от необходимото. Имаше работа. Винаги и навсякъде. Остана за вечерята само заради това, че там, където отиваше, нямаше да може да хапне. А щеше да работи цяла нощ.
— Кузма Иванович, оставете ги… Наистина. Ще минат и без вас там…
Кузма Иванович само саркастично се усмихна: демек, ще се оправят, ама друг път — после ще трябва всичко да започвам отначало, за да не ми откъснеш главата от упреци… Този обмен на реплики носеше по- скоро ритуален характер.
— Имаме доста приличен филм на ужасите — каза Кронид. — Казва се „Смях от отвъдното“. Имаме и новия филм на Гаранин „Хиляда деветстотин деветдесет и трета“…
— Не! — извика Едик. — Само не него! Не искам Гаранин. И без него ми се гади от тоя живот. Дайте по-добре нещо за покойници…
— Там няма покойници, а ДЕМОНИ ОТ АДА.
— Още по-добре! Обожавам демоните!
— Но на екрана — вметна Кронид.
— Разбира се, как иначе.
— Тогава — реши той — ще гледаме демони… — Кронид веднага тръгна да ги обслужи, но Едик го спря:
— Накъде се засилихте, Кронид Сергеевич! Нахранете се спокойно. Не бързаме. Само Кузма Иванич вечно бърза…
— И затова е ТОЛКОВА КРАСИВ — веднага добави Едик. Всички се усмихнаха. В това число, слава Богу, и самият Кузма Иванич. (Веднъж, когато беше в добро настроение, Кузма Иванич им разказа как леля му го попитала подигравателно пред гостите си: „Кузя, ей, Кузя! Защо си толкова красив?“ И той отговорил: „Бог дал!“)
Телефонът зад Кронид звънна тихо, той незабавно вдигна слушалката и заговори почти шепнешком. Синкавото отражение на екрана заигра в очите му, зъбите му се белнаха.
Станислав изведнъж затаи дъх в очакване на нещо внезапно. И неприятно. Чакаше бързия поглед на Кронид, но такъв не последва — Кронид гледаше телефона. Станислав си отдъхна. Политика, помисли си той с облекчение. Никога не става така, както очакваш. Никога НЕ ТАКА…
— А помните ли — каза той внезапно — как му прилоша по време на помена на Алберт? Обичаше ни. Всичките. Зная го със сигурност.
— Стига де… — измърмори Кузма Иванович. — Обичал ни… И какво от това? Той и песни добре пееше…
— И вицове разказваше — добави Едик ентусиазирано.
— И беше голям смелчага. Добряк. Но напразно, Станислав Зиновиевич, се сещате сега за него. Враг е той!
— Беше приятел, а стана враг… — сам не разбираше какво всъщност иска да каже. И защо.
Едик с раздразнение хвърли вилицата и тя се удари в чинията с месото.
— Господин Президент — каза той многозначително, — ако сте стигнали до конкретно и ясно предложение, много се радвам и Ви моля…
— Не — каза той смирено. — Нямам предложение. Все още нямам. Просто не мога да свикна, че винаги всичко в тази шибана политика става НЕ ТАКА! Не мога! — остави бутилката в средата на масата и стана. — И не искам да свиквам! Там е работата. Вие младите свикнахте, а аз старият пръч не мога и не искам да свиквам.
— Какво означава „свикнахте“? — наежи се Едик. — Просто не даваме воля на чувствата си, това е. Миналото няма значение. Сега той е предател и враг, трябва ясно да го разберем. Ако започнем да си спомняме и да се отпускаме…
— Съгласен съм — каза той възможно най-кротко. — Прав сте, Едик. Няма да се отпускаме. Виновен съм, че го направих. Защото не мога да измисля решение…
— Решение винаги има… — измърмори Кузма Иванович, избърсвайки със салфетката не само устните си, но и цялото си едро зачервено лице.
— Това не е изход — каза му той рязко. — Това е аборт.
