— Хубаво. Благодаря, Едик. И още… Какво още? Пропуснах ли нещо?
— Не се безпокойте, господин Президент — каза Кузма Иванович. — Ние ще направим всичко необходимо. Няма да ви подведем.
— Изпитвате ли облекчение? — не трябваше да пита, но го каза.
— Ами да…
Виждаше се, че Кузма Иванович се сърди не на шега. По-спокойно, каза си той. Няма защо да се караш с него. Не мога да ги променя. Нищо и никого не мога да променя…
— Господин Президент — каза Едик с желание за примирие, — всички ви съчувстваме, но и разбираме, че иначе не можеше да бъде. Зная, че не обичате да говорите на тази тема…
— На коя тема не обичам да говоря?
— Моля ви, господин Президент. Излишно е. Този проблем не можеше да бъде решен по друг начин. А този начин не е най-лошият. Кронид правилно рече, че Николас е трябвало да си дава сметка за последствията.
— Какви последствия?
Едик обидено сви устни и замълча. Най-смешното бе, че той наистина искаше да му се притече на помощ… да изрази съболезнования по такъв начин… да го подкрепи… да го оправдае…
— Тъпанари — каза им той, не можеше повече да се сдържа. — Колко пъти да ви обяснявам? За кого ме вземате бе, момчета? За чудовище?
— Господин Президент! — извика развълнуван и пребледнял Едик.
— Вървете по дяволите всички! Омръзна ми вече. Нима не разбирате колко унизително е това? Всеки път ме гледате, както децата гледат злия вълшебник или разбойниците — своя главатар… И престанете да ме наричате президент! Що за маниери? Още не съм никакъв президент! И никога няма да стана, ако щабът ми се състои от суеверни откачалки! Как не ви е срам! Вярвате на евтини басни и слухове… и сами ги измисляте. Нима смятате, че така е по-добре? Не е! Истината не може да се скрие…
Млъкна. Нямаше смисъл. Крайно време беше да разбере, че реч като тази е абсолютно безполезна. Те вярваха на така наречените факти, а не на него. Убедени бяха, че от него нищо не зависи, че той е просто ТАКЪВ. Това им харесваше. Удовлетворяваше ги и укрепваше вярата им. Защото допринасяше за успеха на делото. А всичко, което допринася за успеха на делото, е добро. „Такъв е нашият свят — разделен на две половини“ — на „добро за делото“ и „лошо за делото“, на наше и чуждо, на полза и вреда. Средно положение нямаше. И не трябваше да има. За какво да се усложняват и без друго сложните неща?
… Защо впрочем това така ме ядосва? Защо не приема ситуацията като даденост? Всъщност те са абсолютно прави. Какъв съм им аз на тях в края на краищата? Не съм особено умен, не притежавам кой знае какви знания, не мога добре да преценявам хората, често греша, не умея да прогнозирам, нямам интуиция, политическата ситуация разбирам по-зле от много други… Просто съм първият в историята политик, който си подбира честни и безкористни хора за помощници. Първият, който е винаги честен с избирателите дори ако това е във вреда на делото му, защото досега избирателят трябваше да бъде ЛЪГАН, предпочиташе да го лъжат — истината е студена, неприветлива и отблъскващо безнадеждна. Единствено лъжата ни сгрява в този леден свят… А аз не лъжа. На хората от екипа си също съм заповядал да не лъжат…
„… Здравейте, аз съм Честният Стас. Готов съм да продам своята честност за единствената в света валута — за вашето доверие…“
… Честността в политиката прилича на еднополовата любов, тя е неестествена. „Честен политик“ е явен оксиморон. Ако си честен, не си политик. Ако си политик — за каква честност може да става дума. Дори и да проявяваш честност, тя е малко по-различна. От друго естество е. Състои се от други молекули. Не е истинска. Впрочем „честен крадец“ е съвсем конкретно понятие. От друг свят. Също реален. Тъй че работата не е в думите… В края на краищата честността е способност да извършваш благородни, тоест безсмислени постъпки…
В реалния живот честен политик не може да има, обикновено го изяждат бързо, но мен ме пази моята Съдба: знае се, че всеки, който застане на пътя ми, бива съкрушен. Моят път е пътят на Съдбата и самата Съдба го разчиства. Това се знае от всички и води началото си от тъмните времена, от началото на перестройката и сега вече не може да се разбере кой пръв пусна слуха. Може би самият аз. Напълно е възможно… Времето беше смутно и тогава аз сам повярвах или исках да повярвам… НО ТЕ НАИСТИНА УМИРАТ! Всичките. Които посмяха. Или не знаеха. Или знаеха, но не повярваха… Всичките са победени и ЛЕЖАТ. Едни в гробове, други в болници.
