непреодолим в случай, че този подопечен на Съдбата, този «роководим», както той сам наричаше героя на романа си, този бръмбар, повлякъл след себе си стихия, започне да руши всичко по пътя си.
Но аз нямах нито време, нито желание да чакам и да събирам още някакви доказателства, косвени улики и лукави факти. В началото на 74-та почина жена му. Смъртта й бе страшна, много по-страшна, отколкото някой може да си представи, дори такъв като мен, предварително подготвеният за всичко наблюдател. Не искам да разказвам подробности. Достатъчно е да кажа, че нейният случай не предизвика никакви съмнения у мен, макар че попаднах на него съвсем случайно — казаха ми, че жената на обекта е умряла скоропостижно, аз чисто механично направих запитване и когато получих отговора, косите ми се изправиха. Той така я обичаше, по мои сведения едва не полудял след смъртта й, при това без да знае никакви подробности!
Смятам се длъжен да ти призная: порази ме страшна мисъл и започнах да ровя в документите за смъртта на майка му. Слава Богу, бях сбъркал — там нямаше нищо такова, каквото очаквах, но ако трябва да съм съвсем обективен, ИЗЧЕРПВАЩИ сведения не бях получил. Бе минало доста време, свидетелите не бяха запомнили нищо необикновено, архивите на болницата бяха в отвратително състояние.
(Прочетох преди малко последните абзаци и почувствах необходимост от следния коментар. Тогава аз не изпитвах нито ужас, нито отвращение, нито нравствена погнуса от това, че се ровех в семейните дела на този човек. Сега, да. Сега аз действително изпитвам известно облекчение от това, че моята омерзителна хипотеза не се потвърди. Но това е сега. Сега този човек вече не ми е чужд. Той е мой покровител. Благодетел… Приятел. Господар. А тогава беше само обект на изследване и което е още по-важно, обект, който потенциално можеше да се използва. Освен това ми се струваше чудовище, звяр; в него виждах не човека, а само и единствено средство за постигане на моите цели. И всички изследвания, свързани с него, провеждах с каменно сърце, професионално пресметливо, без емоции.)
Вече писах за Световните линии. Световната линия на този човек преминаваше през точка (област, зона, хиперобем), която за мен бе недостъпна и неразбираема.
Съдбата не искаше той да стане атомен физик и да почине от левкемия в някакъв Арзамас-номер-ен47. Съдбата не позволяваше той да стане писател, уважаван член на Съюза, инженер-конструктор на нашите души и умове. (Защо? Нима би било лошо за Съдбата и за нас?)
Съдбата, естествено, в никакъв случай не желаеше неговата преждевременна смърт…
Съдбата не искаше (неизвестно защо) той да се сдобие с втори баща, когато беше на петнайсет.
Но какво ИСКАШЕ Съдбата? Този въпрос ми се струваше нелеп. Какво иска гравитационното поле? Кулата в Пиза да падне най-сетне ли?
Получих разрешение да работя с Костя Полещук по делото на един бъбрив дисидент. Неговото име днес нищо няма да ти говори. Той беше приятел на моя обект и така се оказа в полезрението на нашата организация, макар и на друго нейно управление. Не бе задължително да установявам първия контакт с него по такъв начин — в качеството си на разпитващ следовател, но пък щеше да е глупаво напълно да игнорирам тази възможност. Дисидентът стоеше пред мен в целия блясък на своята ограниченост, високомерна глупост и неописуемо горд инфантилизъм. Беше наплашен и беззащитен. Можех да го разглеждам под лупа — той нищо нямаше да забележи и нямаше да застане нащрек. За него аз бях невидим. Сякаш не съществувах. Бях дявол, въвеждащ го в изкушение. Аз, като личност, като отделен човек, не го интересувах повече от някой досаден пияница в трамвая. Трябваше някак си да се отърве от мен, да се отскубне, запазвайки достойнството си. Той само за това мислеше — как да запази честта си и пази Боже, да не стане доносник.
