— Нямаш право! — гракна провокаторът.
— Нямам право ли? Като е така, ето ти я милицията. Защо не извикаш „помощ“? Искаш ли да те заведа при тях и да обсъдим твоите претенции? Не желаеш? Трай си тогава и прави каквото ти се казва.
Тогава той му каза:
— Пуснете го, Костя.
— Господин Президент! — викна Майкъл.
— Стас Зиновиевич, не бива! — кресна Ванечка почти едновременно с него.
Костя изпълни заповедта на началството и дори леко блъсна подозрителното човече — върви си, демек, имаш късмет…
— Господин Президент! — не мирясваше Майкъл, загубил чувството си за хумор. — Категорично настоявам. В края на краищата съм старши на охраната. Би трябвало да се вслушвате в мнението ми, господин Президент!… Константин, хвани го тоя глупак, докато не е станало късно…
И дойде пристъпът. Както винаги изневиделица, както винаги абсолютно не навреме. В ушите му забуча, светът се отдалечи като рисуван мрачен декор, гласовете едва се чуваха: нещо бучеше, шумеше, клокочеше — развълнувания Майкъл, шума на двигателите, по генералски крякащия майор… той пък как се оказа тук… Май мога да опъна петалата сега, така тъпо… и ще е смешно: тръгнал да вади приятеля си от отвъдното, а сам пропаднал в него… Не… Не сега. Не днес. Още не. Обещавам… Кой ми го беше казал? Отдавна. Не помня. Но тогава обещанието беше нарушено, това го помня… Изведнъж до ухото си чу изпълнения с напрежение глас на Ванечка:
— Почакай. Млъкни. Нали виждаш, че има пристъп… По дяволите, колко не навреме…
— Никога не е навреме — каза той с вдървени устни, непослушен език и схванато гърло. — Спокойно. Мина… — Опомни се на мястото на шофьора, беше му студено. — Къде са ми хапчетата? Трябват ми две… Може и три.
Схванатите му пръсти сами напипаха шишенцето и отвиха машинално капачето. Познатата освежаваща горчивина прониза езика, небцето, върна света, постави го на мястото му, подреди звуците: далечните отслабнаха, близките станаха по-силни. Чу как тежко и бързо диша Майкъл. Като преследван. Пръстите на Иван бързо разкопчаваха яката му, масажираха тила му, мереха пулса му и всичкото това едновременно.
— Свърши. Свърши — каза той. — Размина се. Казаха — не днес. Вярвайте ми. Както знаете, не лъжа… Аз съм Честният Стас…
— Господарю! — каза Майкъл. — Не ни оставяте да скучаем…
Все още дишаше тежко. Като след схватка. Очевидно бе доста потресен и уплашен. Никога по-рано не бе виждал негов пристъп… И никога по-рано не бе наричал господин Президента Господарю: считаше го за проява на плебейство и простащина. (Произхождаше от семейство на интелигенти, обичаше Томас Ман и Херман Хесе, възхищаваше се от Бунюел, пишеше между другото дисертация на някаква филологическа тема и бе станал бодигард изключително от идейни съображения. Артьом се отнасяше към него с известно професионално пренебрежение, но в същото време го уважаваше заради образованието и добрите му реакции.)
— Стига — повтори му в отговор Честният Стас. — Мина ми! По колите. Нямаме повече работа тук… Да тръгваме.
Но не тръгнаха веднага. Пристъпът не бе напълно отминал. Не можеше да става и дума да кара колата, а ръцете и краката му не искаха да го преместят от мястото на шофьора. За да скрие това обстоятелство, той предизвика дискусия за реда на придвижването: кой ще е отпред, кой — отзад, каква засада биха могли да очакват, коя кола първа би могла да бъде поразена — предната или задната, но изведнъж възникна неочаквана и дори странна ситуация.
