с него ще решим всичко веднъж завинаги.
Но не решавахме нищо. Отпуската свършваше, надеждите се изпаряваха, аз се връщах в екваториалните си лесове и нищо не се променяше.
С какво се е занимавал той през тези дванайсет години? Не зная. Досега нищо не зная за това, можеш ли да си представиш? Той и сега не желае да ми разкаже. Според мен се срамува да си спомня онези години.
… Ходел на нощен лов за гадове. Те се нахвърляли срещу него като бесни псета и той ги убивал като кучета. Дали е стоял, приличащ на върколак, на зомби и е наблюдавал, бавно се е наслаждавал, как се пръскат гадните им глави и димящите им мозъци се изливат по улицата? Не зная. Едва ли. Но е ВЪЗМОЖНО!
… А може би просто не е изтрезнявал? Отчаян, че може само да убива и нищо друго? Усещал е своята невероятна мощ и същевременно, абсолютната си безпомощност… Може би. Напълно вероятно. Но не само това.
… Или може би бавно е разработвал своята ТЕОРИЯ ЗА ЕЛИТА, която по-късно те накара да побеснееш. Ти си демократ. Но тя се харесваше на мнозина, харесва се и сега. Това е то политиката. Не е важно дали говориш истината, важното е колкото може повече хора да се съгласят да приемат думите ти за истина. Хората не се интересуват от истината…
А може би нищо такова не е имало? Работил си е по специалността, писал е програми, правил е кариера — през тези години защити докторат и стана началник на отдел в края на краищата… Той винаги е бил трудолюбив и харесваше работата си.
А може да е правил ВСИЧКО ТОВА заедно с още много други неща, за които не бих могъл дори да предполагам? Не зная.
Тогава се разделихме като че завинаги и наистина не се видяхме цели три години. До моята първа отпуска. Помниш ли, че като си дойдох ти донесох масайски щит и истинско африканско копие? Тогава се срещнах с него. Преди това дори не си пишехме. Не исках да рискувам и да привличам излишно внимание нито към него, нито към себе си, макар че можех да се оправдая с необходимостта да поддържам контакти с потенциално ценен обект. Но не исках още някой да знае за него, да го оглежда, да го контролира. Стигаше ми Ведмак, когото виждах в кошмарните си сънища. Бях му изпратил три писма, но той ми отговори само веднъж и писмото му беше глупаво, с молби за сувенири. След като си получи сувенирите, млъкна.
Още първия ден се обадих на Господаря. Не можех повече да издържам. Сякаш самият дявол навиваше пружината на моето нетърпение. (Майка ти тогава ме заподозря в нещо лошо, възникнаха куп допълнителни усложнения, но това е друга история и мястото й не е тук.)
Стори ми се напълнял и отпуснат. Почерпи ме не с чай, както в старите времена, а с водка и варени картофи. Говореше малко, повече слушаше, но неразговорливостта му се дължеше не на неприязън към мен, а на някакво добродушно равнодушие. Той явно бе започнал да пие и това се отразяваше върху личността му. Впрочем в това добродушно равнодушие при желание можеше да се забележи и нещо величествено. Това беше човек, който знаеше високата си цена и поради това бе безразличен към всичко останало.
