младеж и по време на беседата го изстискал като лимон. Задал му няколко десетки въпроса, в това число и за съобразителност, за да го провали. Но момчето се оказало умно, на повечето въпроси отговорило напълно задоволително, а една задача решило просто блестящо. И Шерстнев го харесал много! «Плюя на вашето „НЕ“! — креснал той на другаря Кадров. — Вие казвате НЕ, а аз казвам ДА! Стига с тези глупости! Нямам нищо против, когато късате космополитите, аз също не ги обичам и ги считам за вредни. Но няма да ви позволя да лишавате съветската физика от ценни кадри! Това момче е може би най-добрият сред всички днешни кандидати, а не искате да го приемем заради вашата инструкция? Майната й на инструкцията!» Карали се така почти четвърт час, ставало все по-страшно и всеки член на комисията вече бил наясно, че са се сблъскали две поделения на едно и също ведомство, кое от кое по-опасни. Хората заболи погледи в масата, глътнали си езиците и само се пулили ту към единия, ту към другия. И когато всички чакали отговора на другаря Кадров на поредната свирепа нападка на по-силния, разгорещен и заради това вече говорещ в прав текст председател Шерстнев, се случило това.
Раздал се звук, сякаш огромна тапа изскочила от огромна бъчва с джибри и веднага след това звън на счупено стъкло. През последната секунда от живота си Константин Илич Шерстнев стоял до прозореца. Черепът му се пръснал и обезглавеното му тяло разбило стъклото. А той бил едър човек, широкоплещест, тежък и рамката на прозореца се счупила под тежестта му.
Следователят, разследващ случая, бил осенен от идеята, че снайперист е застрелял жертвата отвън. Следа от куршум не била открита. Що се отнася до самия куршум, то той явно бил някакъв особен. Замирисвало на шпионаж, на секретно оръжие, на диверсия — накратко арестували двамина (в това число един от членовете на комисията), делото било свалено в архива, оцелелите членове на комисията подписали декларации за неразгласяване и по-късно всички до един били завербувани. Но всичко това не е съществено. Най-важното е, че се сетих да попитам моя свидетел (псевдоним Коржик) как се е казвал абитуриентът, заради когото е станал скандалът? КРАСНОГОРОВ, отговори той, без да се замисля.
Ако беше казал «Алексеев», щях да си остана и до днес в неведение. Но аз, бидейки Красногорски, запомних тази фамилия и не бих могъл вече да я забравя. Тогава звънна първата камбанка, макар че още нищо не разбирах.
През пролетта на 1955 година загинал заместник-ректорът на Четвърти медицински институт Сергей Юриевич Каляксин. Свидетели нямало. Тялото било намерено две денонощия след настъпването на смъртта във вилата му в Комарово. Покойникът заминал за уикенда, не се върнал навреме и роднините се разтревожили (не бил добре със сърцето). Намерили го в постелята с размазана глава и вече с трупни петна. Каляксин бил болен от сърце, диабет, камъни в бъбреците и още нещо, но умрял от «разрив на мозъка» — болест, която не е известна на науката, пък и не може да се нарече болест. На снимките се виждало, че вместо глава имало някаква безформена каша и две цели уши.
Времената били вече напълно цивилизовани, дошло Първото затопляне, никой не бил арестуван, никой не бил вербуван по този случай. С делото първо се занимавали криминалните, после ние и в края на краищата всички въздъхнали с облекчение и го замразили. Кого интересува смъртта на един неизвестен заместник-ректор? Той бил мързелив и нехаен, в службата не можели да го търпят и ако го търпели, то било само заради връзките му с нашето ведомство. Роднините, изглежда, въздъхнали с облекчение, поделили си наследството и нямали намерение да досаждат на високото началство с искания за «бързо намиране и наказване на виновника», на разпитите не идвали, нищо съществено не казали, не проявявали заинтересованост… Той и като агент бил посредствен — глупав, страхлив и неинициативен. И изобщо времето било такова, че на никого не му било до истинско следствие: надигала се нова вълна, сменяли се кадрите, всички треперели в очакване на съдбата си и работели колкото да не заспят. Тъй че делото заглъхнало бързо и завинаги.
И цели десет години не се случило нищо подобно.
