— Защото в него има касетофонче. Онова малкото, хубавото.
— Грешите, Станислав Зиновиевич. Не записвам.
— Така ли?
— Да.
— Тогава за какво става дума? Защо не отворите готиния си куфар?
— Заповядайте. Вижте.
— Не. В чужди чанти не бъркам. Сам го отворете.
— А, не! Вие ме обидихте с вашите подозрения. Оскърбихте ме. Отворете го сам. Хайде!
— Как само обърнахте нещата! Въобразявате си, че ще започна да се извинявам: «Няма нужда! Извинете! Недейте, недейте… Вярвам ви!» Но да знаете, не ви вярвам!
И тогава той решително, с предизвикателен вид, отвори куфарчето и разбра, че е загубил психологическата схватка помежду ни, защото там нямаше касетофон. Почервеня като рак и веднага омекна. Все пак беше добър човек. И честен. Рицар. Не като мен. Тихо се радвах, но на какво ли? Че за пореден път измамих един свестен човек? Нямах друг избор. Целта оправдава средствата. Каквото и да си говорим, ТЯ винаги ГИ оправдава. И точка. Край. Днес касетофончето бе във вътрешния джоб на сакото ми, но записвах разговора не за да го използвам срещу него. Напротив. За да извлека нещо важно и изплъзващо се, което бе важно не само за мене, а и за двамата. И за бъдещето. Аз вярвах в съвместното ни бъдеще. Тогава бях друг човек.
Оказа се, че Ведмак му е харесал! «Тих, добър човек. Беше доста нервен. Жалваше се от живота…» Какво искаше? Защо бе дошъл? «Дойде да се запознаем. Каза, че ви преместват в друг град и с мен вече ще се занимава той.» Това ли беше всичко?
— Да. Той говореше за много неща, но някак — едновременно за всички. И някак… по дяволите, не мога да намеря точните думи… уютно? Тогава в мен се появи ужасно глупавото чувство, че се познаваме от сто години, че вече сме си казали всичко и сега можем просто да си обменяме мисли и да се чувстваме при това забележително добре… Имате ли приятели?
— Да.
— Тогава би трябвало да ме разберете.
— Разбирам ви. Но не разбирам следното… Той говори ли за мене, за задачата си, за целта си?
— Вече ви обясних — дойде да се запознаем… Той каза, че ведомството ви ме предава от ръка на ръка и той се постарал да смекчи процедурата.
— Успешно, очевидно.
— Да, представете си.
— Тогава не разбирам, защо се озлобихте към мен? Щом като всичко, което ви е казал, сте приели за истина…
— А не е ли?
— Не е. И не разбирам за какво се обидихте на мен, щом сте повярвали в тази лъжа?
— Господи! Та нали през цялото време се кълняхте в честта си, че действате самостоятелно, че органите не знаят нищо, че това дело е само мое и ваше… наше…
— Но вие не ми повярвахте! Изобщо не пожелахте да ми повярвате! А когато дойде провокатор, му повярвахте начаса!
— Откъде да зная, че е провокатор?
— Няма значение…
— Аз и сега не съм сигурен, че е провокатор…
— Станислав Зиновиевич, вече три пъти ви повторих, че трябва да си вярваме. Нямаме никого другиго — само двамата сме, а срещу нас е целият свят…
— Хм!
— Не «хм», точно така стоят нещата. Сега чуйте истината.
И му разказах всичко. Всичко, което знаех, всичко, за което само се досещах и всичко, което можеше да се случи в близко бъдеще. Нямах за цел да го плаша, но и леко преувеличавах, акцентирах. Майната им на детайлите и нюансите — сега всичко бе заложено на карта. Или почти всичко.
— Никъде няма да замина — каза той нервно. — Вашият началник да не е откачил?
— Не е. Просто така е решил. Очевидно не сте разбрали. На него изобщо не му пука за вас. Използва ви, за да изрита мен. Иска аз да се разбунтувам и тогава…
— Разбрах, разбрах. Можете да сте напълно спокоен — никъде няма да замина, в никакъв пансион.
— Станислав Зиновиевич, нашето ведомство умее да убеждава.
— Възможно е. Сигурно е така. Но не и в този случай.
— Няма да ви пускат да излизате в чужбина.
— Дреме ми.
— Ще ви отнемат достъпа…
— Голяма работа. По-зле за тях.
— Ще ви уволнят след някоя реорганизация. Точно сега има такава.
— Нищо. Няма да пропадна. Черен гологан се не губи.
Досещах се, че има предвид Ежеватов и беше частично прав — онзи беше костелив орех и дори моят Скъп Другар Шеф щеше да се озори с него. Особено сега, след като академикът гушна букета. След като опъна петалата, така да се каже.
Виждах, че той изобщо не иска да заминава (причините са без значение) и ми беше интересно да разбера колко далеч е способен да отиде в това свое нежелание. Той внимателно наблюдаваше лицето ми, но неправилно разбра моята загриженост.
— Напразно се съмнявате в моята решителност — каза той почти високомерно. — Ако съм казал «не», значи така ще бъде. Никой не може да ме уплаши.
Изведнъж появилото се високомерие ме стресна. Да, той се бе променил много за последните дни. От време на време не го разбирах. И престанах да го виждам отвътре, както беше доскоро.
— Хм — реших малко да го подкача. Той веднага си спомни своето собствено «хм» и веднага избухна:
— Повтарям ви: никой не може да ме изплаши! — усети се и каза по-тихо. — Няма с какво, разбирате ли?
— Не.
— Като е «не», така да е.
— Винаги можеш да уплашиш човека.
— А НЕчовека?
Това беше силно казано. Вдигнах ръце.
— Предавам се.
Той ме разглеждаше. Сякаш ме виждаше за пръв път. Не е изключено така и да беше. Аз също го виждах (такъв) за първи път. Но не можех да си позволя да ГО разглеждам. Вече не. Стори ми се, че вече зная мястото си.
— Добре — каза той накрая. — Сега искам да знам какво ще стане с Мирлин?
— С кого?
— С Мирлин. Забравихте ли, че ме разпитвахте по неговото дело?
— А, спомних си. Не зная… Ще се постарая да разбера.
— Постарайте се. За мен е важно.
— Слушам.
— Благодаря, Вениамин Иванович. Има ли още нещо? Не? Тогава ме извинете, имам още много работа. Обадете ми се веднага щом разберете нещо за Мирлин, разбрахме ли се?“
Глава седма
„Какво се бе случило с него през дните, когато не се бяхме виждали? Не знаех. (И до сега не зная.) Но се досещах. Вероятно сам бе излязъл на лов и бе сполучил. Веднага изпратих запитване до МВР (списък и