(Дори не доносник, а
Разбира се, беше го страх. Устата му пресъхна и се спече, но той не се страхуваше от мене, а от себе си, от своята слабост, страхливост и глупост. Но само ако знаеш как се чувствах аз! Аз УМИРАХ ОТ СТРАХ.
Предварително и внимателно бях обмислил всичките си въпроси, но си имах работа не с човек, а със Съдбата, чието лице и очи не виждах. Съдбата няма нито лице, нито очи, нито изражение, нищо — с нея нямаш обратна връзка и аз пълзях слепешком по това минно поле и с ужас си представях как мозъкът ми кипва, как струи димяща кървава каша излитат от ушите, ноздрите и очите ми… Но той не забеляза моя страх, не би и могъл, защото бе твърде зает със себе си.
Не обърна никакво внимание на цяла дузина контролни въпроси от моя страна и се разтревожи само веднъж — когато мимоходом го попитах познава ли писателя Каманин. Бях сигурен, че го познава и отрицателният му отговор ме учуди. Застанах нащрек — защо лъже по такъв невинен повод? (После всичко се изясни: ръкописът му попаднал при Каманин по обиколен път и всъщност случайно. Горкият Каманин. Неведоми са пътищата на Съдбата.)
Аз окончателно се убедих, че той НИЩО не знае за своята Световна линия. Това беше и хубаво, и лошо, защото усложняваше пътя към Силата. Но не всичко бе загубено. Трябваше да започнем да си помагаме. Все още имаше шанс. Моят последен шанс: да му отворя очите и да чакам ефекта от осъзнаването на ставащото — подобно на ефекта психоанализа, когато забравеното изведнъж изплува от дълбините на болното съзнание и става чудо.
Можех да стана творец на това чудо. Именно аз можех да дам Разум и Сила на мъжа, който Съдбата отнасяше в нищото. И тогава той щеше да стане наистина МОЙ.
Тъй че надежда имаше. Тя беше слаба. Последната.
Може би щях да забавя нещата с още месец-два. В подобни случаи не бива да се бърза, особено когато ти се
На следващия ден след първия контакт, рано сутринта, ме извика лично Скъпият ми Другар Шеф и още от прага, без да ми предложи да седна, започна с характерния си сънен глас: «Ти защо не ми докладваш? С ченгел трябва да ти тегля думите от устата! Какви си ги забъркал около своя (демонстративно погледна един документ) Красногоров? Кой ти разреши?» Очаквах това и се бях приготвил, имах отговори за всичките му въпроси, но знаех, че не съществуват въпроси, които да не пораждат нови, нови и нови въпроси. Дори да кажеш цялата истина, нови въпроси ще възникнат и като ножове ще я режат, дисекция ще й направят. А ако рискуваш и започнеш да разказваш полулъжи, то тогава — моли се. Смятай, че са те разглобили, разфасовали и окачили на куките.
Така че първата атака на Скъпия Другар отбих благополучно, но бях принуден да оголя фланговете на тила си и да му дам повечко материал за размисъл. Той беше пълен идиот, но интуицията му бе такава, че понякога (когато имахме добри моменти) му казвах угоднически и почти сериозно: «Ей Богу, Пал Легич, трябва да ви изследваме за наличието на свръхестествени способности. Хайде, а?»
Върнах се в кабинета си (вътрешно бях мокър като кокошка и треперех), а там вече ме чакаше доклад за печално събитие: скоропостижно починал заслужилият деец на науката, академик към Академията на науките на СССР, завеждащият сектор във ВНИИТЕК Хухрин Лемарк Георгиевич (псевдоним Счетоводителя). Диагнозата: инсулт, но аутопсия още не е извършена, очаква се довечера.
Грабнах телефона. Престанах вътрешно да треперя и се успокоих. Работа. Нищо не бе загубено, продължаваше, желязото трябваше да се кове, докато е горещо. Намерих нужния доктор и го изпратих да направи аутопсията. Взех делото под контрол. Включих най-добрите кадри. Никакво изтичане на информация. В случай на необходимост да се вземат разписки за неразгласяване. Все в този дух. Глупости,
