Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Не бяха нужни големи усилия, за да разбера, че Александър Калитин е бил близък приятел на моя Красногоров. Били съученици, заедно пиели и заедно тичали по момичета, четяли един на друг юношеските си стихове и пеели своите съвместно написани песни. Последните доноси на Калитин били именно за Красногоров и за другия член на тяхната компания Виктор Григориевич Киконин.

Както стана ясно, военният хирург Иван Захарович Габуния живял в съседен блок и имал любовни щения спрямо Клавдия Владимировна Красногорова, като имал намерение, след като се пенсионира, да се ожени за нея и да я отведе заедно със сина й — намусения и нелюбезен Слава — в Поти, където притежавал къща, градина и яхта…

Сергей Юриевич Каляксин, заместник-ректорът на Четвърти медицински институт, май не се е познавал с моя Красногоров — никакви свързващи нишки между тях не открих. Но почти е сигурно, че се е познавал с Виктор Киконин, студент от споменатия институт и най-добрият и най-близък приятел на Красногоров.

Възелът се стягаше все по-здраво. Празните квадратчета се запълваха. И се сбъдваха всички мои малки предсказания. Намерих го. Това беше ТОЙ.

Може би именно сега е уместно да обясня, защо всичко това ме вълнуваше и занимаваше. Отстрани моите вълнения, тичането, моят хъс би трябвало да изглеждат нещо доста несериозно, напълно нелепо, дори безсмислено. Възрастен, солиден, семеен човек, служител в сериозна и авторитетна организация се занимава с дявол знае какво: с фантастика, мистика, глупости, криминални истории. И всичко това на ниво самодейност, без ръководни указания, без санкции от страна на началството, като че не съм кадрови офицер, а някакъв невръстен ентусиаст, който търси материал за поредната си статия.

Зная, че ти си романтик в най-чистия смисъл на думата, търсач на необикновеното и не се нуждаеш от други мотиви, освен от острото желание да разкриеш тайна. (В края на краищата сега, в края на осемдесетте, когато пиша този текст, си точно такъв.) Но ти знаеш, трябва да знаеш, че баща ти е сух и равнодушен прагматик, рационалист, приложник, работяга, за когото романтизмът е само свойство на човешкия характер, което ти позволява да използваш съответния човек в случай на служебна необходимост.

Сега съм такъв, такъв съм бил откак се помня. Прагматик. Рационалист. Ходещ компютър.

Не искам да се задълбочавам в историята, в моите глупави детски и срамни юношески преживявания — нищо добро там няма и не обичам да си ги спомням (гарнизони, гарнизони, изгорени глинени пустини, студени голи планини, равнодушни степи, задушни вечери, бръмчащи комари, ледени течения в пълни с дървеници къщи, злобни подивели приятели, груба храна, накъдето и да погледнеш уморени и скучни войници, уморен и скучен баща — вечният, тъмният, безнадежден капитан). Разбирам, че оттук произхождам, че целият от това произлизам, с всичките ми плюсове и минуси, но нямам намерение — не тук и сега — да се заемам със самоанализ и възстановка на преживяното.

Да намериш най-силния около себе си и да се опреш на неговата сила. Тази примитивна формула ме е ръководела от незапомнени времена и аз управлявах живота си, изхождайки от нея. Подадох заявление и влязох в партията, защото нямаше по-голяма сила от нея, а когато ми предложиха, постъпих и в школата на КГБ, защото разбирах, че в този момент органите, каквото и да говореха за тях, са силата на самата Сила, охраняващи и поразяващи. С удоволствие се захванах да работя с паранормалните, защото усетих възможности, които не се предлагаха другаде.

