коли с пуснати сирени и сини светлини и отново се стопиха в млечната мъгла като хищници, които бяха изпуснали жертвата си.
На ъгъла на Големия и Първа ги спря патрул — мрачни фигури, дебели заради бронираните жилетки… Бяха с фосфоресциращи петна върху плащовете… със светещи палки… с блестящи мокри дула на оръжията, сочещи напред. Провериха документите му, осветиха лицето му, козируваха и напрегнатите им очи се смекчиха: „Лек път, Господарю…“ И отново пусти улици, и отново черното корито на Нева.
Спомни си вица, който вече няколко години бе популярен в Питер. Патрул спира кола, единият проверява документите и я пуска. Другият го пита: „Кой беше в мерцедеса?“ „Не зная — отговаря стрестнат вторият. — Не зная кой беше вътре, но го возеше самият Господар!“ Всъщност вицът беше стар, може би дори от сталинските времена — началствата винаги са обичали, особено когато си пийнат, да подкарват служебните коли. Харесваше му, че макар все още да не измисляха анекдоти за него, приспособяваха старите вицове. В последно време често взех да се оказвам в анекдотични ситуации, помисли си той. Като че нарочно. Веднага след сватбата Ванечка го попита: „Не разбирам, ей Богу, Бос. Та тя сега е на шестнайсет… Вие ще сте на осемдесет, а тя на двайсет и шест. Какво ще правите тогава?“ Той веднага си спомни съответстващия виц и отговори с наслада: „Много просто: ще се разведа и отново ще се оженя за шестнайсетгодишна.“ Тогава все още се чудеше дали не е направил глупост с тази женитба, всички го усещаха и си позволяваха да се шегуват на тази тема. Доста бързо им омръзна и престанаха. Да се шегуват с него стана неприлично. Приличното беше да демонстрират подчертано уважение и деликатно внимание към него… Той вече нямаше колебания — знаеше, че е постъпил странно, но правилно. Появи се чувството на защитен гръб. И вече не беше сам…
— Някой ни следи — тихо и деликатно се обади Ванечка. — За Бога, Стас Зиновиевич.
— Виждам — каза той. — Отдавна се залепиха.
— Зная кой е това. Майкъл е. Левият му фар е по-слаб от десния.
— Прав си! — Той напипа с ръка микрофона, натисна копчето и каза:
— Кронид, Кронид, аз съм Първи. Как ме чуваш?
— Чувам ви отлично, Първи.
— Лоша работа, Кронид Сергеевич — каза той с трагичен глас. — Преследват ни. Принуден съм да пусна огнева завеса. Иване, давай пушката.
— Слушам! — радостно откликна Ванечка и се захили по глупавия си начин, сякаш се задъхваше.
— Първи, Първи! — тревожно го повика Кронид, но разбра за какво става дума и каза сконфузено:
— Господин Президент, какво ви става? Нима можехме да постъпим иначе?
— Разбира се, че не — веднага допълни Ванечка. — Само колата струва един милион…
— Хубаво — каза Господаря. — Господ да ви е на помощ, непослушници такива. Нека е вашето. Край на връзката.
След това се свърза с Майкъл и му каза да се приближи, щом като се е помъкнал без заповед и разрешение. „Как така без заповед? — веднага се обиди Майкъл. — Имам писмена заповед от началника на охраната.“ „Добре, добре, орли бойни… Кой е заедно с тебе?“ „Константин Балуев.“ „Поздрави го и му кажи по-малко да пуши. Да си пази здравето, че е най-скъпото нещо…“ „Зависи“ „Млък! Недей да спориш с началството! Край на връзката.“
От мъглата отляво изплува арката на Московската порта, накичена с реклами, като новогодишна елха. Преобърната кола с вдигнат капак преграждаше булеварда, някакви хора се втурнаха, размахвайки отчаяно ръце. Той направи остър ляв завой и гумите изсвириха. „По-полека! — викна Ванечка предупредително. — Ще катастрофираме…“ „Я да мълчиш — каза му той, без да се обръща и дори без да поглежда в огледалото. — По-малко трябваше да пиянстваш…“ „Чак пък пиянствал… Пих малко бира с момчетата…“
Господаря взе микрофона и набра кода на генерала, който се включи моментално — сякаш бе чакал на слушалката.
