Умника), че да се предизвика такъв «разрив на мозъка» е възможно не само на теория, но и на практика. Обаче защо? Съществуват толкова много прости, удобни, компактни, икономични, тихи начини за убийство… Защо е необходимо това варварско пръсване на мозъка с установка, която би трябвало да е монтирана на танк или на артилерийски влекач?
Сега разбирам, че съм се мъчил да намеря отговор на въпрос, който няма отговор. Почти интуитивно осъзнавах, че въпросът КАК Е НАПРАВЕНО, можеше да се окаже второстепенен, но ми се струваше, че при всички положения трябва да му отговоря, дори ако отговорът не ми помогне да напредна. Тогава наистина си мислех, че всеки правилно зададен въпрос съдържа в себе си половината от отговора. За това, че въпросът е поставен ПРАВИЛНО, не се съмнявах нито секунда. Кой въпрос може да бъде по-правилен от този: «С какво оръжие е извършено престъплението?» Той е а-то и б-то на всяко разследване. Откъде обаче можех да зная, че това тук не бе криминално разследване, пък и не биваше да бъде наричано «разследване» в обикновения му юридически смисъл.
През ноември 1971 година умря Николай Аристархович Каманин. Тази смърт предизвика много шум в града (пък и не само в него — в края на краищата Москва също се намеси) и породи доста слухове, някои от които глупави, но всички страшни. Истина беше само това, че тялото било намерено от приходящата помощница — стара позната на Каманин, негова съседка още от комуналната квартира, от времето когато младият Коля започвал да се пробва на литературната нива и мечтаел да стане велик пролетарски писател, да разтърсва човешките души и да бъде рупор на партията и комсомола.
Жената (по-точно старицата, защото била почти на осемдесет), здрава селска бабичка, дошла в сряда в девет сутринта, отворила вратата със свой ключ и видяла, че Коля Аристархович се бил напил през нощта, лежал на бюрото сред документите и спял. Лампата светела, една празна бутилка се търкаляла под креслото, а друга, с малко алкохол, стояла на малката масичка до пишещата машина.
(По онова време Николай Каманин бил вече истински алкохолик. Не успял да стане писател, разтърсващ човешките души, макар да бил сред първите. Не зная дали самолюбието му е било удовлетворено, но като мнозина от неговото поколение — хора, преминали през армията, верноподанически излияния, идеологически падения, партийни обработки, вербуване от ДС, отчаяни пристъпи на дисидентство, редуващи се с пристъпи на отчаяно гъзолизане; хора, преживели Великия Страх, Малкия Страх, страха от Страха и прочее прелести на епохата, в която се строял окончателният и безвъзвратен комунизъм — на стари години станал мек, тих, страхлив, умерено подъл и прекомерно пиещ субект, от тези, за които казват: «Безвреден е, може дори да се каже, че е порядъчен.» Той наистина бил безвреден, вече почти на седемдесет, страдал от исхемична болест на сърцето, отчаяно се страхувал от рака, всеки месец отказвал цигарите и обичал алкохола. Всъщност нищо друго не обичал — нито жените, нито четенето, още по-малко писането, нито телевизията, нито киното, нито приемите, на които постоянно го канели — не обичал друго освен алкохола. Било му все едно дали е шери, бренди, саперави, домашна пърцуца или вносен портвайн; а когато нямал нищо такова под ръка, пиел спирт с добавен вишнев сироп или сладко от клюква.)
Старицата започнала да разтребва, сторило й се, че този път кабинетът е не само разхвърлян, но и наповръщан и ядосано започнала да нарежда по адрес на свинете, които където ядат, там и серат. Протегнала ръка да запали настолната лампа и изведнъж видяла в какво се бил превърнал нейният Коля Аристархович…
Фактически по делото не се работеше. В обкома съобщиха, че много прилича на самоубийство в пияно състояние, в некролога беше написано «напусна света при трагични обстоятелства». В действителност никой нищо не разбра, тъй като нямаше нито обир, нито оръжие на престъплението; нямаше и мотив. Нищо освен окончателно побъркалата се старица, тъпо повтаряща едно и също: «Главицата му я няма, а? Няма я главицата му!»
Разбрах, че това е от интересуващите ме случаи, веднага щом до ушите ми стигнаха слуховете. Но се наложи да почакам два месеца, докато делото не тръгна за архива и можах да го получа на законно основание след писмо от Скъпия ми Другар Шеф.
