огромно съмнение:
— Искате да го купите за купчина стари пликове? Откачили сте. Или аз откачам?
Той го коригира:
— Не да го купим. ДА СЕ ОТКУПИМ!
— Да — каза Едик злобно. — За какво ни е да го купуваме?
Зависи, помисли си той. Нужен ни е и още как… Представи си, че Николас седи отсреща на масата — слаб, рошав, весел, никога непадащ духом, грозен, почти уродлив, с редки зъби, с вид на гущер или на маймуна… държи чашката с водка и неудържимо философства за неизбежната победа на умните над глупаците… Или обосновава необходимостта от Министерство на пробите и грешките… Изведнъж му хрумна да отиде и да му се извини, от което го преряза в гърдите. Ще отиде още сега. Без да се облича. По чехли. „Извини ме за отровния ми език… Върни се. Не исках… не исках да те нараня…“ Лъжа. В онзи момент той искаше не просто да го нарани, а направо да го унищожи… И в крайна сметка успя — вече го нямаше. Поне не тук. Никога няма да се върне.
— Станислав Зиновиевич — каза неочаквано Едик с променен глас. — Господин Президент. Вие го обичате. Досега. Нали?
Той трепна от погледа на зелените му очи и се задъха от невъзможността да отговори откровено на този директен въпрос. Разбираше, че трябва да отвърне, и то начаса.
— Вие винаги сте го обичали повече от всички нас взети заедно — продължи Едик, в тона му имаше тъга и завист. — Така е. Тук сме все свои. Десет пъти сме го обсъждали помежду си…
— Ей! Ей! Говори за себе си! — предупредително му извика Кузма Иванич, а недоволният Кронид го погледна строго, с нож и вилица в ръка.
— Добре де, добре… Лоялни сте — каза им Едик. — Не сме говорили, само сме го мислили… Нали така? Мислихме си го! Затова при нас не се получава нищо — трети път обсъждаме въпроса и трети път напразно дрънкаме. Да ви кажа направо, господин Президент: докато не го изтръгнете от сърцето си… Докато, моля за извинение, не го разлюбите, нищо няма да се получи…
— Млъкни — каза му Кронид тихо. Съвсем тихо го рече, но Едик млъкна моментално. Сякаш го изключиха. Прекъсна насред думата, насред жеста — протегна се през цялата маса за бутилка тоник, махна капачката със зъби и отпи без да погледне никого.
Настъпи тишина, която сякаш затвърждаваше казаното, тишина, която съдържаше в себе си още много неизказани упреци. Той я чуваше и му се струваше, че трудно ще се справи с нея, но в края на краищата успя.
— Всичко е точно така — каза той, стараейки се да се усмихне и надявайки се, че усмивката му няма да е прекалено фалшива и жалка. — Mea culpa. Mea maxima culpa53. Но ще ви се наложи да простите старческата ми слабост. Аз действително ви обичам. Всичките. Сам ви избрах, сам ви назначих и ми е дяволски трудно да се откажа от вас. Дори когато не се държите както трябва… Край! Стига за днес. Струва ми се, че полунощ мина, така ли е?
— Да — веднага отвърна Едик с явно облекчение.
— Чудесно! Денят за разтоварване отмина. Да се залавяме за работа…
— Разпуснатост и никотин! — провъзгласи Едик.
— Точна така. Кронид Сергеевич, подайте ми от онова месо, докато Кузма Иванич не го е унищожил окончателно.
Глава втора
Към един часа през нощта, когато вече бяха решили да си лягат, нахлу министърът на печата — весел, ухилен до ушите, словоохотлив и гръмогласен. На всички веднага им стана ясно, че носи добра новина. Най-сетне. Първата за деня.
— Е? — казаха почти в хор.
Бе излязло шестото издание на „Щастливото момче“. Подаръчно. В десет хиляди екземпляра. В ярка синьо-черна лакирана обложка. С илюстрации от Аркелян. С предисловие от Некрасавин. Елегантно. Скромно. Достойно от всяка гледна точка.
— Пу, да не ти е уроки — каза Кузма Иванович с уважение, макар и доста равнодушно. Не беше любител на изящната словесност, но допускаше, че даденото литературно произведение внася в политическия имидж на обожаемия Президент неуловим, но съществен нюанс.