Провокаторът, за когото бяха забравили, не беше избягал. До този момент бе стоял като вкопан и само бе въртял глава наляво-надясно, за да види по-добре какво става в колата. Той и сега се пулеше насреща му, сякаш пред него изведнъж бе разцъфнало дивно цвете, но очевидно не ставаше дума за обикновено селско любопитство. Очевидно до сега бе анализирал мъчително, бе достигнал до определени изводи и изведнъж се развихри в буря от звуци и телодвижения. Той се втурна в опит да се добере до центъра на събитията и заговори бързо, разгорещено, пръскайки слюнки, многословно и почти неразбираемо. Те схванаха само отделни словосъчетания: „Господарю… в никакъв случай… страшно е, мамка му… Герб Улянич… за какво, мамка му?… двама сина…“
Отначало той си помисли, че човекът, който наистина е вакулински провокатор, е разбрал, че пред него е Господаря, хванало го е срам и сега с всички сили искаше да го убеди да не тръгва по онзи път, да се откаже, да остане тук… далеч от греха… убийството на шестнайсет човека е страшно нещо… И така нататък. Разпознатият Господар дори изпита за миг сладкото чувство на политическото тщеславие („демек и в провинцията сме известни… ценят ни… а всъщност какъв съм му аз на него?“). Но потисна това срамно чувство, и то тъкмо навреме, защото изведнъж разбра истината: човекът се безпокоеше не за драгоценния живот на появилия се отникъде Господар, а за съдбата на засадата на Герб Улянич Вакулин, за шестнайсетте му помощника, от които двама са май негови синове.
— … пожалете ги… те също са хора… И за какво?… с данъци ни съсипахте…
(Страх. Единствено страхът управляваше този свят. И нищо друго. Не лъжете нито себе си, нито мен. И не ми дрънкайте за подвизи, доблест, за слава. За чест, доблест и геройство. За ум, чест и съвест. За красотата, която ще спаси света. И за седмината праведници. И за иронията-жалост. За милосърдието и добротата…)
— Насра ли се, а? — питаше Ванечка, злорадо сграбчил яката на човечеца. — Тичай сега при своя Гроб Улянич и му предай, че всички скоро ще ви натикаме окончателно и безвъзвратно в кучи гъз!
(Ако обичате не ми говорете и за безумството на храбреците. За презрелите евтиния уют. За вярата- надеждата-любовта и майка им София. За вечните ценности на културата, за корените и листата и за кръвта-почва. Дори за православието, народността и самодържавието не ми приказвайте… В името на Господа Бога, не ме убеждавайте, че честността е най-добрата политика, че народът е зажаднял за седемте праведника… СЕДЕМ ЧАШИ НА ГНЕВА! И СЕДЕМ ПОСЛЕДНИ ЯЗВИ! Седем аргумента, седем символа на последната вяра… СТРАХ. Само страх. И нищо друго освен страх…)
Глава осма
… Защо това ме засяга всеки път, когато се сблъсквам с него? Не е ли време да свикна — нали вече всичко е осъзнато, разбрано, формулирано и (с горчивина) прието преди много години. Преди много скърби. Преди много разочарования и пароксизми на унинието. Притрябвали са му на обикновения човек твоята честност, твоята порядъчност или кристалната чистота на твоите намерения! Той не ти вярва. Не иска да ти вярва. И да искаше, нямаше да може. Не умее. Ако ти вярва, то е по навик, до първата ти грешка. „Елате и ни владейте“. Господи, колко века още ще виси над милионните наши тълпи този унило-покорен, анемичен лозунг? Ела и ни владей. Ти ги владей, а те (с удоволствие) ще се страхуват от теб (дори с гордост, с горделивото чувство за неописуема и необяснима особеност). Но на всяка цена — и преди всичко — ще се страхуват. Защото в момента, в който престанем да се страхуваме, у нас се пробужда някакъв специфичен апетит и веднага започваме да се изяждаме. Както става при някои стадни животни… Такава е тази отколешна пошлост: изяж, за да не бъдеш изяден…
… Не искам да мисля за това. Нека ТЕ мислят. Само че те никога не мислят за това. Всъщност рядко мислят. Пресмятат, размишляват, разсъждават, обмислят, схващат, досещат се, вникват, но не мислят. Защо? Великолепно си спомням онова забележително състояние на духа, когато да мислиш не беше ИКОНОМИЧНО. Трябваше да се вярва. След известно време също толкова икономично стана да НЕ вярваш. На никого. На нищо. За нищо на света…
Той мълчеше, Ванечка също. Не му се говореше, пък и нямаше за какво. А на Ванечка не му беше до това. Той караше с около четирийсет километра в час, скорост, която сега им се струваше огромна и опасна — по този път просто не можеше да бързаш. Беше тесен, със завои, разбит. Не го бяха ремонтирали поне от двайсет години. Пред тях от тъмнината току изскачаха унили, черни, мокри и голи храсталаци, озарени от оранжево-бялото сияние на фаровете и изчезваха. Колата се друсаше непрекъснато — суперресорите не помагаха в случая, а когато Ванечка след поредната дълбока дупка се опитваше да
