Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

вонящата хладина на бързо изсъхващия бензин… И няма запалка. Няма. НЯМА!

Добре би било напълно да забравя за това, помисли си той.

— Някои неща не бива да се забравят — каза Ваня с блеснали очи. — Има престъпления, за които е малко да убиеш извършителите — трябва да ги измъчваш.

Сърцето му отново прескочи.

— Откъде взе тези думи? — попита Станислав и се помъчи да преодолее отвращението си.

— Кои?

— „Малко е да убиеш — трябва да измъчваш“?

— Не зная — каза Ваня учуден. — Какво значение има?

Значение имаше, и то голямо, но Станислав не желаеше повече да говори за това.

— Добре — каза той. — Да продължим. Какво друго можеш?

Глава шеста

„… Занимаваха го две теми. Внезапно сподели изключително любопитно наблюдение по повод моята папка. (Сега разбрах, че внимателно е прочел всички материали и ги е анализирал задълбочено.) Беше забелязал някаква общност, при това ключова — някакъв странен, но напълно определен мотив у тези, които му желаеха доброто, а именно, че всеки от тях искаше той да напусне Питер.

Саша Калитин го канеше в Москва.

Габуния, ухажорът на мама, имаше намерение да отведе всички в Поти (или в Батуми?).

Писателят Каманин го бе препоръчал за Индия… Академикът искаше да го изпрати за две години в Бъркли…

Той млъкна и търпеливо наблюдаваше как възприемам казаното. После добави през зъби: «А ако децата се бяха родили, всички щяхме да се преселим в Минск…»

Нямаше как да пренебрегна това наблюдение. Веднага мислено добавих и Шерстнев, чиито старания означаваха за Красногоров безнадеждно отдалечения от Питер Арзамас–16 (или някоя друга дупка, също толкова отдалечена), както и левкемия. Изводът му бе абсолютно точен, но веднага ставаше ясно колко малко ни приближава той към целта.

Все пак известно време си поговорихме за това.

— Е, значи — казах аз в заключение (малко шеговито, но всъщност съвсем сериозно) — пъпът ви е хвърлен в Ленинград. Забележително. «И пред новата столица увяхна… или потъмня?… старата Москва…»

Той се усмихна криво, но това беше ВСИЧКАТА му реакция…

Всъщност в момента много повече го интересуваше друга тема. Меко, внимателно, със заобикалки той си изясни моето мнение по въпроса дали не можем да направим експеримент. Да провокираме нападение… или дори да го организираме… В края на краищата, ако той действително притежава някакви свръхестествени качества, то трябва по някакъв начин да ги тренира, нали? «ДА!!! ТАКА Е!» — искаше ми се да изкрещя с всичка сила. Най-сетне той бе ПОЖЕЛАЛ. Но, разбира се, не закрещях, а най-спокойно му разясних нещата. Ако нападението е ИСТИНСКО, той ще рискува живота си, здравето и така нататък, а ако е, така да се каже, експериментално, то най-вероятно нищо няма да излезе — Съдбата няма да се хаби напразно. Схвана моментално същината.

— А ако аз не зная истинско ли е нападението или експериментално? — попита той. — Може да се организира така, че предварително да не зная нищо.

— Може — съгласих се аз. — И вие нищо няма да знаете. Но Съдбата ще знае. А решенията ги взема Тя, а не вие… ЗАСЕГА — добавих многозначително.

Той и това разбираше. Нещо повече — небрежно, без да ме гледа, подхвърли:

— Сигурно сте правили такъв експеримент, Вениамин Иванович… — и веднага се вторачи в очите ми. — Или не?

По дяволите! Това беше друг човек! Това беше наистина ТОЙ — с големи букви, с най-големите! Най- сетне видях светлина в края на тунела и тя беше ярка, заслепяваща, изгаряща.

Не се поколебах да му кажа за опитите си да проведа experimentum crusis. Той и повярва, и не повярва.

— Дявол да го вземе — рече той, — това ли е всичко, на което е способна вашата организация?

Напомних му, че с него се занимавам само аз, а не организацията.

