някак измъчено, сякаш вътре в него всичко се беше схванало от шока. Както говори човек след упойка. Той беше отнесено любезен. Няколко пъти се извини, че е закъснял, че не се чувствал достоен събеседник, било му е зле още от сутринта, очевидно бил настинал…
Разговорът ни беше толкова вял, че май трябваше да си взема папката и да си вървя в службата, където може би ме чакаше свръхпроницателният ми шеф.
Поговорихме само десетина минути (независимо, че беше доста отнесен, се опитах да очертая кръга на възможните приложения на неговите способности: в политиката, във властта, в борбата с гадостите в живота ни…). Аз говорех, а той слушаше, понякога примигваше с очи, а после отново се извини и каза, че иска да си легне. Не умееше да лъже — искаше да си тръгна по-бързо и нямаше намерение да скрива желанието си. Разбрахме се да се срещнем на по-следващия ден. («Да… разбира се… Непременно. Тогава ще поговорим… Само че се обадете… всичко може да се случи… Днес се чувствам зле…») Събрах си багажа и изчезнах. Той дори не ме изпрати до вратата — изпрати ме куцата съседка. Беше много любезна, обливаше ме с вълни от доброжелателност, мирис на застояло и самота.
Първият етап на нашите взаимоотношения неудържимо и стремително вървеше към своя край. Повече нищо не можеше да се направи.
Следващия ден поисках бърза информация за актуалните служебни занимания на обекта. Отговорът беше доста неочакван: вчера подал молба за заплата и завършвал разни неща — дописал отчета, дал наставления на заместника си и най-сетне довършил програмата, по която работил от половин година. Изглеждал зле, оплаквал се от главоболие, от лошо самочувствие и хронично недоспиване. Днес не отишъл на работа. Бил в отпуска.
Дадох му два дни да се оправи и му звъннах. Отговори съседката. Станислав Зиновиевич още вчера заминал с колата за гъби, взел палатката и друго походно оборудване, казал че ще се прибере най-рано след десет дни. Какви гъби в началото на юли? Оказа се, че имало и Станислав Зиновиевич знаел
Така започна тази странна история.
Той отново се появи — само след два дни. (Не ми се вярваше, че ще отсъства десет дни и звънях всяка вечер.) Съгласи се да се срещнем. Прие ме почти радушно, почерпи ме с чай. Стори ми се възбуден, напрегнат дори, имах чувството, че е леко пиян, но не беше, макар че очите му блестяха и бе разрошен. За тези два дни бе отслабнал доста. Попитах го от учтивост как са гъбите в гората и той накратко ми разказа за своите неочаквани приключения.
Едва излязъл от колата и го нападнали. Двама мъже, облечени в черно, черни якета, черни панталони — с униформи на лагерници. Гадни вълчи черни лица, черна реч, ножове, даже не ножове, а силно наточени шишове. Единият притиснал шиша към гърлото му, а другият го обискирал, взел му парите и документите. После го изритали в гората, скочили в колата и се опитали да тръгнат. Шофьорът явно бил лош и успял така да затъне в пясъка, че и трактор да не може да ги измъкне. Двигателят ревял, амбриажът ръмжал страшно няколко минути, но колата затънала още повече. Станислав разбрал какво ще последва и побягнал, но двамата го настигнали веднага — били бързи, леки и свирепи като песове — наритали го хубаво и го накарали да бута. Единият бил зад волана, а другият бутал. Запорожецът затънал още и Станислав си помислил, че ще го убият. Вързали го с бодлива тел за едно дърво, така че отначало не можел да помръдне. Шмугнали се в храстите и повече не се появили.
Той останал вързан така две денонощия, докато не го намерили военните, тръгнали по петите на бегълците. Освободили го, измъкнали запорожеца, дали му да хапне и да пийне и го предали на местната милиция. Документите му открили в жабката на колата, където очевидно били забравени в суматохата.
