нито барометри, нито волтметри, нито осцилографи, нито физици, химици или медици. А са нужни професионални фокусници, за да разобличават мошениците. И са необходими тихи, невидими свидетели, фактически агенти за скрито наблюдение, които да работят в режим на съпреживяване. Всички паранормални, ИСТИНСКИТЕ паранормални са способни да демонстрират резултатно поведение САМО в условията на личен покой, на душевен уют и изобщо на ЛИЧНОСТЕН комфорт. Поставиш ли такъв човек под ярки светлини в стая пълна с апаратура, овържеш ли го с кабели и налепиш ли по него датчици, обричаш себе си на пълен провал, а паранормалния на безусловна творческа импотентност. Има птици, които никога не пеят в клетка и има животи (и то доста много), които не се размножават в зоопарка — те стават импотентни дори в най-удобната и просторна клетка. На магьосника, за да прави магии, му е нужна неговата черна и страшна бърлога (като на тарантулата — нейната дупка), там и стените му помагат, и то не в преносен, а в пряк смисъл. Впрочем съвременният градски магьосник има нужда от своята лична, собствена, позната квартирка. Аз направих практическо предложение на базата на този извод. Предложих да се организира специален пансион, където да съберем всички, които изучаваме, и да им предоставим възможност за удобно съществуване: да си правят дупки, да плетат паяжини, да вият лястовичите си гнезда и така нататък. А сред тях да внедрим опитни наблюдатели. Сметнах, че само така ще можем да се надяваме на реални резултати. Смешно е да се мисли, че паякът ще лови мухи в празен буркан, в който няма нищо друго освен него, светлина и мухи.
Моето предложение беше прието, пансионът създаден, аз поработих там повече от година и успях да откроя двама истински паранормалници. Тогава в ръцете ми попаднаха документите, от които започна всичко.
Успях да изясня кой е бил този умник (не иронизирам, наистина смятам за безкрайно умен и наблюдателен този човек с вроден нюх към паранормалното), този УМНИК, който пръв се е сетил да свърже няколко трагични събития, случвали се по различно време и на различни географски ширини и останали без обяснение в течение на много години.
Причината за смъртта във всички случаи (неизвестният изследовател я нарекъл почти поетично «разрив на мозъка») била една и съща, което го подтикнало да ги обедини. Но механизмът на явлението останал неустановен — на всеки непредубеден наблюдател тези смърти изглеждали съвършено МИСТИЧНИ, поради което папката попаднала в архива на нашата група.
Помогна ми факта, че всички жертви без изключения в една или друга степен са сътрудничели с
Първоначално в папката имало пет случая. Ще разкажа накратко за всеки в хронологичен ред.
Октомври 1941 година. Николай Остапович Гугнюк, 31 годишен, старши лейтенант от НКВД44. Отличавал се с настойчивост, твърдост, дори жестокост, бил «безпощаден към враговете на трудовия народ». Намерен бил зад бюрото в своя кабинет. Лежал по корем върху папките с делата, главата му практически липсвала, тя като че се била взривила отвътре, из цялото помещение имало парчета от черепната кутия и частици мозък. Тогава набързо решили, че това е фашистка диверсия, изстрел от диверсант. Но не намерили куршума. Не съществували патрони, способни на подобен ефект. Другата версия била самоубийство — поставил в устата си пръчка динамит и я взривил. Такива случаи били рядкост, но все пак се срещали в следствената практика. През онези години самоубийствата сред следователите не били редки — не им издържали нервите, страхът буквално ги разяждал, трошал им костите — страх от арест, страх от фронта, страх от военно поражение, страх от отговорност. Що се отнасяло до Гугнюк, то той не бил от хората със слаби нерви, пиел умерено, с жените нямал проблеми, обичал си работата и не се страхувал от нея — в него не живеел самоубиец. Най-важното е, че не били намерени следи от взривно устройство или вещество. Времето тогава обаче било напрегнато: блокадата започнала, боевете вече се водели на Пулковските височини, в специалните затвори ежедневно разстрелвали десетки арестувани. Липсвала реална възможност да се проведе щателно разследване, адекватно за случай, когато е убит служител на НКВД. Най-важното е, че нямало НИКАКВИ улики, не било намерено нищо, което да даде някакво обяснение на случилото се. Неизвестен титан на мисълта написал като заключение за причината на смъртта «вероятно случаен шрапнел от германска бомба» и делото било свалено в архив.
