Ваня нищо не отвърна, само помръдна устни… Очевидно обаче имаше свое разбиране по въпроса.
— Така — каза Станислав. — Струва ми се, че искаше да ме помолиш за нещо?
— Да. Искам да работя при вас.
— Така ли? И какво можеш?
Отново повдигане на рамото — неопределено и почти срамежливо. Но едновременно с това и предизвикателно.
— Да убивам.
Станислав си позволи да подсвирне тихичко.
— И къде се научи?
— Никъде. На улицата.
— На улицата нищо хубаво не може да се научи — рече Станислав.
Внезапно си спомни как майка му веднъж държеше мокър парцал, миеше пода и не го пускаше да излезе навън. Той й отговори дръзко и тя го плесна с парцала през лицето с думите: „Върви. Нищожество“. До тъмно стърча с хлапетата във вонящия двор, но не изпита удоволствие от това. С него стана нещо. Решаваща промяна. Стана му безинтересно. Улицата престана да го привлича… Смени приятелите си и ценностната си система. Престана да пуши и започна да чете… Думите имат върху нас непредсказуемо и непредвидено действие. Както и книгите, впрочем…
— Извинявай, какво каза? — попита той.
— Казах, че наистина не е хубаво. Но ме попитахте какво умея и аз просто отговорих.
— Да. Разбирам. Но виждам, че нямаш особено високо мнение за мен. Защо всъщност реши, че ми трябва убиец?
— Не зная.
— Нямам нужда от сръчни убийци. Самият аз съм такъв. Нали така?
Ваня не отговори. Хапеше долната си устна и бе червен като рак. Странно момче. Очевидно душата му е ранена. И не заздравява. Некроза на душата. Разбираме го…
— Нямах високо мнение за вас — каза Ваня. — Но това беше отдавна. Някога. Оттогава всичко се промени. Нали виждам…
— Добре — каза Станислав. — Убеди ме. Ще те взема на работа. Но при едно условие. Ще ми дадеш и останалите листа от записките…
— Не са в мен.
— При това всичките. И тези последните, и тези, които са по средата.
— Нямам нищо… — Сега той пребледня, дори устните му побеляха.
— Всичко разбирам — каза Станислав. — Сигурно накрая, в постскриптум, баща ти е написал: не МУ показвай тези записки, няма нужда да знае какво ти е известно за него. Но ти имаш свое собствено мнение. Сторило ти се е правилно да зная какви интересни работи са ти известни за мен… Но тук има две подробности.
Той замълча и запали нова цигара. Ваня чакаше. Естествено. Какво друго му оставаше? Да стане и гордо да излезе? Не, това беше изключено. Не можеше да си го позволи.
— Първо — каза Станислав и си дръпна от цигарата. — Три четвърти от това, което баща ти е написал за мене, не е истина. Това не са факти, а артефакти. Знаеш ли какво е „артефакт“? Някои неща си е измислил — имаше богата фантазия, на която се възхищавах, честна дума. Някои неща му подхвърлих аз, забавлявах се. Той, например, пише, че на стари години съм взел да се занимавам с момченца… Не ми възразявай, написал го е! Със сигурност е така. Тези момченца той сам ми ги водеше, а на сутринта тихо ги изпращаше, за да не събуди Господаря. Беше сигурен, че Господаря спи безпаметно след бурната нощ, но в същото време Господаря се хилеше, заврял лице във възглавницата — наспал се и съвсем бодър. Господаря имаше много недостатъци, но ТАКЪВ не. Според записките излиза, че Господаря е сладострастник, а това изобщо не е вярно. Нали така? Пияндур, Нерон, развратник, сатир, нали?
Ваня го гледаше навъсено. Трябваше да спре, юношата бе странен и опасно непредсказуем, но той не искаше да спира.
— Харесвах баща ти. Обичам нестандартните хора. Той ме развличаше. Въобразяваше си, че ми е необходим като съветник и помощник… Впрочем така беше — помагаше ми да живея. Без него веднага ми ставаше скучно и тъжно. Беше умен! Знаеш ли защо не е искал да ми показваш тези записки? Знаел е, че мене никой НЕ МОЖЕ да ме шантажира. По-добре направо да се гръмне. Това е втората подробност, която трябва да знаеш…
— Изгорих онези страници — каза Ваня с усилие. — Имаше много лоши работи за вас. Хвана ме срам. Заради баща ми.
— Така ли? И какво имаше?
— Не искам да говоря за това. Защо ли? Бяха лъжи или полулъжи… Знам още по-лоши неща за вас, но никога и никому не бих ги разказал… и няма да ги разкажа…
— Например?
И тогава той спомена онзи случай в гората.
(… Когато запалката отказа да запали.)
Разбира се, той нищо не знаеше и не можеше да знае. Каза само това, което мислеше. Което си въобразяваше. Очевидно някога сам бе имал неприятности с „изнасилване“. Вероятно в казармата. Или може би в затвора? Кой го дърпаше за езика? Прословутият синдром на юношеската откритост? Развали му настроението. Разговорът загуби всякаква привлекателност и завърши зле.
— Утре донеси липсващите страници — му каза Станислав на сбогуване. — Можеш да си оставиш копия, щом толкова искаш. Или ми донеси копията, а оригиналите запази за себе си. Но утре.
Само че на следващия ден Ваня не дойде. Нито на по-следващия. Изобщо не дойде. Наложи се специално да издирва тоя глупак. И го намери. В Москва, вече след преврата, в началото на септември в една болница. Беше силно обгорял — ръцете, лицето, гърлото, а дясното стъпало бе простреляно. Бяха го забелязали около Белия дом. Странен младеж.
— Ти си странен младеж — му каза Станислав накрая. — Но ми харесваш. И аз съм странен, нали така? Добре, успя да ме убедиш. Върви сега при Кронид Сергеич… да-да, още сега… той ще ти направи документи.
4 част
Шеф, господар, президент
Глава първа
Последното съвещание свърши и седнаха да вечерят.
Загасиха полилеите и оставиха само една нощна лампа да свети за уют. Беше достатъчна, за да се вижда масата, покрита с ослепително бяла покривка, отрупана с мезета, със запотени бутилки тоник, над които чевръсто сновяха ръце с бели маншети. Кузма Иванович пийна половин чаша джин (водка нямаше), моментално почервеня, изпоти се и отиде да си сложи салата в чинията. Едик приглади рижите си коси с две ръце, макар движението да беше излишно, късогледо се наведе над мезетата и започна да ги мирише придирчиво — беше чревоугодник, при това взискателен. Кронид най-сетне остави бележника си настрана (но все пак достатъчно наблизо, че да може да го грабне, ако се наложи), хранеше се внимателно и бързо.
Той ги гледаше и отпиваше от топлата минерална вода. Днес му беше ден за разтоварване. Беше много гладен — червата му куркаха, слабо газираната вода се наместваше в тях звучно.
Беше уморен. Винаги се уморяваше, когато след дългите разговори, сметки, съображения, внезапни спорове и толкова внезапни помирения не стигаха до никакво решение. Четири уморителни часа и накрая — нищо.
— Дали да не изгледаме някой филм? — вяло попита той.
— Може — съгласи се Едик.
Кузма Иванович поклати отрицателно глава — устата му беше пълна. Той никога не оставаше по-дълго
