Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

необходимо да му кажа, по-точно — да го излъжа: силно подозирам, че е ясновидец.

— Няма да се съгласи — казах му аз делово, когато свърши с преразхода на валутата и с дефицита.

— Кой?

— Красногоров. Категорично ще откаже.

Той дори не ме погледна, само мръдна устни.

— Ти уж си психолог — промърмори той бащински, — а психологията не я знаеш. Как така ще откаже, ако ние го помолим красноречиво? Например по партийна линия…

— Той е безпартиен.

— Още по-добре!

На това беше трудно да се възрази. Нямах и намерение. Той само чакаше да започна да му противореча. Не исках да му улеснявам задачата. Трябваше да печеля време. А той нека си напъва мозъка как да ме изяде.

— Защо трябва да се отказва? Пълен пансион, двустайна квартира, телевизор, заплатата му върви. Защо да се отказва от хубавото? Природата там е красива, брези, езеро…

— Това е вярно — покорно казах аз. — Ще поговоря с него.

Тогава ми нанесе втория удар, още по-страшен от първия.

— Няма нужда, майоре — съобщи ми той ласкаво. — Аз изпратих Ведмак да го убеди.

(Фамилията му беше Медвяк, но никой не го наричаше така; казваха му «Ведмак», дори в очите. Беше дребен, хилав, белезникав, с розови плешиви петна по черепа и с безцветни суетливи очички. Гадничък. Не зная как е преминал през медицинските прегледи и как е попаднал в редиците ни — все пак минаваме през подбор, водим се елит. Не зная. Предполагам, че е станало благодарение на поразителните му способности. Първата беше, че притежаваше, както казваха в миналото, магнетична сила да убеждава. Втората — че имаше паранормален нюх към паранормалното. Нямаше съмнение, че е паранормален. Бе достатъчно да поговори десет минути с обекта, за да произнесе присъдата. «Мошеник» — казваше той с шибаната си усмивчица и това означаваше, че клиентът е разобличен, че не е никакъв паранормален, а просто ловък фокусник. «Психо» наричаше човек, който си въобразяваше кой знае какво за себе си, а всъщност беше най-обикновен — такива имаше много сред уфолозите, сатанистите, микрокилърите и т.н. Понякога, рядко казваше: «Този е!» — и с бързи движения на острото си езиче обираше появилата се в ъгълчетата на устните му пяна. Това означаваше, че с непостижимия си нюх е открил у събеседника си някакво истинско отклонение от реалността, над което си струваше да се поработи.

Беше гаден, мръсен и безсъвестен човек. Онанист. Дребна гад. Доносник и клеветник. С влажни лепкави длани. С гнусен навик да се доближава безшумно и изведнъж да изникне до тебе, сякаш от небитието… Живееше самотно, без приятели, без жени, в двустайна панелка. В едната стая се бе разположил той, а в другата — баща му, многогодишен паралитик, тлъст полутруп с порцеланови очи на идиот — чист, приятно ухаещ, обгрижен. ВИНАГИ ОБГРИЖЕН. Всеки ден и по всяко време приятно ухаещ. На масичката се мъдреше том от Пруст с розов копринен разделител. «Татко е луд по Пруст, честна дума… Аз му чета и заспивам на втората страница, а той се кефи, дори мучи от удоволствие…» Само Бог може да съди чадата си.)

Веднага щом можах, звъннах на Красногоров. Закъснях. Държа се хладно и пределно сухо. Отказа да се срещнем, като се оправда, че е много зает. Опитах се да му обясня, но нима по телефона можеш да обясниш. «А колкото и да е смешно, аз взех, че ви повярвах…» — каза той с горчивина и затвори.

Вътрешностите ми се преобърнаха от бяс, очите ми не виждаха нищо, исках да бия и да убивам, но остатъците разум ме накараха да седна, да запаля цигара и да се успокоя. В края на краищата не бе станало нищо непоправимо. Никой не бе умрял. «Обидно ми е, досадно ми е — и какво от това…» Като си го повториш триста пъти, ти олеква…

Олекна ми. Посвърших това-онова и се обадих на дежурния да намерят капитан Медвяк и да му кажат да се отбие.

Той намина след два часа, вече се бях отчаял, че ще го видя днес и се канех да си тръгвам. Той седна срещу мен, облиза се, помоли за цигара. Реших да не се церемоня много-много.

— При Красногоров ходи ли?

— Аха.

— Е, и?

Той дръпна силно и показа дребни редки зъбки.

— Вече докладвах на полковника.

— И?

— Как да ти обясня… Той спи. И слава Богу. Не дай Боже да се събуди.

— Тоест?

— Тоест оставете го на мира…

— Кой го притеснява?

— Полковникът иска да го затвори в Зуевка. От какъв зор? Не разбирам. Че и полковникът не разбира. Бръмнала му е някаква муха… И ти също го заглавичкваш, виждам…

Лицето му изведнъж почервеня, устните му затрепериха. Разговорът го вълнуваше, това беше ясно, но защо? И какво точно го вълнуваше? Той не умееше (или не желаеше) да скрива чувствата си, целият беше като отворена книга в това отношение. Но никога не можеше да разбереш или да предполагаш що за чувства го разтърсват. Изплашен ли е? Или сърдит? Или, ни в клин, ни в ръкав, сексуално възбуден?

Ето и сега. Аз го обсипвах с въпроси, а той изведнъж замълча. Съвсем. Сякаш престана да ме чува. Замръзна с димяща цигара в ръка. Гадна, патологична усмивка изкриви лицето му и в ъглите на устата му се появи пяна. Той стана неконтактен и разбрах, че днес нищо повече няма да разбера от него.

Беше ми ясно, че Красногоров му е направил изключително впечатление и този факт сам по себе си беше многозначителен и прекрасен. Но най-вече ме занимаваше какво е казал на Красногоров? И защо той се държи с мене почти враждебно и сухо след този разговор. Трябваше да предприема нещо възможно най-бързо. Взех да ровя из книжата си, а той продължаваше да седи почти неподвижен с леко наклонена глава, със застинали очи и пяна на устата. Вече бях готов да тръгвам, бях си облякъл шлифера, взех куфарчето и го подканих да вървим, когато той трепна и каза със странно изражение (боязливо, с тъга ли, или с отчаяние?): «Оставете го на мира, ей Богу! Не бива!» «Какво не бива?» — попитах аз, но той скочи, набързо хвърли изгасналия фас в пепелника и изхвръкна от кабинета ми.

Два дни молих, убеждавах, тормозех Красногоров за разговор. И този разговор започна твърдо, дори грубо. Красногоров присви очи, погледна настрани и зацеди през зъби тежки, остри, студени като лед думи:

— Вашите лъжи ми омръзнаха.

— Никога не съм ви лъгал.

— Стига! Писна ми. Измислете нещо друго — по-умно, нещо по-ново.

— С какво съм ви излъгал? Дайте пример!

— Не искам да го обсъждам. Какво сега — ще си изясняваме отношенията ли? Няма да стане. Искахте да поговорим? Ами говорете.

— Искам да ви обясня…

— Не ми трябват обяснения. Прекрасно разбирам всичко. Такава ви е работата. Работете си я.

— Исках да ви обясня, че е станало недоразумение…

— Абе какво недоразумение! Казах ви, че всичко разбирам, работата ви е специфична, без лъжи не става… Виждам, че очите ви са като на херувим, но записвате всеки наш разговор…

— Няма такова нещо.

— Престанете.

— Не записвам нашите разговори.

— Прекрасно. Тогава отворете куфарчето.

— Защо?