художници, философи, поети, композитори… Такива по света има стотици хиляди. Изобщо талантливи хора. Тук влизат и шлосерите, стругарите, грънчарите, зъболекарите, шофьорите, санитарните техници, ловците на змии, кулинарите, докторите — всички, които си вършат работата ДОБРЕ. Те са милиони, дори десетки милиони.
Но къде да се дяват онези СТОТИЦИ милиони и милиарди, които Бог не е дарил с творчески живец? Които работят лошо и не могат, или не желаят, да си вършат работата ДОБРЕ? Какво да се прави с тях? Кому са нужни? На какво имат право? И имат ли? Какво се полага на човека, просто защото е човек? Не е бръмбар, жаба, лос, а човек?
На лоса, например, нищо не му се полага заради това, че е лос. В най-добрия случай да му сипеш малко сол, за да лиже. А на човека? Хляб, сол, мир? Уважение? За какво? А ако разсъждаваш…
И изобщо какво значи справедливо устроен свят? Свят, в който на ВСИЧКИ ИМ Е ДОБРЕ? Що за справедливост е това, когато му е добре и на работливия и на безделника? На този, който дава на другите много, на онзи, който изобщо нищо не дава (не може, не умее или не иска), а само взема? Всекиму според труда ли? Но ако твоят труд НИКОМУ не е нужен? (Класически пример е адският труд на графомана или на Сизиф.) Нищо ли да не му даваш на такъв? Като Сизиф? Но ти си РАБОТИЛ, работил си КАТО ШАНТАВ!“
Беше правилно, но безинтересно. Днес това не го интересуваше. Всъщност каква справедливост може да съществува, ако една-единствена дума може да изгори всички мостове? Време е да върви да спи, въпреки че утре има свободен ден. Запали нощната си лампа и за няколко секунди се загледа в разтворената книга „Щастливото момче“, в собствената си снимка. Радваше се на златистата хартия и на своето лице, осеяно с бръчки — приличаше на пророк или на американски генерал. Чудеше се какво да й напише? Преди малко имаше лоши мисли за нея — несправедливи, обидни, жестоки и сега се чувстваше виновен. Смешно. Трябваше да е нещо такова, което не е писал на никой друг. Нещо, което да я разсмее…
Внезапно си спомни надписа, който един шофьор на такси в Минск написа на снимката си, преди да я подари на Лариска. Преди сто четирийсет и пет години. В по-миналото си съществуване. Когато всички бяха живи, млади и непознати. Когато всичко предстоеше, а миналото не съществуваше… Шофьорът беше смел, току-що уволнил се от армията, с перчем, с прозрачни очи на ласкав негодник. Жора написа на младичката засмяна Лариска:
Това беше страхотно. И той реши да го напише.
Няма да го оцени, със съжаление си помисли той, драскайки със златния „паркер“ по луксозната хартия. А аз толкова обичам, когато тя се смее…
Глава трета
Лежеше по гръб със затворени очи и с половин ухо слушаше чуруликането й. Най-обикновени умилителни глупости — нещо за гримиране (половината думи не разбираше), за хулигана Тимофей (Тимофей също чуваше и от време на време излайваше изпод кревата), за чичо Шура, който пак я занимавал с проблемите на вилата в Уст-Луг… Тя можеше дълго да говори за всякакви незначителни мили неща. После го попита:
— Ти слушаш ли ме?
— Разбира се!
— Да ти се не види.
Той не й възрази. Беше му хубаво да лежи със затворени очи до ухаещото й тяло и да не мисли за нищо. Да заспи.
— За какво беше това дълго съвещание? — попита тя. — Или не бива да питам?
— Ами, защо — може.
— Питам, защото си изцеден като лимон.
— Като грейпфрут. По-вкусни са. Като грейпфрут, но стар. И горчив.
— Не искаш ли да ми разкажеш?
— Не особено. Омръзна ми. Пак за Николас.
Тя каза „хм“, той я погледна през полуотворените си клепачи и видя как загрижено мръщи челцето и как това я прави трогателно красива.
— Не разбирам какво искате от него. Издава някакви ваши тайни ли?
— Нямаме тайни.
— Тогава какво? Говори срещу вас?
— Срещу мен.
— Айде бе? Лъжа. Той те боготвори.
— Някога ме боготвореше.
— Все едно. Той е честен. Няма да лъже за тебе.
— Ами той не лъже…
Как да й обясни? Тя просто не можеше да разбере, въпреки че се опитваше: четеше всички вестникарски изрезки за неговите речи и всичките му статии в „Обозревател“, гледаше и видеозаписите. Объркваше я обстоятелството, че той никога не лъже. Говореше истината, само истината, макар и не цялата истина. Умеееше да го прави. Беше самоук професионалист. „Моите срещи с Господаря“. Забавни случки. Поучителни. Щрихи към портрета на Великия човек. Великият? Велик е, велик е, без каквото и да било съмнение е Велик… Когато държеше реч пред алкохолиците, пред членовете на Бирената партия, разказваше какъв високомерен трезвеник е Господаря. А пред въздържателите разказваше с весел смях и тънко изиграно комично огорчение за единствения известен му случай, когато Господаря прекалил съвсем мъничко с джин и с действията си обидил британския културен аташе… (А сега пита: „Може ли Станислав Зиновиевич да се скара с Виктор Григориевич? Не, не и още веднъж не. Поради сериозни причини. Например светостта на старото приятелство.“ И после за отношението на Господаря към приятелството… Защо? Какво има предвид? За какво намеква?)
Усети пръстите й на лицето си.
— Само не го убивай — прошепна тя в ухото му. Едва чуто. Той по-скоро се досети какво казва тя. — Не бива. Пожали го. Ти го обиди, нали!
Ревността е страшно нещо, помисли си той с тъга. Подла и коварна. Вижда се и не можеш да я скриеш от никого.
— Муцинко — рече той, — що за мисли са това? Нямам намерение да го правя. Кълна се.
— Зная. Но ти казваше, че… при тебе ставало от само себе си…
— Кога съм го казвал?
— Не ти. Някой от твоите. Чух го.
— По-малко глупости подслушвай. Те са суеверни глупаци. Повтарят си един на друг глупости, когато са уплашени. „Господаря няма да позволи. Всички врагове ще срази и победи…“ Те нищо не разбират.
— А ти разбираш ли?
— Не. Няма какво.
— Не го обиждай — отново каза тя. — Моля те.
— Добре. Обещавам. — Отново затвори очи. — Рейтингът ми, да го вземат мътните, непрекъснато пада — оплака се той. — Вече втори месец. И никой не може да разбере защо, мъчим се и си втълпяваме разни тъпотии… Ще се посрамим и ще се провалим. Ще видиш.
— Зная откъде е това — извика тя радостно. — От „Каштанка“.
— Така е. Браво!
— Като дете произнасях фразата различно и другите ми се смееха.
