Близък и любим приятел. Отношенията им са били много сърдечни. Наистина Калитин е донасял за своя любим приятел, но Красногоров не е могъл да го знае, пък и доносите са били напълно невинни и останали без последствия и санкции.
Николай Аристархович Каманин, писател.
Ако са се познавали, то е било повърхностно: отишъл, занесъл му романа си, чакал решението на авторитета и не го дочакал. Каманин желаел на Красногоров само доброто, последният го харесвал и ценил като писател и човек. Никакви други сведения не можах да събера.
Съществуваше още неизвестният и неустановен «людоед» от романа — измислена фигура или може би напълно реална, но поразена в действителност не от мистична сила, а от шрапнел.
И съществуваше самият роман: странно, неосъзнато признание на паранормалния за собствената му паранормалност.
Не се виждаха никакви закономерности. Сред жертвите имаше негови близки познати, но и хора, които не бе виждал и не би могъл да види! Обичал е някои от тях, други не е могъл да търпи. Едни действали в негова вреда, други напротив — в негова полза… Пък и той дали е знаел кой какво върши? Едва ли, ох, едва ли, но ако дори е знаел, защо е косил всички наред, без да се интересува от подробностите? И най-важното той ли ги е КОСИЛ?
Не си задавах въпроса КАК? А дали ги е УБИВАЛ, или са умирали просто затова, че той е СЪЩЕСТВУВАЛ, ЖИВЕЕЛ, ДИШАЛ, ЯЛ, СПЯЛ, ОБИЧАЛ. Хиляди от нас ежегодно умират без вина, безсмислено, само защото на света съществуват вибриони, коки, бацили, вируси, които живеят, дишат, ядат, спят, размножават се, без дори да подозират за нашето съществуване, без да знаят нищо за нас… Без да се замисляме и без да осъзнаваме, тъпчем — я на горската пътека, я на градския асфалт — мравки и буболечки, за частица от секундата, с небрежно и безцелно движение унищожаваме може би цели микросветове.
Информацията, с която разполагах, не ми беше достатъчна. Не знаех къде още да търся. Това, което ми трябваше, не беше известно на никого, вероятно и на него самия. Вероятно. Почти сигурно.
Това омразно «почти», всичките тези ненавистни «вероятно», «сигурно», «да предположим» ме гнетяха и убиваха. Аз трябваше да ЗНАЯ, а не да предполагам. Всичко се решаваше през онези месеци. ДА или НЕ. Само ДА или НЕ и никакви «почти».
Отчаяно си блъсках главата, за да измисля експеримент, който да даде отговор на всички въпроси. (Струва ми се, че това се нарича
Отначало му организирах улично нападение на хулигани. Задачата им бе да го проучат; в никакъв случай да не го убиват или осакатяват, само да го изплашат до посиране. Идиот. На какво разчитах? И какво исках? Едно прекрасно утро да намерят Сашка и Серьога с избухнали мозъци? Та това щеше да доведе до страшни усложнения и за какъв дявол? За да мога да кажа накрая със сигурност: «Да, това е ТОЙ»? Че на кого да го кажа? Нямах намерение да разказвам на никого. На себе си? Но аз и така знаех, че това е той… Идеята беше идиотска, съвършено безсмислена и безнадеждна. Тя не можеше да даде никакъв решаващ резултат и никакъв резултат не даде — само удължи списъка на унило еднообразните въпроси и този на косвените доказателства за паранормалност, които и така си бяха прекалено много.
Агентите дълго не можали да осъществят контакт. Обектът бил като омагьосан. Все нещо пречело. Това продължи две седмици. Вече всичко ми беше ясно и имах намерение да се откажа, когато внезапно получих доклад: всичко е ОК, жертви и разрушения няма, процедурата е завършена благополучно. Сашка сияе, чака премиални и потрива ръце на професионален садист, Серьога мижи като доволен тигър пред дресьора си.
