— Всичко е о’кей.
— Изклюкари ли ме на Артьом вече?
— Разбира се. Доложих, както е редно.
— „Както е редно“, „както е редно“… Как успяваш да не изоставаш?
— Справям се някак — бодро израпортува Майкъл. Прекалено бодро.
— Ясно. Ако все пак изостанеш, помни, че трябва да свиеш към Красная Вишерка на сто петдесет и деветия километър. По-нататък следвай табелите…
— Зная маршрута, господин Президент… Няма да изостана, не се безпокойте.
— Ох, ох, ох — каква увереност! Добре. В тебе ми е надеждата…
Трябваше да се свърже също и с генерала, но се страхуваше. Стараеше се да не мисли за Виконта — той беше някъде наблизо, присъстваше тъжно и безнадеждно като кълбо болка, потисната от аналгетик. Много му се щеше да засили още, да полети на въздушната възглавница, но имаше риск горивото да не стигне. Ако беше сигурен, че на завоя ще го посрещне ескортът, можеше и да рискува, но реши, че вече в нищо не може да е сигурен. Имаше чувството, че лимитът от късмет както за днес, така и за много дни занапред, е напълно изчерпан. Дали да не зареди? Бензиностанции имаше на всеки петдесет-сто километра. Би могъл, но щеше да загуби време. ВРЕМЕТО! Нямаше време. Както парите, както здравето, то или не достига, или съвсем липсва…
Добре осветена бензиностанция се мерна приканващо в далечината. Трябваше да решава. Щеше да отнеме пет минути.
— Да заредим ли? — попита той.
— Колко още имаме?
— Четвърт резервоар.
— Ще стигне — произнесе Ванечка с плебейски маниер; беше го усвоил напоследък и го използваше, когато се караха.
— Стига си се правил на глупак.
Ванечка каза:
— Стас Зиновиевич, не ми е приятно да разговаряте с мен като със слуга.
— Грешиш. Говоря ти като на син. Като на калпав син.
— Никой не говори така със сина си.
— А ти откъде знаеш КАК се разговаря със син?
— Откъдето и вие. С извинение.
— Нима не осъзнаваш в какво окаяно положение си?
— Осъзнавам, вече осъзнавам всичко! — отчаяно извика Ванечка. — И какво да направя сега?
— Нищо — каза той машинално. Някой облечен в бяло пресичаше шосето на бегом. Тичаше странно. Някак нелепо. Сякаш едновременно тичаше и пълзеше. Човек. Но приличаше на осакатено насекомо.
— Ей! — извика Ванечка.
Беше късно за спирачките. Сега ще катастрофираме, спокойно помисли той, сякаш това бе филм, който гледаха заедно. Вече е съвсем близко. Протяга ръце. Иска може би на стоп да се качи. Или да го убием…
Ако можеше да врътне кормилото на част от градуса, щеше да го избегне на една боя разстояние и да не катастрофира. Ванечка успя да викне още веднъж „мамка му!“. И край. Отпред вече нямаше никого. Отпред се мержелееше бензиностанцията, привлекателна като чаша с ледено питие за пресъхналото гърло… В огледалото за задно виждане белият човек бе коленичил с вдигнати ръце. Беше бял, защото бе по бельо — в бяла риза и наполеонки, каквито вече половин век никой не носеше. Нямаше лице. Имаше рошава коса, но лицето липсваше…
Майкъл светна ослепително с всичките си шест фара, мина отляво на фигурата и отново бяха сами на шосето. Нямаше я странната, жалка и страшна фигура без лице, имаше само две коли, които свирепо и мощно цепеха рядката ледена киша. Наближиха бензиностанцията с разноцветните й мигащи светлини (няколко десетки разнокалибрени коли и мърдащи черни фигурки между тях на фона на осветените витрини с десетметрови изображения на мъже, които пушеха „Вортекс“), мярна се отдясно и изчезна. Осъзна, че кара доста по-бавно от преди — с по-малко от сто и петдесет — опита се да натисне газта, но кракът не го слушаше. Беше нещо като безболезнено схващане. Кракът му не искаше да кара по-бързо.
— Едва не го убих — каза той през зъби.
— Да — вметна Ванечка. — Ненормален човек…
— Кого имаш предвид?
Ванечка се задави от смях.
— И двамата.
— Страх ме е да звънна на генерала — призна си той неочаквано и за себе си. — Боя се, че ще каже: напразно бързате, мамка му, късно е. А аз за малко да го смажа този глупак…
— Стас Зиновиевич, какво толкова? Много пъти сте изпадали в подобно положение… Двайсетина пъти най-малко.
— Сигурно. Отначало ги броях, после престанах от суеверие.
— Виждате ли. И всеки път е било о’кей. Нашият Виктор Григориевич здраво се държи за Вас.
— Като за последната сламчица…
— Като за бряг, казано по-точно.
— Успокои ме — рече той и се умълчаха.
Насили се все пак да вземе микрофона.
— Сто и втори — откликна младежки глас. Непознат. Просташки и самодоволен. Щабен.
— Аз съм Красногоров. Търся генерал Малнич — знаеше как трябва да се държи с подобни хора.
— Генерал Малнич е зает.
— Докладвайте ситуацията, сто и втори.
Гласът направи пауза, после произнесе внимателно:
— Вашият код, ако обичате.
— Зле ли чувате? Аз съм Красногоров — каза той, колкото можа по-твърдо, но сам разбра, че не звучи достатъчно убедително и че е загубил малкото сражение.
— Ще докладвам на генерала за Вашето обаждане, господин Красногоров.
— Изпратихте ли да ме посрещнат на шосето?
Отново пауза. Малка. Микроскопична. Но и многозначителна.
— Не разполагам със сведения.
— Обяснете! Длъжен съм да зная точно — чакат ли ме на кръстовището или не.
— Слушам.
— Изпълнявайте!
— Вашият код, ако обичате?
Станислав хвърли микрофона.
Не мисли. Не фантазирай. Не си въобразявай нищо. Карай. Навъртай километрите. „Двайсет часа без прекъсване с колата си сновем, и в хор ний четиримата горещо се кълнем: момчетата на Жека, докато не стигнем, няма да ядем, да спим, ни да серем…“ Кои бяха тия „момчета на Жека“? Някакви славни физици- химици в малко селце близо да незабравимата Гинучай… Добре. Ето за това си мисли. Гинучай. Зелените чисти хълмове на Литва. Оранжевите кожухчета на лисиците сред дърветата на склона. Жека — румен и безкористно чист и вътрешно, и външно, милият Жека… Всички си отиват. Първи най-добрите. Защо именно той трябваше да се разболее от левкемия в своя свръхчист институт, занимаващ се със Свръхчистотата? Защото така бе поискала Съдбата. Моите глупавички помощници си въобразяват, че аз управлявам Съдбата. Млади са. Младостта е глупава и самонадеяна. Самонадеяна е защото е глупава. Човек може да управлява кола. Танк. Себе си. Друг човек (в много малка степен). И това е всичко. Съдбата е равнодействаща на милиони сили (съвсем по Лев Николаевич). Да управляваш съдбата, значи да управляваш тълпи от милиони хора, а също и милиони разнообразни случайности… На такова нещо е способна само Съдбата — сляпото могъщо женище с мозък на крокодил, с неговите етически представи на крокодил…
… Нервите на Николас не струваха. Имаше тикове. Ръката му внезапно започваше да се тресе, когато се вълнуваше (вълнуваше се често, но умееше да го скрива: „треперенето на ръцете, треперенето на краката,