През юни 1965 г. на тиха московска улица бил намерен трупът на Александър Силантиевич Калитин, млад човек, журналист и вестникар, вече доста известен в репортерските кръгове. Смятали го за талантлив. (Чел съм негови статии и той наистина умееше да открива любопитна информация и да я поднася талантливо: от него разбрах защо в Русия традиционно отглеждат прасета за сланина, докато в света ги гледат само за месо и бекон.)
Той доста пиел и напиел ли се, ставал много заядлив и опасен, тъй че уличната му смърт почти никого не учудила — насвяткал се, заял се с някого, попаднал не на когото трябва… Но така бил обезобразен, че главата му не успели да реставрират и го погребали в закован ковчег. В останалото историята приличала на типично пиянско сбиване, той дори не бил ограбен — джобът му бил пълен с пари (впрочем така и не могли да установят откъде вечно мизерстващият журналист имал повече от хиляда рубли).
Такива неща стават по сто пъти на месец. Странното тук било зверското обезобразяване, както и фактът, че бил «наш човек», при това доброволец: две години преди това сам предложил услугите си и давал ценна информация за най-различни хора от средите на така наречената творческа интелигенция.
Разбира се, на специалистите им направило впечатление, че убиецът не използвал бокс или нещо подобно — оръдието на убийството останало неизвестно. Експертизата не доказала какво е. Делото е в архива.
Ако поради младостта си се учудваш колко лесно сваляме в архив страшни и загадъчни престъпления, имай предвид, че, първо, това не е толкова лесно и просто, както го описвам тук накратко и, второ, ако знаеше само какви поразителни, ужасни и тайнствени истории са погребани в архивите! Ако «разрив на мозъка» бе фиксиран само веднъж, опитният специалист не би видял в него нищо тайнствено и загадъчно. «Какво ли не сме виждали» — би казал той с крива усмивка и би бил прав.
Но никога по-рано не е било забелязвано загадъчните престъпления да са СЕРИЙНИ! И КОГАТО НА СЦЕНАТА СЕ ПОЯВИЛ Умникът, когато той засякъл СЕРИЯТА, то веднага възникнал и ПРОБЛЕМЪТ. Умникът го усетил, напипал, помирисал, но не могъл да го види. Не могъл да го формулира. Той само се опитал да намери скритите закономерности. В делото са се запазили неговите откъслечни забележки, въпросите, които си е задавал, следи от опитите му да им даде отговор.
«Всички жертви са причастни към органите. Случайност? Има ли аналогични случаи, когато жертвата не е свързана с органите?» И по-късна, направена с червено мастило забележка: «Не са открити. 16.02.1969». «Всички пострадали са ленинградчани. Дори Калитин, убит в Москва, е пристигнал от Ленинград. Центърът е в Ленинград?»
«Възможно е да съществува оръжие от такъв вид, но само на теория. Не и на практика.»
«Няма нито една жена сред загиналите. Случайност ли е това?» И с червено мастило: «Пенза, 1966. Сексуален маниак. Убивал жертвите си със специално направен чук, разбивал им главите. Осем жертви. САМО жени!»
«От петте случая три са през лятото, един през пролетта и един през есента. Нито веднъж през зимата? Странно.»
И така нататък. Кой е бил този Умник? От намеци, подхилквания, погледи, раздразнени началници и случайно подхвърлени фрази останах с впечатлението, че е избягал на Запад навремето. Жалко! Ей Богу, жалко.“
Глава втора
„Материалите веднага ме привлякоха със своята сериозност, бяха качествени, добре сглобени и без нищо излишно. Бяха ИСТИНСКИ. Доста дълго ги изучавах: потърсих и намерих живи свидетели, говорих с някои следователи, консултирах се с военни.
От следователите не научих кой знае какво — всички те бяха вече възрастни, пенсионери, обидени, задето заслугите им пред партията и пред народа не са били оценени, задето ги изгонили в запаса още в разцвета на силите им… Не се и надявах от тях да разбера за нови факти. Мен ме интересуваха нови версии, нови хипотези, нови идеи: КАК това е могло да се случи? Нищо интересно не ми казаха. «Еее, капитане, а ти виждал ли си какви поражения нанася куршум с изместен център на тежестта?» Но аз знаех, че не е било куршум. Нито лазерен лъч. Нито пък термоимпулс. Военните ми обясниха (както и навремето на