А след два часа от института ми съобщават, че обектът отишъл на работа цял и невредим и в настоящия момент завършвал съобщението си на семинара. Тия двама кретени набили не когото трябва. После специално отидох в болницата да видя пострадалия — наистина приличаше на обекта, но само отдалеч. Двамата тъпанари вместо премиални получиха по една ругатня и аз отмених задачата. Олекна ми. Но не се успокоих. Бях инат и исках да предизвикам «разрив на мозъка», така да се каже, по изкуствен начин. Получих разрешение за ИНЖЕКЦИЯ. Трябваше ми добър професионалист, който да го «убоде и да изчезне». Той щеше да е убеден, че трябва да ликвидира обекта. Началството щеше да знае, че в спринцовката има почти безвреден коктейл от специални медикаменти. А аз, ако имах късмет, щях да разбера как реагира Съдбата на заплаха за живот.
Нищо не разбрах. УБОЖДАНЕТО мина както трябва. От неговия институт следобеда ми доложиха, че обектът се оплаквал от повдигане, очите му се зачервили и го сърбели дланите. Организмът реагираше, Съдбата — не. Аз останах с пръст в уста.
Разбира се, всеки път, когато провеждах експеримент, играех ва банк. В случай на успех щеше да се наложи да нося вода от девет дерета, за да се измъкна аз и да измъкна НЕГО от зоната на началническото внимание. Бях готов за това. Еднозначният резултат би решил всички проблеми — аз просто щях да ги напусна и да отида при НЕГО, за да стана недостижим. Така поне ми се струваше тогава. И това общо взето беше правилно.“
Тук в ръкописа имаше липса. Тя не се набиваше в очи, дори беше незабележима и старателно, макар и неумело, прикрита. След страница двайсет и шеста следваха още единайсет страници, чиито номера бяха заличени. След това страниците отново следваха поред и не беше трудно да се изчисли, че от текста са извадени, неизвестно защо, осем страници — от двайсет и седма до трийсет и четвърта включително.
Едва ли го е направил авторът. По-вероятно е Красногорски-младши. Нещо не му е харесало в тези страници. Имало е нещо, което не е искал героят на този текст да прочете.
Да се установи това „нещо“ засега не беше възможно. Пък и трябваше ли да се занимава с него?
Глава четвърта
„… Световната линия, така както си я представям, представлява последователност в живота на всеки човек от точка А до точка Б. По принцип е невъзможно да се проследи, камо ли да се предскаже, както е невъзможно да бъдат изчислени възможните позиции в партия шах. Но тази принципна невъзможност не отрича СЪЩЕСТВУВАНЕТО на линията. Нея я има, независимо от нашата способност или неспособност да я начертаем, тя съществува реално от А до Б и, така да се каже, се овеществява с хода на времето.
Може да бъде нагледно представена като някакъв тунел, пълен с мъгла — движиш се в него, с всяка крачка виждаш повече, но останалото зад теб отново потъва в мъгла. Обаче тунелът има стени, затова може би е по-правилно да си представим Линията като порив на вятъра над голото поле, а човека — като голям бръмбар, увлечен от стихията, но неподозиращ за нея. Или пък — като струя вода, а човека — като риба, която също нищо не знае за нея.
Повтарям, че всичко това можех да си го представя, но аз не желаех да го правя. Човекът не е бръмбар. Човекът е способен да управлява съдбата си и до голяма степен сам чертае своята Световна линия от точка А до точка Б, като напряга волята си и прави стъпките, които според него са правилни. А щом е така, първият и най-важен въпрос е: що за човек е той?
Неговото най-важно качество според мен е наивността. Простодушието, преминаващо от време на време в истински инфантилизъм. Верността към някакви принципи, формулирани и усвоени от незапомнени времена. Абсолютната праволинейност в поведението, ако става дума за съпротива срещу нагла сила. В същото време услужливост в отговор на слабост, безпомощност, неумелост. Пълно неприемане на «закона на джунглата» в удивително съчетание с незабавна готовност да възприеме този закон, ако е наложен със сила. Той е рицар. В най-безнадеждно романтичния и дори донкихотовския смисъл на тази позабравена дума — като герой на Уолтър Скот. И като всеки рицар е безсилен пред хитрата слабост и пресметливата хитрост.
Не мислех, че ще имам кой знае какви проблеми с него.
Проблемът, още веднъж повтарям, беше в друго. Проблемът възникваше и изглеждаше напълно