Всички мълчаха. Всеки мислеше за нещо свое, а може би мислеха за едно и също. Вратата се отвори, показа се Шалима и по кривата му физиономия се разбра, че нещата са се объркали.
— Хеликоптерът е паднал — каза той с пресипнал глас и преглътна. — Изглежда са го ударили с ракета. И връзката изчезна.
Глава пета
Генерал Малнич се оказа не дотам солиден мъж. Беше се паникьосал и дори не се опитваше да го крие. Гласът му доста се изтъни и от време на време достигаше пискливи нотки. Лицето му бе потно и нещастно, яката — разкопчана, жестовете — нелепи и жалки.
Нямаше никаква полза от него.
Имал още един вертолет, но го ремонтирали и щял да е готов чак в четвъртък.
В питерската автомобилна рота други коли освен камиони и бронетранспортьори нямаше, но по-лошото е, че с нея не може да се установи връзка. Изглежда, в дежурната са се напили.
На Виктор Григориевич от само себе си няма да му мине — невъзможно е. Това беше казано, по-точно изкрещяно, истерично и с облещени очи.
— Извикайте Иван с колата — каза той на Кронид. — Ще пътувам с бронираната. Търсете хеликоптер.
Изведнъж се почувства млад и изпълнен с енергия. Макар че беше почти на шейсет. Чувстваше се като през август деветдесет и първа. Хората от щаба му се разтичаха. Трябваше да установят връзка. Нужна им беше информация. Опитваха се да намерят хеликоптер. Нима в огромния град, където са филиалите на абсолютно всички търговски структури и в чиито околности не можеш да се разминеш от войска, е невъзможно да се намери хеликоптер?
Хората му грабнаха радиостанции и телефони. А той, сякаш бе в казармата, кресна на генерала и го приведе в състояние на безпрекословно подчинение.
След няколко минути стана ясно, че е фасулска работа да се стигне до базата (обекта) — сто и шейсет километра по разкошна високоскоростна автострада, още дванайсет по стар, но скоро ремонтиран бетонен път. Но първо трябва да излязат от Питер — най-бавният участък от целия път. На автострадата на места имаше мъгла и заледени участъци, в града също имаше гъста мъгла, но за сметка на това почти нямаше движение.
… Дреболии. За два часа можеха да са в базата. Ще издържи ли два часа? Гледайте да го крепите два часа, генерале, иначе лошо ви се пише. Да, можете да изпратите да ни посрещнат на завоя на автострадата, не би било лошо. Какво? Кой прави пакости там? „Вакулинците“? Тия пък какви са? Ах, фермери… Не, драги, бъди любезен да осигуриш безопасността ми. Вие предполагате, че те са свалили вашия хеликоптер? Абе какви ги вършите в тая провинция… Добре, ще си взема охрана. Благодаря, генерале, желая ви същото. Действайте. Ще поддържаме връзка през спътника, с този код, нали? Довиждане, тръгвам след пет минути… С кола, да, пък може и с хеликоптер.
Но нещата не бяха толкова лесни.
Хеликоптер така и не се намери. Командващият на окръга си почиваше и никой не искаше да го буди заради такава дреболия, а без неговата санкция армията не смееше да даде хеликоптер дори на Господаря. Не е разрешено. (Всъщност попаднаха на дежурен, който бе лош човек и не искаше да се кара с генерал Суковалов — един отровно-вежлив простак, подъл като куче и злопаметен като проститутка.) Търговските структури се изложиха. Едни искаха да услужат, но нямаха хеликоптер, други имаха, но нямаха възможност да го дадат, трети имаха други причини, а четвърти изобщо не вдигаха телефона по това време на денонощието. Оставаше бронираната кола. И това не беше най-лошият вариант. Поне така изглеждаше,
