— Естествено! Кофти е. Ще се наложи пак да лъжа… Гадно е…
— Ами не ходете, щом не искате.
— Насила ще ме заведат.
— Айде бе! Заминете нанякъде… На някоя вила… извън града.
— Както и да е. Стига!
— Добре! Това са глупости.
— Глупости са за
— За вас също. Нима сега трябва за това да мислите?
— А за какво?
— Станислав Зиновиевич. Заминавам утре. Малко време имам, а ние с вас още нищо не сме обсъдили… по същество…
— По същество нямаме какво да обсъждаме. Нека нещата следват своя ход…
— Станислав Зиновиевич. Не бива така. Разбирам, че вече сте почувствали силата си. Мощта си. Дори всемогъществото си…
— Престанете. Това са само красиви думи. Всъщност нищо такова няма.
— А какво има?
— Защитеност. Чувство за защитеност. Пълна защитеност…
— Това малко ли ви е?
— Не зная.
— Вие сте единственият човек на Земята, който се чувства напълно защитен и ви е малко?
— И какво според вас трябва да правя? Виждам, че сте обмислили всичко. Без мен.
— Да. Много мислих. Вие сте длъжен да се заемете с политика.
— Защо?
— Защото именно в политиката няма да имате равен на себе си.
— Политиката е лъжа.
— И какво от това? Целият ни живот е една лъжа. В една или друга степен…
— Именно. В една или друга.
— Помислете спокойно и ще разберете: в политиката няма да имате равен.
— Добре, да допуснем, че е така. С какво да започна?
— Трябва да станете член на партията.
Той буквално се затресе от смях. Аз мълчах. Честно казано, малко се изплаших.
— Не се обиждайте — каза той, продължавайки да се тресе. — Спомних си вица, в който попитали равина какво хубаво има в обрязването. А той отговорил: «Красиво е…»
Усмихнах се вежливо. Знаех този анекдот, но не разбирах нито как се връзва със ситуацията, нито какво толкова смешно казах.
— Няма да стана партиен член — рече той.
— Защо?
— Първо, не е красиво — каза той с удоволствие, даже с истинска наслада. — Второ, не всичко необходимо може да стане. Дори да е много необходимо. Ако, да речем, изпуснете в нужника нещо ценно… например пистолета си, нали няма да тръгнете с голи ръце да го вадите. Макар че е необходимо…
— Помня такъв случай в нашата част, където татко служеше. Един старши лейтенант изпусна пистолета си в клозета заедно с кобура. Наложи се да извадят всичките лайна, макар и не с голи ръце… А на дъното намериха ДВА пищова — стана голям скандал.
— Не съм готов за такъв разговор. Разбирате ли? Н-е с-ъ-м готов! Още почти нищо не умея… Не всичко разбирам. И още не зная с какво ще се занимавам… Не зная за какво ставам. Не зная какво искам. И изобщо нищо не зная. Хайде да не бързаме, Вениамин Иванович.
— Добре — рекох. Какво друго можех да му кажа? Той трябваше да стане партиен член. Трябваше да установи тесен контакт с органите — най-тесен! — без това в нашата страна НИЩО не можеше да се направи. Но как да му го обясня? Виждах, че за тези две седмици той е станал друг човек. Прогресът беше налице (ако това можеше да се нарече прогрес). Напредваше, но още беше далеч от истинската политика… Усетих предишното отчаяние. Толкова време мина, а ние като че още не бяхме започнали.
Тогава звънна телефонът, съседката го извика и той излезе в коридора. Не различавах думите, но чувах гласа му и в него се усещаха загриженост и раздразнение. Той се върна изнервен и произнесе странна фраза:
— Трябва веднага да тръгна, Виконта пак го е закършил…
Не разбрах какво означава това и известно време мълчаливо гледах как бърза да се преоблече. После осъзнавайки, че след малко ще излезе и може би няма да се видим преди моето заминаване, побързах да му разкажа за Ведмак. Исках да разбере, че има един човек зле настроен към нас, но много знаещ, може би дори повече, отколкото ние взети заедно; досеща се, усеща, вижда скритото… Трябва много да внимава с него. Безкрайно да внимава. «Добре — отривисто отговаряше, докато се обличаше. — Разбрах. Ще бъда…»
После излязохме заедно, той се качи в червения си запорожец и тръгна към Нева. Изпроводих го с поглед, докато не зави наляво зад ъгъла на Военномедицинска академия към Питейния мост. Изведнъж почувствах, че повече никога няма да се видим с него. И че нямам никакво бъдеще. Че съм безпомощен старец и не ми остава нищо друго, освен да чакам смъртта, която бе вече тръгнала към мен…
Впрочем не беше вярно.“
Глава осма
„Всичко, за което писах досега, стана преди повече от десет години. Сигурен съм, че си дочел съчинението ми до това място и също така съм сигурен, че вече не един път си си задавал въпроса защо описвам всичкото това, и то с такива подробности, с детайли, от които не виждаш никаква полза за себе си? Къде са полезните съвети? Къде е ясната инструкция за бъдещето? Какво трябва да предприемеш незабавно, за какво да се подготвиш? И така нататък. Не бързай. Всичкото това предстои. Разбира се, никой не може да ти попречи да погледнеш края и да намериш отговорите на въпросите си. Може би не на всичките, но на някои. Но ми се струва полезно за тебе да прочетеш целия текст, без да пропускаш нищо, последователно, епизод след епизод, всичко, което сметнах за необходимо да ти кажа, и то в реда, който аз избрах. Уверявам те, че няма нищо излишно. Може би съм пропуснал нещо, не съм го дооценил, сметнал съм го за маловажно и несъществено заради собствената си слепота и ограниченост, дори небрежност — възможно е. Но не съм написал нищо излишно, това ти го гарантирам.
Първо, за мен беше много важно да те въведа в това така, че да ми повярваш напълно и съвсем осъзнато. Зная, че си доверчив, възприемчив за чудеса, би бил готов просто да повярваш на думите ми. Но такава вяра не би била ТВЪРДА, а аз искам тя да е твърда. По-точно да е не вяра, а знание, каквото притежава добросъвестният студент, преминал пълен курс на обучение при добър професор. За да не може никой да те обърка. За да можеш веднага да си обясниш всеки нов факт или събитие.
Второ, надявам се, че ще вникнеш в ситуацията по-дълбоко от мен, ще намериш пропуснатите от мен важни детайли, ще си обясниш онова, което аз трябваше да приема за даденост, ще използваш нещо, което аз не съм използвал. Затова трябва да прочетеш този текст многократно и задължително — ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! — да прослушаш многократно всички касети, които прилагам. В тях има доста неща, които ще ти се сторят скучни, излишни, безполезни. Така е, прав си, но съм сигурен, че в тях има и бисери, само трябва да бъдеш търпелив и да се постараеш да ги откриеш.
В продължение на дванайсет години, преди да се върна вкъщи, се видях с него само три пъти. Нетърпеливо чаках всяка среща. Не мога да кажа, че скучаех в Африка, работата ми там беше в известен смисъл творческа, квалификацията ми растеше, аз се превръщах в (и накрая станах) опитен етнограф (член съм на четири етнографски асоциации в различни страни, ти разбира се не го знаеш, пък и малцина го знаят), но всеки ден мислех за това, че гния тук, докато съдбата ми можеше да се реализира ТАМ, и тези мисли ме измъчваха като зъбобол. Мразех нещата, с които бях принуден да се занимавам, и броях дните, оставащи до отпуската, защото всеки път, когато се връщах в Питер, радостно се надявах, че този път вече