Убедих се, че съм на верния път, когато със собствените си очи видях човек, способен, така да се каже, с поглед да разцепва дървета и да разрушава каменни стени. Естествено, че не го правеше с поглед. Откровено казано, той изобщо не го правеше… Дълго е да ти го обясня, приятелю, пък и безсмислено — този човек отдавна не е между живите, беше глупав и бездарен, въпреки поразителния си потенциал…

Да намеря носителя на Мощта! Тази цел ме обсеби и ме движеше в продължение на няколко години. Създадох специалния пансион и в него се чувствах като златотърсач, попаднал внезапно сред някакво ново Елдорадо. Търсех. Чаках. Копаех в архивите. Вярвах.

Не съм психопат, нито романтик, нито мистик. Не съм и фанатик. Аз съм практик. Исках да намеря в този свят СИЛАТА, търсех я и в края на краищата я намерих.

… Насилих се да прочета романа му — просто, за да е пълна картината. И нещата окончателно застанаха по местата си. Хипотезата ми се потвърди. Не бих я изложил на никого, никой не би ми повярвал, но аз нямах намерение да я споделям с никого. Тя си беше моя. Вървях към нея няколко години. Надявах се на нея. И я получих. Най-сетне ГО намерих.“

Глава трета

„Предполагам, че вече си разбрал ситуацията. Към средата на 1972 година в папката ми вече имаше шест достоверни случая на «разрив на мозъка». При всички тях, по-близо или по-далеч от събитията, се явяваше човек на име Станислав Зиновиевич Красногоров, роден през 1933 година, руснак, научен сътрудник във ВНИИТЕК, кандидат на физико-математическите науки, женен без деца, скромен, симпатичен, доста обикновен, лишен от кариеризъм, дори малко ограничен. Като милиони други хора. Но именно това правеше напълно неразбираема и загадъчна неговата явна причастност към смъртоносните събития.

Направих таблица. Бях сигурен, че закономерност има и че намеря ли я, ще разбера за този човек ВСИЧКО и ще започне нова епоха за мен, за него, за света… Доста се потрудих, преди да намеря отговори на най-простите въпроси: била ли е жертвата позната с Красногоров? Ако да — то колко близко? Ако не, то каква е връзката между тях? Жертвата вредила ли му е? Била ли е опасна за него? Ако не, то може би му е била отвратителна, чувствал е неприязън или омраза към нея? Извадих отново всички дела от папката, намерих всички останали живи участници, разговарях с тях, проучих романа му така, сякаш не беше роман, а отчет за следствени действия (в известен смисъл беше такъв), събрах агентурни сведения за него САМИЯ. Използвах петима агенти, заслужих похвала от началството и разрешение да получа всичко, което ми бе нужно. Към началото на 1973 година таблицата изглеждаше така:

Николай Остапович Гугнюк, следовател от НКВД.

Степен на познанство: непознат.

Отношения: никакви.

Връзка: През есента на 1941 година е водил делото срещу Амалия Михайловна Берман, съседка на Красногоров и позната на семейството.

Вредоносност: следователят е имал намерение да я ликвидира, след неговата смърт я пуснали (защо? — ето го въпросът!) и тя спасила живота на малкия Слава Красногоров.

Иван Захарович Габуния, военен хирург, полковник.

Познат, приятел на семейството. Децата, останали без баща като правило не обичат потенциалния си втори такъв.

Желаел е на бъдещия си заварен син само доброто.

Константин Илич Шерстнев, физик.

Познати — виждали са се и са контактували. Желаел на Красногоров доброто, но първо, Красногоров не го е знаел, а го е почувствал като човек, желаещ да го провали и второ, субективно Шерстнев му е желаел доброто, а обективно? Ако се вземат предвид последствията като фактически пожизнено заточение в секретен институт, ограничаване на свободата, левкемия?…

Сергей Юриевич Каляксин, заместник-ректор на Четвърти медицински институт.

Не са установени никакви преки връзки между тях. Само косвени чрез Виктор Киконин, приятел на Красногоров. Каляксин е най-слабото звено в общата верига от факти. И все пак има връзка, макар и слаба. А можеше и да няма!

Александр Силантиевич Калитин, журналист.