Когато ставаше дума за политика, той се оживяваше. Явно обичаше да разговаря и размишлява на тази тема. Тогава бузите му порозовяваха, очите му светваха, а в речта му се появяваше небрежността и точният изказ на човек, убеден и добре знаещ какво говори. Той смяташе, че всички ние сме в задънена улица, в килера на историята заедно с кофите и подомиячките. Геронтократия. Средната възраст на управниците беше към седемдесет — възрастта на умората, преситеността и равнодушието. Възрастта на смъртта. Още година-две и край — те ще започнат да измират един след друг, ще настъпят смутни времена или безвремие. Страната постепенно ще започне да агонизира. Нефтът ще свърши, а това е кръвта на нашата икономика. Машините в заводите ни са от началото на века. И никой няма да си мръдне пръста. За какво? Тези, които могат да променят нещо, не желаят да го направят, а тези, които чакат промени, не са способни да променят нищо… Армията остава единствената надежда. Единствената реална сила в страната, единствената, запазила потенциала си. Не се надяваме на генералите, те са стари, сити и неподвижни — като политиците — та те вече са политици, а не военни… но младите другари полковници са бомба! Младата кръв кипи, иска й се да изправи снага, но перспективи няма никакви — задънена улица, килер…
Той предричаше военен преврат. Полковник Насър49. Полковник Кадафи. Майор Кастро. Общо взето казваше нещата, за които се говореше във всеки дом. Но той явно шлифоваше матрицата на бъдещата си дейност. Предричаше война. Младежта няма поле за изява. Комсомолът50 се е превърнал в блато, в което всяка проява на активност и самостоятелност се наказва безпощадно! Скука! Животът е лишен от цвят и смисъл. Да се работи добре е безсмислено. Да се работи лошо е скучно и още по-безсмислено. Единственият отдушник е Западът, поп музиката, дребният бизнес. Поколението на идеологическите компрачикоси51 старателно отглеждаше поколение от идеологически изроди. Лицето на днешния младеж е деформирано по рождение и то необратимо — козя физиономия с изражение на идеологическа преданост и бодрост…
— Вие, разбира се, знаете, че Мирлин бе осъден.
— Не. Занимавах се с друго.
— Осъдиха го на седем години в лагер и две отгоре в изгнание. Представяте ли си? Седем години в лагер и две години в изгнание. За една-единствена статия, която бе рязка, но в която нямаше нито една лъжа. Такава държава няма право да съществува…
— Държавите не се нуждаят от права. Правото на държавата е нейната сила.
— О, да! Това е вярно. Благодаря за пояснението… Знаете ли защо в протоколите си непрекъснато повтаряхте «антисъветската статия на Мирлин»? Аз крещях «не бива!», крещях, че не я смятам за антисъветска, а вие пишехте ли пишехте и повтаряхте «ще те осъдят, Сьомка!». Знаете ли защо?
— Не. Заради изискванията.
— Не. Нищо не разбирате. Или лъжете, или те и вас са ви лъгали. Те искаха НИЕ, свидетелите, да доказваме антисъветската дейност на Мирлин. Разбирате ли?
— Не разбирам.
— Аз самият го разбрах в последния момент. Късно, но все пак го разбрах и се съпротивлявах, както можех… Казвах, че не смятам статията за антисъветска, а прокурорът с такова отвращение ми заяви: «Държите се като дете, гражданино Красногоров. Престанете, че ме е срам да ви слушам». А съдията се разрови из протоколите и обяви: «Как не я смятате… Ето вашите думи: „Антисъветската статия на Мирлин не ми хареса…“ Подписали сте се… Ваш ли е подписът? Погледнете!» Помните ли, че непрекъснато ви молех да зачертаете думите «антисъветска статия»?
— Зачертах ги!
— Очевидно не навсякъде. Останали са…
— Честна дума, нямах ни най-малка представа…
Той само махна с ръка и заговори за друго — отново за младежта и за това, че ще победи онзи, който успее да я оглави, да я издигне до собственото си ниво или може би да слезе на нейното, но като остане верен на себе си… Той вече се приближаваше към своята теория за елита. «Елитът са тези, които вървят с мен. Всички останали са лумпени и кръгли глупаци.»
Говорихме два часа, изпихме всичката водка и той внезапно се застяга за някъде. («Моля за извинение… забравих…») И се наложи да си тръгна.
Видяхме се още два пъти по време на първата ми отпуска, доброжелателно, приветливо, но набързо. Веднъж, струва ми се, имаше намерение да ме покани в своята компания (харесваше разказите ми за Африка), но очевидно размисли и не ме покани…
Успях да запазя, дори да укрепя, нашите дружески отношения, станахме по-близки, едва не минахме на «ти», но нищо ново не научих за него, нищо ново не сподели с мен.