Слушах с отворена уста. Историята, по редица свои параметри, ми приличаше на чиста измислица. Най-много ме впечатли това, че на стената белезниците ги нямаше. Направих това откритие, докато той приготвяше чая в кухнята. Почувствах, че сега е момента да науча, да разбера, да уловя нещо много важно за него, но то ми се изплъзна и през онази вечер останах с убеждението, че историята му е измислица. Но защо? С каква цел? Какъв бе смисълът? И кого искаше да излъже?
Трябвало е да го убият. Това е толкова очевидно, колкото обстоятелството, че НЕ СА го убили. Най- малкото е трябвало да го съблекат. Жив или мъртъв. За беглеца цивилните дрехи са по-важни от документите, от парите — те са най-важното. Разровили багажника на колата, но не взели НИЩО. Оставили палатката, две ватенки, рибарско яке и панталони, въдица и дъждобран. Разбрах това още на другия ден, когато отидох в Старо-Николско, помолих милиционерите да ми дадат протоколите и ги разпитах.
Бегълците още не бяха заловени. Били трима (не двама), осъдени на по пет години и излежавали присъдата в тукашния лагер, имали добро поведение, но изведнъж побягнали. Не бе чудно, че не са го убили, не бе чудно, че не са успели да се оправят с колата — никой нямал книжка, но защо взели само парите?
Откъде на местопроизшествието са намерили бодлива тел? Наблизо има танкодрум и стар артилерийски полигон.
Белезници? Да, имало… Ермолаев, къде дяна белезниците? Аха… Тези ли са? Точно така. А да знаете каква е тази маркировка? Ермолаев, покажи твоите… Ето, няма нищо. Интересно. Никога не съм виждал такива.
Помолих Ермолаев да ме качи в коша на мотоциклета си. Откара ме на местопроизшествието. Отначало карахме по асфалт, после свърнахме по каменист горски път, осеян със забранителни знаци и табелка «СТОЙ! ОПАСНА ЗОНА!». Бодлива тел бе опъната на полегнали от старост и отдавна ръждясали колове.
Ермолаев не бе сигурен за мястото, та го подминахме. Но беше упорит и успя да го намери. Така с очите си видях мястото и дървото, за което е бил вързан Красногоров…
Недалеч от него намерих стара, съвсем червясала манатарка, голяма колкото тиган, а до нея — туба. Двайсетлитрова, празна, дори суха, с поолющена зелена боя и тук-таме ръждясала. Останах с впечатлението, че отскоро е тук. Ермолаев предположи същото, но не беше склонен да мисли, че това има някакво оперативно значение. Някой си е наливал бензин, полял се и ядосан, я е захвърлил по-далеч, а после я забравил. Случва се. Не му възразих, но чувствах, че не е точно така. Взех я със себе си, за да я покажа на собственика (и бях сигурен, че той е Красногоров) и да видя реакцията му. Нищо не се получи. Позна тубата, но не й се зарадва, а сякаш обратното — устата му се изкриви като от отвращение и това беше всичко. Да, каза той спокойно. Изчезна тубата. Благодаря, че я докарахте. Бандитите сигурно са я захвърлили, но той не е видял — не му е било до това… Тя била празна. Без бензин. Взел я просто за всеки случай.
И той заговори за друго.“
— Зная какво ви се е случило там — каза Ваня Красногорски-младши, когато се срещнаха след два дни. — Искате ли да ви кажа?
Станислав го наблюдаваше с притворени очи и усети как сърцето му започна да бие учестено. За какъв дявол са ми твоите откровения, помисли си той с неочаквана злоба, но каза съвсем спокойно:
— Щом искаш, кажи.
— Изнасилили са ви… — каза Ваня, а когато Станислав се ококори изумен, повтори — Изнасилили са ви.
— Откъде знаеш? — възкликна Станислав смаян.
— Зная. Намерихте ли ги?
— Не.
— Ще ги намерите ли?
— Не зная.
— Трябва. Ако искате, аз ще се заема.
— Минаха повече от петнайсет години — каза Станислав бавно. — Време е вече да забравя.
Много неща беше забравил. Но няколко картини все пак останаха.
… Облачно небе. Върховете на боровете се люшкат. Празната туба лети, премята се сред храстите… И