— Сега вече се повтаряме — обади се Кузма Иванович, а Едик го поправи:
— Потретваме.
Тогава той каза на глас това, което си мислеше от няколко дни:
— Той е филателист.
Двамата се вторачиха в него с въпросителни погледи.
— Събира стари пощенски пликове — поясни той. — Голям познавач е на пощенските клейма от осемнайсети век.
— Е, и? — попита Кузма Иванович.
— Хайде, стига сме говорили за това.
Той стана от креслото и се разходи из стаята, за да провери дали ще го болят коленете. Да чукам на дърво, май не. Колената ми са съсипани, помисли си той.
(„Господарю, колко тежите?“ — попита весело Николас. „Много.“ „Какво искате тогава от коленете си? Това е почти медицински термин — СЪСИПАНИ КОЛЕНЕ“. Този разговор се състоя преди пет години. Диалог между лекар и пациент. Николас беше доктор. Терапевт, и то доста добър… Тогава бях здрав възрастен човек, но коленете вече ме боляха. Още никой не ме наричаше Президент — мнозина ме наричаха Господар, Бос, Шеф, също Командир и Треньор… И Николас тогава не беше предател и изменник, а приятел, личен лекар и началник на групата за връзки с пресата.)
— И филателистът какво? — попита Кузма Иванович с кавказко-турски акцент. — Като слона ли се храни — загребва с опашката си и го пъха право в задника? И не му трябва глава? — засмя се над казаното и взе да си облича сакото. От джобовете му се посипаха дреболии, закачи полилея с ръкава си. Беше зрелищна сцена: огромният (като слон) Кузма Иванович облича сакото си.
— Е, хайде — каза той както обикновено.
(Кузма Иванович беше обикновен човек, военен. Преди десет години бе щурман от морската авиация на Северния флот, майор или капитан трети ранг, както искате. Беше странен. И чувството му за хумор беше странно. „Тук не ви е там!“ — обичаше да казва той заплашително.
„Тук бързо ще ви откажат да пиянствате с водка!“ „Ботушите трябва да се лъскат вечер — беше любимото му поучение — за да ги обуеш сутринта на трезва глава…“ Буквално преливаше от подобни бисери на сержантското творчество. „Сега ще ви дам да се разберете, ще накажа когото ми падне!“ Забавно е колко много хора го смятаха за тъп простак. Заблуждаваха се, но когато им ставаше ясно, бе вече късно. Той беше психолог, вникваше в човешките души. Казват, че великият Бурцев52 е бил такъв специалист по провокаторите. А на Кузма Иванович му бе достатъчно да поговори с човека десетина минути и вече знаеше НАШ ли е, или не е съвсем наш, или съвсем НЕ е наш. За Николас веднага му каза: „Този няма да се задържи при нас. Той е единак. Ние не му трябваме. Никой не му е нужен.“ Но Николас остана цели пет години. Кузма Иванович си мълчеше, но изобщо не си промени мнението за цялото време и последните събития нито го учудиха, нито го озадачиха, както се случи с останалите.)
— Познавам няколко филателисти — замислено каза Едик. — Според мен всичките са ненормални.
Той го погледна с удоволствие.
— За това става дума — каза той, доволен, че зърното, което е хвърлил, вече изкласява.
— За един стар плик жена си ще продадат, при това с радостни сълзи в очите — продължаваше по темата Едик.
— Аха…
Той се прибижи до огромния прозорец и опря чело в леденото стъкло. Навън имаше мъгла. Нищо не се виждаше, но изведнъж околността се озари от червена, после и от зелена светлина — рекламата на покрива смени текста си.
— Имам два въпроса — каза Едик. — Нима е истина? И вторият: откъде да взема стари пликове?
— Трябва да са на по сто-двеста години — той отново се обърна с лице към тях. Кузма Иванович осъзна, че разговорът бе напълно сериозен, спря да си облича сакото и седна на края на стола. После попита с