— Айде бе? — той се изкриви и разбрах, че ми предстои да реша още една чисто практическа задача: да го убедя ли, че има работа САМО с мене, или да го оставя да подозира, че аз съм само пипало на хилядорък октопод, специален агент на всемогъщите органи. Всяка от тези позиции имаше своите плюсове и минуси и без необходимия анализ не се решавах да направя избор.

(Анализ. Пресмятах вариантите: ако за него съм служител на органите, съм авторитет, сила, страх и това е ценно; но от друга страна, ако съм сам — може да ми се довери, може напълно да разчита на мен. Ако съм от органите, аз решавам; ако съм сам, решава той. Кое би му харесало повече? Кой вариант? Ако обича властта, да бъде първи и желателно единствен ще избера един вариант. Ако предпочита да бъде надеждно ръководен, ако по природа е изпълнителен, ще избера противоположния вариант. А ако му е все едно? Ако сам не знае какво предпочита? Няма значение. Той може и да не знае, но аз съм длъжен да зная. Трябва да зная. Защото сега се решава не неговата съдба, а моята… Затова ще започнем отначало. Ако той е такъв, значи аз ще съм онакъв… Ето ти го целия анализ.)

Анализът е хубав метод, но в реалния живот много често всичко върви не в съответствие с нещо, а въпреки него…

Скъпият Другар Шеф извършил собствен анализ и присъдата ми беше подписана по-рано, отколкото можех да си представя. Причината беше в това, че СДШ беше човек с параноидна психика. Ако вярваше на подчинения си, вярваше до край, до нелепост, до загуба на контрол, получаваше пристъпи на доверие, преминаващо в обожание. Но ако се усъмнеше дори малко, дори съвсем мъничко, дори нелепо и напълно неоснователно — край на всичко, няма никакви шансове за оправдания и обяснения. (Казват, че другарят Сталин бил такъв, с тази разлика само, че не обичал никого никога и на никого не се доверявал — без изключение.)

Беше абсолютно невъзможно да отгатна какво бе станало в недрата на неговото съзнание или подсъзнание (а може би дори надсъзнание). Дали причината бе поглед? Или пък дума, която той погрешно е разбрал? Или неуместна усмивка? Бях забелязал, че особено катастрофални последствия можеше да има именно неуместна или несвоевременна усмивка… Така че в негово присъствие се стараех да бъда погребално сериозен дори когато в пристъп на добро настроение той започваше да разказва вицове, изразявах не веселие, а възхищение от тънкия му вкус и завидното му чувство за хумор. Той ме заобича още щом му се представих и ме тикаше напред, разчистваше ми пътя, дори ме определи за свой заместник и бъдещ наследник на поста. И изведнъж — остър завой на сто и осемдесет градуса. Просто беше дошло времето да ме замени. Чудовищната му интуиция му подсказа, че Красногорски се е отделил, станал е самостоятелен, води някаква своя игра и изобщо се е отчуждил! Време е да бъде сменен.

Първият удар, който ми нанесе, беше простичък и прям като атака с щик.

— Този… твой… Красногоров… — каза ми той небрежно и между другото, докато мърмореше по повод на преразходите. — Трябва да го пратим в Зуевка… Още през тази седмица, защо да чакаме? — и отново заговори за преразхода на вносни медикаменти.

Всъщност с това беше казано всичко. Клиентът ми трябваше веднага да бъде преместен в специалния пансион «Зуево», за да бъде под контрол. Досега самият аз не го бях направил и шефът правилно предполагаше, че ще съм против и че тогава той ще може културно и напълно законно да ме отстрани от делото. Ако пък започна да вдигам гюрултия, ще може или да ме уволни, или да ме изпрати в десета глуха за подсилване на тамошните органи. Прозрачна и простичка комбинация. Но Скъпият ми Другар Шеф не знаеше в какво е тръгнал да се намеси. Интуицията го подведе. В края на краищата тя винаги подвежда, ако информацията не е достатъчна. А за Красногоров той знаеше единствено това, което аз бях сметнал за