През четирийсет и девета, когато в органите се провеждала поредната чистка (Ленинградското дело45), извадили папката и отново й дали ход: терористичен акт, измяна, подривна дейност… Затворили някои (дошъл им редът), други уволнили, трети изгонили заради недостатъчна бдителност. Папката била допълнена със забележителни показания: «… приближих се в гръб и три пъти стрелях в главата на Гугнюк с пистолет ТТ, а после събрах гилзите и куршумите…» Човекът, взел тези показания, очевидно не си бил направил труда да прочете описанието на мъртвия Гугнюк (страници от делото 3, 4 и 5) — всъщност не се и изисквало от него.
През петдесет и трета46 отново извадили папката по делото, поне трима души били уволнени от органите и именно тогава тя попаднала в полезрението на Умника, който вече разполагал с някои подобни данни.
През август 1948 година полковник хирург Иван Захарович Габуния в присъствието на много свидетели умрял от странна и страшна смърт две минути преди някаква елементарна операция на апендицит. Пациентът вече лежал на операционната маса, а Иван Захарович, шегувайки се, допушвал цигарата си вече с ръкавици на ръцете (младата сестра му я поднасяла с пинцети към устата). Честно казано тя била и единственият истински свидетел, останалите притичали, след като чули нечовешките й вопли. Уж се била нагледала на рани и кървища във Военномедицинска академия, но не понесла ужаса, когато очите на човека, комуто току-що поднасяла цигара и който се шегувал с нея, внезапно излетели от орбитите си и шляпнали в мивката. Иван Захарович Габуния умрял на мига, още преди тялото му да грохне на теракотения под.
Един от лекарите, аутопсирали трупа му, казал по-късно: «Останах с впечатлението, че в черепната му кутия изведнъж е възникнала зона с изключително висока температура, мозъкът мигновено е кипнал, образувало се огромно налягане». А аз бих добавил: и кипящата смес избила през всички създадени от природата отвърстия в черепа, макар самият череп да издържал и да се пукнал само по един от шевовете си — не помня как се наричаше научно.
Започнало следствие, но преди още да стигне донякъде (ако ще и до задънена улица), делото било иззето от военната прокуратура и предадено на органите. Защото Иван Захарович бил наш стар, при това заслужил, агент (с псевдоними Морзе, Аташе и дори Зоя) и още защото към случая проявил интерес един научноизследователски институт, който се занимавал с разработката на ново оръжие (според някои слухове — на така наречената вакуумна бомба). Представители на института видели нещо познато в обстоятелствата около гибелта на агент Зоя. Но сходството се оказало повърхностно и след месец делото отново дошло при нас с резолюция «не представлява научен интерес». Осъдили на двайсет и пет години един друг полковник медик, излишно надменен бъбривец и специалист по радиационни поражения на кожата. Агент Зоя отдавна и доста квалифицирано работел срещу него, така че не било трудно да му се повдигне обвинение. Трябвало само да му изтръгнат самопризнания за терористичен акт спрямо агент на органите, което било единствено технически проблем. Смъртното наказание било вече отменено, но, доколкото можах да разбера, човекът умрял в лагер. Делото пък отишло в архива.
1950 година, отново август. Шерстнев, Константин Илич, кандидат на физико-математическите науки, физик-теоретик, дисертацията му била секретна — към момента на събитията бил председател на Приемната комисия към Физическия факултет. Успях да открия член на тази комисия, наблюдавал събитието със собствените си очи. Случило се към пет часа, събеседванията били свършили (тогава ги наричали колоквиум), почти всички били благополучно приети, скъсали само неколцина евреи. Работата била към края си, когато възникнал страхотен спор между Шерстнев и, да го наречем, другаря Кадров. В биографията на един от абитуриентите пишело, че е ЧСВН, тоест «член на семейство на враг на народа» и другарят Кадров се заинатил. Шерстнев, като председател, бил предварително готов за това «не» спрямо подозрителния
