна. Майорът приветливо и както по-рано подмилкващо се усмихна. Чакаше отговор. Защо му трябваше да задава този абсолютно неуместен въпрос.