— При Московската порта съм. Как е при вас?
— Зле — призна генерал Малнич отчаяно. — Много зле, господин Президент. Вече почти нямам надежда. Той е в кома. Сърцето му съвсем отказа…
— Жив ли е?
— Почти не е. Не зная как…
— Жив ли е, или не?!
— В кома е…
— В кома? Посерковци шибани, вземете се в ръце! Пристигам след час. Ясно ли е? След час! Ако не го запазите жив дотогава, ще ви застрелям всичките! Край на връзката!
Захвърли микрофона на съседната седалка и настъпи газта. Колата се извъртя като сритано псе и дръпна така яко напред, че главата му се опря в облегалката и бузите му се сплескаха. „Ей, ей! — развика се отзад Ванечка с ужас и отчаяние. — Не бива така!“ Мълчи, глупако, гракна той. А може би не гракна — не му беше до това сега. Не гледаше напред, защото там, в мъглата, нищо не се виждаше, следеше екрана на локатора, очертаващ неясни зелени контури, после включи всички външни сензори, двата прожектора и сирената, която веднага зави, като дявол, на когото изтръгват опашката.
— Мълчи, глупако — повтори вече по-спокойно. — Мълчи и се моли.
Глава шеста
Слава Богу, на автострадата нямаше мъгла. Третото, най-използваното платно дори бе сухо, макар че по другите две имаше заледени участъци. От черното небе се сипеше дребен сняг, а свирепият страничен вятър веднага го помиташе. Видимостта беше около двеста метра и той изключи локатора. Майкъл поддържаше добра дистанция и мълчеше. Бе мълчал и по време на бясната гоненица из града, когато всички крещяха като обезумели: полуделият от ужас Ванечка от задната седалка, нищо неразбиращият Кронид по радиостанцията и насралият се малък Славочка Красногоров от мрачните дълбини на подсъзнанието (той така ясно си представи как колата се врязва в някой самосвал, че му се прииска да живее на всяка цена и вечно).
Сега това бе минало и той караше с двеста километра в час — много над разрешената скорост.
„… Давайте, давайте… — зловещо дуднеше отзад Ванечка. — Засилете още малко и ще литнем по дяволите, като птички божии…“ „Не ругай.“ „Е, да — той може, той е велик, но обикновеният човек и дума няма право да каже…“ „Кой не ти дава право да говориш бе, дявол да те вземе? Просто те помолих да не ругаеш…“ И все глупости от тоя род. Старият страх изтичаше от тях ту като рядка струйка, ту на дребни капчици, но от това не им олекваше: прекалено много се бе насъбрал в душите им и приказките не помагаха…
… По-късно нищо не можеше да си спомни за този адски четвърт час. Нищо. Пълен провал. Сякаш тези петнайсет минути никога не бяха съществували. Ти си писател, бива те в мъдруването, спомни си. Спомни си. Възстанови го… Опиши го… Нищо не се възстановяваше.
За малко да се блъсне в нещо (бе изникнало внезапно на екрана на локатора)… Край… спирачка… наляво! Късно! Сега… Не. Уфф, мамка му! Отървахме се… (Престани да квичиш отзад бе!) И отново мъгла… Полицаите, край които профучаваше с вой колата му, отдаваха чест с огромните си бели ръкавици…
Ето ти ги всичките спомени. И впечатления…
— Стас Зиновиевич! За Бога. Дайте аз да карам.
— Не, ти си пиян.
— Абе как да съм пиян. От страх целият ми махмурлук отлетя яко дим…
— Ще се научиш делничен ден да не се наливаш.
— Не съм се наливал. Малко биричка пийнахме с момчетата…
Интересно как Майкъл бе успял да го следва? Той няма локатор. Вярно, че двигателят му е форсиран и той е ПРОФЕСИОНАЛИСТ!…
Намери микрофона.
— Майкъл?
— Аз, господин Президент.
— Какво става?