Шестият случай се намести в папката ми като патрон в пълнител. Пак в Ленинград, пак не през зимата, пак мъж… Пак свързан с органите. Макар и не истински доносник, а ПРИХОДЯЩ. (През четиридесет и девета, във връзка с борбата с космополитизма, го извикали някъде си и му предложили да разкаже какво знае за един виден литературовед. Не го заплашвали, не удряли с юмрук по масата, просто го помолили като нормален съветски човек, като гражданин, като изконен, коренен руснак. А той току-що се бил оженил за красива млада жена, току-що бил получил хубав апартамент в центъра и го били предложили за голяма награда. Разказал. Но след това горкият цял живот се мъчил. Полза от неговото ДА нямало, защото литературоведът опънал петалата, още преди да завърши следствието, обаче подписаната хартия останала. Той знаел и помнел. И те знаели, че той знае. И когато се налагало, се КОНСУЛТИРАЛИ с него. Не им отказвал. Защото нищо не е по-силно от страха. Веднъж наистина се издънил — взел, че се изказал в защита на Бродски. Но веднага, още на другия ден притихнал. И незабавно заминал за България, да участва в Конгрес на прогресивните дейци на изкуството. Бог да го прости, не ми е работа да го съдя.)
Този случай ме накара да търся поредната идиотска «закономерност» — от шестте жертви на трима фамилиите им започват с КА и завършват с ИН, при това КАманИН е псевдоним, а истинската му фамилия била КАрамазИН; Гугнюк пък бил взел фамилията на втория си баща, първият се казвал КАлабахИН. Превъртах тези данни и си припомнях четеното преди години за магическата лингвистика, теорията на заклинанията и разни други самиздатски глупости, когато в описа на материалите, приложени към делото на Каманин, внезапно се натъквах на името «Красногоров». Сред окървавените книжа, намерени на бюрото на загиналия, били и следните: копие от романа «Щастливото момче» на Станислав Красногоров и незавършена рецензия за него, написана от Каманин. Рецензията давала висока оценка на произведението и препоръчвала авторът веднага да бъде приет в Съюза на писателите, а през декември да участва в Срещата на младите писатели от Евразия.
Замятах се като риба на сухо.
Няколко дни отидоха за запитвания, телефонни разговори, лични срещи и четене на архиви. Доста ме обърка фактът, че в Питер изникна още един С. Красногоров, журналист, редовно пописващ на морално- възпитателни теми. Романът «Щастливото момче» обаче не беше негово дело, той не бе кандидатствал във Физическия факултет през петдесета и се оказа задъхващ се дебел чичко, който не се връзваше с делото нито по възраст, нито по начина си на живот. Първото му име беше Сергей.
В края на краищата намерих Станислав Красногоров. И отидох в службата му — да го разгледам. Задействах всичките си канали и връзки, за да събера информация за него. Тогава още не бях прочел романа му — тъй като не обичам самиздата, прелистих само няколко страници и го зарязах. Това беше грешка. Ако го бях прочел веднага, щях да си спестя доста време. Все едно, аз и без друго трябваше да го ИЗУЧА основно, а това изисква много месеци труд.
Не бих казал, че не вярвам в случайните съвпадения. Напротив, вярвам и нееднократно съм забелязвал поразителни и напълно случайни съвпадения (например съвпадението Красногоров — Красногорски!). Но когато открих, че преди смъртта си писателят Каманин е прочел романа на КРАСНОГОРОВ, на същия, чиято кандидатура е обсъждал физикът Шерстнев секунди преди своята ПОДОБНА гибел, веднага ми замириса не на съвпадение, а на ТЪЖДЕСТВО!
И какво всъщност следваше от това тъждество? Нищо. Просто се появи нов свързващ фактор. Човекът, който досега сякаш нямаше отношение към делото, се оказа част от него. Много години е бил в сянка и изведнъж попада в лъча на прожектора… Досега като че не съществуваше и изведнъж се появи от нищото… Симпатичен на външен вид, висок, предразположен към напълняване, добър работник, волтерианец, и, разбира се, скрит дисидент, но не и глупак, не радикал, а по-скоро либерал; добър другар, добър син, добър съпруг… Признавам, че ми хареса, но колкото повече го опознавах, толкова повече недоумявах как този човек се е оказал в сферата на моето внимание. Какво прави той там? Живее прост и здравословен живот, което вече е рядкост в нашето пошло време, обича приятелите си, нежно люби жена си, много харесва работата си. И освен тези неща друго сякаш не му трябва. Той си е самодостатъчен. Спокоен е. Сякаш от някакъв друг свят. Кой дявол го вкара в моя шибан, кървав, пълен с доносници свят, в който умират хора, убити от внезапна, неведома и невидима, неуправляема и сляпа сила?
