окончателно да сломи Сеня Мирлин, а самия него да го изкара предател. Вече разбираше, че това не е така и съжаляваше, защото иначе нямаше да е толкова странно и страшно.
— Дайте материалите — каза той. Трябваше да свършват. Нека остави документите и да си върви. Той трябваше старателно да обмисли ситуацията. Да повика Виконта. Незабавно.
— Разбрахме се… — рече Вениамин Иванович без ентусиазъм и с някакво уморено пренебрежение. Измъкна изпод масата куфарчето и го отвори така, че домакинът да не може да види съдържанието му. — Ето документите — той остави една средно дебела папка на масата. — Искате ли да ви оставя и касетофона?
— Никакви разписки не съм ви давал — възрази Станислав. — И няма да ви дам.
— Станислав Зиновиевич — каза майорът, затваряйки очи, сякаш уморен от недосетливостта на събеседника си. — Моля ви. Не споделяйте с никого. Нямам нищо против вашите приятели, всички те са много симпатични, но не бива да им казвате нищо.
— Боите се да не изтече информация? Та тя вече изтече.
— Не се страхувам от това. Искам да разберете, че от това, което ви казах, могат да възникнат обстоятелства, които сам не бихте искали да станат известни. Ще се усетите, но ще бъде късно.
— Какво имате предвид? — Станислав се намръщи. В думите на майора имаше нов, неприятен и дори зловещ намек.
— Няма значение. Просто си дайте сметка — всичко за себе си ли разказвате на хората? Дори на приятелите? Или все пак някои нюанси запазвате за себе си?
Няколко срамни картини преминаха през съзнанието му като ято прилепи, но то се спря на една: как пъшкайки и мръщейки се, си сменя слиповете след поредния пароксизъм на ОЗАРЕНИЕ-ЗАТЪМНЕНИЕ…
— Да. Нюансите запазвам за себе си. Така е — призна той бавно. — Но, струва ми се, имате предвид нещо конкретно?
— Не — отвърна Вениамин Иванович и внезапно бързо извади от папката един лист. — Забравих — обясни той с престорено виновна усмивка. — Извинете, не бива да виждате този материал…
Станислав го погледна, взе папката и запрелиства. Габуния, Иван Захарович… Шерстнев, Константин Илич… Каляксин, Сергей Юриевич… Там фигурираше и един НЕИЗВЕСТЕН. Седем случая. Седем.
— Вие говорехте за десет човека?
— Не — бързо го поправи майорът. — Говорех за десетина, тоест около десет.
— Всъщност колко са точно?
— Осем.
Лъжеше.
— Дайте ми листа, който извадихте от папката.
— Няма.
— Дайте го. Трябва да зная всичко. В края на краищата става дума за мене. Лично за мене. И тази работа е моя лична.
Вениамин Иванович поклати глава. Гледаше настрани със свита като кокоше дупе уста.
— Вие ме обвинихте — каза Станислав бавно, изпълвайки се със злоба, която да може да разтопи леда, събрал се в стомаха му. — Вие фактически ме обвинихте в убийството… нека е непредумишлено… на десетина човека, нали?
— Не. В нищо не съм ви обвинил. През ум не ми е минавало.
— Вие казахте, че имам връзка с тези смърти. Не говорете! Казахте го. И сега смеете да скривате нещо от мен? Искате да разбера какво става, а се правите на секретен?
— Станислав Зиновиевич, не искам да ви давам този материал.
— Ще се наложи. Иначе ще се откажа.
Кой дявол натягаше пружината на неговата настойчивост? Каква беше тази шибана гордост, която го обземаше? Какво всъщност искаше да докаже със своята упоритост, с ината и неотстъпчивостта си? Майорът го гледаше като зомбиран. Къде изчезна добрият чичо Вова с молещия поглед? Майорът гледаше, но не виждаше, сякаш пресмяташе нещо. Прехвърляше варианти. После тегли чертата:
— Добре. Вземете го.
Станислав предизвикателно се взря в оживелите му очи, взе листа и изведнъж дъхът му спря. Още не бе прочел нито ред, дори не погледна текста, но дъхът му спря и му се прииска да го върне обратно. Насили се да чете.
В заглавието… вместо заглавие… във вид на заглавие пишеше: КРАСНОГОРОВА, ЛАРИСА ИВАНОВНА… и още нещо, но той вече не виждаше нищо.
Животът на Щастливото момче спря. Сега ВСИЧКО бе останало зад гърба му. А без него бе невъзможно да съществува и Щастливото момче изчезна. Или умря. Или просто остана в миналото, хванало се за него като удавник за корен. Щастливото момче изчезна. В бъдещето вече го нямаше.
3 част
Записки на прагматика
Станислав се върна уморен, ядосан и болен от човешката глупост и лошотия. Като го видя, Кронид стана, изслуша нарежданията за през нощта, предаде му списък с най-важните телефонни обаждания и едва след това кимна към упорития младеж, който, подпрян на стената, все още търпеливо чакаше да му обърнат внимание.
— Слушам ви внимателно — му каза Станислав и закачи на лицето си усмивка номер шест. Надяваше се разговорът да свърши делово още тук, в приемната.
— Фамилията ми е Красногорски — каза момчето тихо. — Аз съм Ваня.
Секунда преди това Станислав го беше познал.
— Да влезем — каза той късо и те се озоваха в кабинета.
— Сядай — покани го домакинът и сам се пльосна в едно кресло, чувствайки се като надута лодка, на която са извадили запушалката. — Извинявай, че не те познах веднага. Все пак мина повече от година, нали? Е, как си? Ще се радвам, ако мога да ти бъда полезен с нещо.
— Донесох ви записките на баща ми — каза тихо Ваня Красногорски и Станислав (за кой ли път!) се учуди колко неведоми са пътищата на природата. — Красногорски-младши приличаше на майора много по- малко, отколкото, да речем, на Сеня Мирлин, също дълъг, кльощав и ъгловат.
Той пое мръсната папка, на чиято корица с червени печатни букви бе написано ЗА ИВАН и развърза връзките. „Щом ти четеш тези записки, значи аз не съм между живите. Вече са ме убили…“ — прочете и я затвори.
Ваня стоеше, готов да си тръгне.
— Почакай, къде си се разбързал? — попита Станислав, превъзмогвайки се за пореден път. — Нима не искаш да поговорим?
— Искам, дори много — каза юношата. — Имам и молба към вас. Но ще ви кажа каква, след като прочетете това.
— Добре — каза Станислав. — Разбрахме се. Ще я прочета.
— Телефонът ми е същият…
