Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

— Ами как да ви кажа… Някои дреболии, психологически детайли, нововъведения — да, те са измислени. Но самите факти… Изключвам, естествено, историята с детето на Мария — това, разбира се, е чиста фантазия…

— Да — подкрепи го Вениамин Иванович, — аз така я разбрах.

— Да… А за останалото… Какво ви кара да се съмнявате?

— Не, не са съмнения… Как да ви кажа… Ами случаят с газката, която едва не паднала в пропастта…

— Самата истина е. Има петима свидетели.

— А шрапнелът, който паднал до вас? По време на блокадата.

— Също е вярно.

— А случката с людоеда?

— На двора? Също. Кълна се! Понякога още го сънувам: кръгли очила в стоманени рамки и брадвата пред носа ми…

— И така двайсет случая?

— Честно казано са двайсет и четири. Да. Нищо не съм си измислил.

— Но това е толкова странно.

— Разбира се. Иначе нямаше да седна да пиша роман.

— И вие никога ли не сте се опитвали да ги обясните? По някакъв начин?

— Разбира се, че съм се опитвал… — Станислав беше нащрек. Въпросите бяха прекалено невинни. Дори лишени от смисъл. Тук нещо не беше наред. Стори му се, че майорът се готви да нанесе основния си удар.

— И какво?

— Нищо.

— Съвсем нищо ли? — подпитваше гостът.

— Съвсем.

— Но не е възможно всичко това да е случайно!

— Сигурно. Но ми омръзна да си блъскам главата.

— Вие сте учен, нали?

— Е, и?

— Това ви е работата — да си блъскате главата.

Станислав се усмихна.

— Моята работа е да си блъскам главата над системни задачи. За това ми плащат.

Вениамин Иванович стана сериозен, наведе се напред и каза тихо:

— Ще ви се наложи да си поблъскате главата и безплатно. Всички хора, за които говорехме, са мъртви. И смъртите им си приличат. Както е умрял вашият людоед с брадвата: убити са от шрапнел, който не съществува. И всички те по един или друг начин са свързани с вас, Станислав Зиновиевич. Всички без изключение. Разбирате ли какво се получава? Около десет души са умрели от странна смърт — причината за смъртта им е загадка, защото те не са умрели, а са загинали. И ВСИЧКИТЕ, в по- малка или по-голяма степен, СА СВЪРЗАНИ С ВАС.

— Какво значи „свързани“? — попита смутено Станислав. Не беше очаквал нищо подобно.

— Значи, че са или ваши лични познати, или познати на хора, които добре познавате. Всички без изключение.

— И всички са били убити от шрапнел?

— Вие сам пишете: НЕ Е ИМАЛО НИКАКЪВ ШРАПНЕЛ!

— Кой знае какво ми се е въртяло в ума тогава. Сигурно е имало, но аз…

— Не е имало, Станислав Зиновиевич. Там е цялата работа, че НЕ Е ИМАЛО!

Последните думи Вениамин Иванович каза почти шепнешком. Лицето му отново се вкамени. Облегна се на стола, сплете пръсти и изпука с тях, после силно разтри бузите, носа и шията си и отново преплете пръсти. Помълчаха известно време. После касетофончето щракна и червената му лампичка угасна. Гостът го взе с бързо движение, извади касетата, обърна я и я пъхна обратно. Лампичката отново светна.

— Вие да не би да искате да ме обвините в убийство? — попита Станислав. За всеки случай. Знаеше, че това не е вярно.

В отговор Вениамин Иванович се усмихна криво, за да покаже, че това са глупости.

— Сигурен съм, че за нищо не сте виновен — каза той. — Човек не може да е виновен затова, че съществува, нали?

— Не ви разбирам — рече Станислав. Предишното предчувствие за предстоящи унижение и срам се превърна в предчувствие за беда. Хладната буца в него внезапно започна да увеличава размерите си, да се развива и постепенно да замръзва.

— Ако питате за моето мнение — заговори майорът, старателно подбирайки думите си, — смятам, че не сте виновен за нищо; но от друга страна, ако ви нямаше на този свят, тези хора сега щяха да са живи… Или поне нямаше да са умрели от такава страшна смърт.

— Но това е безумие — каза Станислав безпомощно. — Какво общо имам аз с това?

— Не зная и сам не разбирам. Но искам да разбера. Иначе нямаше сега да разговарям с вас.

Станислав мълча известно време. Признаваше, че в разсъжденията на майора имаше някаква логика. Но тя беше шизофренична логика, която избира най-неочаквания извод от десет възможни.

— Вие можете ли ясно да ми кажете какво всъщност искате от мен? — попита той накрая.

— Да. Искам да ми помогнете да разбера тази история. Искам сам да я разберете и да помогнете и на мен.

— Нима не виждате, че аз нищо не разбирам? — каза Станислав. — Как бих могъл да помогна на вас? И изобщо, извинете ме, но защо съм длъжен да ви вярвам?

— Нищо не сте длъжен — рече Вениамин Иванович с досада. — Щом не вярвате, не вярвайте. Но ви съветвам да повярвате. И да анализирате. Защото, ако не го направите вие, ще го направи някой друг и за вас ще стане лошо, разбирате ли?

— Не.

— Много жалко тогава. Вие не сте обикновен човек. Вие сте ПАРАНОРМАЛЕН. Поне това не сте ли забелязали? Забелязали сте! Дори роман сте написали за това. Само че не желаете, след като кажете „А“, да кажете и „Б“. Искате някой друг да го свърши? Необикновените хора не се срещат под път и над път, тях, знаете ли, тях специално ги издирват…

— Защо?

— За полза на делото!

Това беше заплаха. По-точно предупреждение. Добра предпазна мярка. Загриженост. Имаше и някаква корист, но не зла, не. Той желае доброто и на мен, и на себе си, естествено. Но не „за полза на делото“, а за своята и моята полза…

— Желая ви доброто, Станислав Зиновиевич — каза майорът тъжно. — И на вас, и на себе си. На двамата, разбирате ли?

— Вие да не би да можете да четете мисли?

— Не, защото е невъзможно — каза гостът с неочаквано удоволствие. — Те само могат да бъдат предугаждани. Като гатанки.

Думите му накараха Станислав да вземе решение.

— Добре — каза той. — Добре. Готов съм да помисля… Но ще ми трябват вашите материали. Искам с очите си да прочета: кои са тези хора, какви са били, как са умрели и така нататък. В това не може просто така да се повярва. Защото, какво се получава според вас — виси злодеят Красногоров като паяк в мрежата си и около него хората измират… Вие сигурен ли сте, че са ви известни ВСИЧКИ случаи? Защото е много важно да се знаят ВСИЧКИ.

— Сигурен съм.

— Не мога да разбера защо сте сигурен?

— Защо се държите като дете, Станислав Зиновиевич! Нима наистина не разбирате?!

Станислав разбираше. Но просто не можеше да повярва. Не искаше да се раздели с удобното (сега вече му се струваше удобно) предположение, че всичкото това е някаква сложна провокация, която има за цел