— Отлично! Отлично! — пееше Едик, разлиствайки гланцираните страници, кантирани в синьо. Леко мургавото му лице светеше вдъхновено — това издание беше негова идея, негова грижа и той го беше редактирал. Чувстваше се като съавтор в сянка. Книгите на политическите дейци винаги имат съавтор, скромно и почтително скриващ се в титаничната сянка на величествената фигура. Едик на драго сърце се беше съгласил на подобна роля.
А Кронид сияеше от безкористна радост. Сияше и гордият от себе си министър на печата — Добрият Вестоносец, който потриваше огромните си бели длани. Всичко беше прекрасно. Всичко беше МНОГО ХУБАВО. Книгата ще се появи утре в четирите най-големи книжарници в Санкт Петербург и в три московски. И утре ще излязат рецензиите в „Невское время“, „Петербургские ведомости“, а в столицата — в „Известия“, в „Обща“ и разбира се, в „Правда“… А после щафетата поемат радиото, телевизията и рекламните агенции… Бяха помислили за всичко…
Шумяха, разглеждаха книгата, разлистваха я, любуваха й се, гордееха се с нея, пускаха шегички, докато накрая той улови в ласкавите и топли вълни на всеобщата еуфория ледените струйки на скуката. И взе книгата решително с думите:
— Стига. Достатъчно. Отивам да лягам. И никой да не смее да ме безпокои преди десет, иначе да му мисли.
Изпрати го нестроен хор от пожелания за лека нощ.
Той премина през тъмната и студена билярдна, напоена с миризмата на хубав тютюн, на одеколон и на още нещо. Зад стъклената стена отляво се виждаше мъглата навън. В мрака проблясваха лакираните повърхности, тежките и неподвижни топки леко светлееха върху билярдната маса.
Той подмина масата и стойката за щеките. Вече бе хванал дървената дръжка на вратата, когато за миг изпита болезнен шок. Трепна, вцепени се, дори се изпоти — в най-тъмния ъгъл до масата с пепелника, кутиите с цигари и пакетите тютюн имаше някой, по-черен от тъмнината, с щръкнала напред брада. Николас. Казваха, че си е пуснал брада и веднага заприличал на Иван Грозни, изпълняван от артиста Николай Черкасов… Влажните му неподвижни очи блестяха. Нямаше никой. Призрак. Игра на сенки. Не биваше да мисли толкова много за него, той не струваше толкова. Ей Богу — не струваше…
Пое си дъх, преодоля шока и влезе в хола — на светло, на топло, в уютния Златен хол.
Тук всичко бе бяло и златисто, празнично и малко помпозно. Министерство на външните работи… Не обичаше това помещение. Беше за приеми — вместилище на разкошни мебели, златисти драперии, нощни лампи, подобни на полузатворени от нега очи. Но дума да няма, беше много красиво.
Набързо, без да чува собствените си стъпки по покрития със сукно под, премина през Златния хол. Бе готов да свърне в анфиладата, но в последния момент размисли и влезе в кабинета си.
Тук беше тъмно, прохладно и студено. На екрана на компютъра слабо блещукаше звездно небе, модемите безшумно и стремително подаваха информация — мегабайти, гигабайти — тя веднага се обработваше. Той не разбираше тази информация, но не се и опитваше да разбере: вътре работеха непознати и изключително сложни програми. Информацията можеше да се окаже полезна, да му потрябва във всеки момент, но това все не се случваше…
Самата мисъл, че притежава това невидимо съкровище, го изпълваше с възбуда. Или го правеше глупав? Или наивен като дете? Всички компютърджии, програмисти, хакери и просто юзери са като деца, които си играят. Винаги. С каквото и да се занимават, те играят, играят с разкошна умна играчка… Щастливи деца…
Решително седна и включи програма PERS. На екрана светна ФАМИЛИЯ. Той написа КРАСНОГОРОВ и машината веднага поиска ИМЕ, до него мигаше червена седмица. Тя означаваше, че сега в паметта се пазят седем имена и е нужно уточнение. Миналия път имаше пет Красногорови.
— Множат се като зайци — измърмори той, набирайки името си.
