— Отлично, генерале — съгласи се той бодро и се обърна към Майкъл: — Предлагам, майоре, да се върнете при колите и да доложите обстановката в щаба…
(Защо нарече Майкъл майор? Той никога не бе служил в армията. Щеше да го нарече и полковник, стига поне малко да приличаше на кадрови военен. С инстинкта на стара лисица чувстваше, че тук уместна би била именно АРМИЯТА… Но Майкъл в най-добрия случай приличаше на сержант. На сержант от специалните сили. От спецовете…)
— Е, защо при колите? — веднага реагира радушният генерал Малнич. — На господа офицерите тук ще им е много по-удобно. И вие, Станислав Зиновиевич, знаете, че имаме определен ред. Не бих искал да го нарушаваме… А да доложите в щаба ще можете веднага, незабавно ще ви придружа, за да можете да осъществите връзка…
— Отлично, генерале! Благодаря ви.
(В уютно осветеното от скрити лампи фоайе имаше три врати и пред всяка стоеше подофицер с дървено лице и с разкопчан кобур. В този тих манастир имаха свой устав и умееха да го наложат непреклонно и безусловно.)
Погледна към Майкъл. (Той беше наясно и нямаше да го подведе.) Погледна Костя. (Умряла работа, момчето нищо не разбираше, прекалено много пуши, за да съобразява бързо и ясно.) Взря се в Иван. (Пълна безметежност. Дори бе страшно да го гледаш. Бедни ми, бедни, генерал Малнич…)
… Лошо. Лошо е тук. И мирише на нещо шибано. Какво ли става с Виконта? Защо не ми докладва тоя смрадлив гад?
— … Връзката ще почака, генерале. Бих искал да видя Виктор Григориевич.
— Разбира се! Но ви уверявам, че той е добре! Можете да сте напълно спокоен…
— Въпреки това.
— Разбирам ви. И аз се измъчих. Няма да повярвате — цяла нощ… Извинете, господине (на Иван). Нали ви помолих да останете…
— Генерале — каза твърдо господин Президентът. — Това е моят ЛИЧЕН телохранител. Той е ДЛЪЖЕН да ме съпровожда. Дори в тоалетната.
Възникна драматична пауза. Генерал Малнич мъчително се бореше с инструкцията. С устава на манастира. А може би не желаеше усложнения? Това беше неразбираемо. Тук всичко беше неразбираемо. Редът бе като в затвор с тежък режим, а не като в институт, бил той и секретен. Като в лудница за шизофреници. Ето защо тук бе гадно и шибано, въпреки обзавеждането и хубавото копие на картината „Древна Русия“, окачена където трябва. Затвор.
— Оценявам чувството ви за хумор, господин Красногоров — каза накрая генералът с пресилена усмивка. — Обаче в самия клозет, той сигурно…
— Е, генерале — каза господин Президентът вече благодушно. — Та ние с вас все пак не отиваме в нужника…
— Хе-хе… Въпреки това, трябва да се съгласите…
— Разбира се. И се съгласявам! Две мнения не може да има, генерале. Вие сте домакин, а аз — гост…
— Да, но от друга страна… Определени правила…
— При това съм поканен гост, нали така? Или бъркам?
— Естествено, естествено, макар че, съгласете се, уставите не съм ги писал аз, но са за нас… хе-хе…
— Основният въпрос на философията е: човекът ли е за устава, или уставът за човека?
— Именно, именно… Но ние сме хора военни, въпреки нашите напълно мирни занимания, и уставът за нас е по-важен, извинявам се, от конституцията…
Разговаряйки по такъв начин — фалшиво и напрегнато — те преминаха от фоайето (покрай неприязнено неподвижния подофицер) в укрепения район през дълъг кремав коридор, миришещ на болница, а после в друг кремав коридор не по-различен от първия. Ванечка ги следваше от известно разстояние, безшумен и почти невидим. В третия коридор към тях внезапно се присъедини мълчалив висок мъж с длъгнесто лице, облечен със синя хирургическа престилка; бе представен простичко като „доктор Бурмур-мур-шин“, но под престилката се виждаше униформен панталон с полковнишки кант и ботуши… Всичко беше лошо, лошо, тревожно и фалшиво, Ванечка му прикриваше тила, но заплахата не идваше оттам, а неизвестно откъде… напрегнатото бърборене на генерала, нескритата неприязън в жълтите очи на дългия доктор… и този странен, едва доловим шум. Дали някъде танцуваха или шумяха машини, или тълпа от статисти бъбреше, шепнеше и от време на време подвикваше: „За какво да говорим, като няма за какво“. Изведнъж осъзна защо генерал Малнич, който иначе бе мълчаливец, бъбри непрекъснато и все някакви глупости: намираше се в състояние на крайно нервно напрежение и очевидно се опитваше да заглуши този фонов, но необикновен шум.
— А къде беше обещаната от вас военна помощ, генерале? — попита той, за да прекъсне напрегнатия поток от думи.
— Каква помощ? — генералът прекрасно знаеше за какво става дума и откровено се смути, защото нямаше готов отговор.
— Нали обещахте да ни посрещне ваш бронетранспортьор? Добре че всичко мина мирно и тихо…
— Да… БТР… Разбира се. Но представете си…
— Заради дисциплината — внезапно се обади длъгнестия доктор и се взря в Господаря с жълтите си кръгли котешки очи. Приличаше на непредсказуем уличен котарак — боец и крадец.
— В смисъл? — учтиво го попита Господаря.
— Слабичка ни е дисциплината тук, господин Красногоров. Какви ти БТР-и. Доволни сме и на топла вода.
Господаря го погледна внимателно и каза (от неизчерпаемия репертоар на Кузма Иванич):
— „Командирът на батальона не ходи пеша — взема със себе си БТР или заместника по техническата част.“
— Точно така — потвърди котаракът, очевидно нищо не беше разбрал, а генерал Малнич побърза да предложи: „Насам, моля“ — и посочи с ръка към асансьора. Вратите му се отвориха. Безшумният Ванечка се промъкна между тях с неуловимо движение и влезе пръв в кабината, без да казва нищо.
Там миришеше не на болница, а на казарма. На ботуши. На оръжейна смазка. На войнишка безнадеждност.
Всички мълчаха. Той се бореше с внезапно обхваналата го клаустрофобия и през полуотворените си клепачи наблюдаваше генерала. Стори му абсолютно непознат и неприятен човек. Бяха се срещали няколко пъти и бяха говорили на медицински теми. Виконта го навикваше като слуга. Смяташе го за магаре и каска. Но продължаваше да го държи при себе си. В полза на делото. Виконта винаги бе безусловен привърженик на Ползата за Делото…
Генерал Малнич млъкна, но устните му продължаваха да мърдат, а погледът му стана стъклен. Беше далеч оттук. Сякаш си даде почивка и сега или почиваше, или съчиняваше текста за второто действие. Докторът с дългата физиономия силно миришеше на тютюн и подсмърчаше с косматия си нос. Ванечка изглеждаше безразличен. Интересно какво ли мисли ВАНЕЧКА за ситуацията?
(Внезапно си спомни, как веднъж, когато се беше ядосал, му каза заядливо: „Интересно ми е какво изпитваш, като знаеш, че всеки момент можеш да убиеш човек…“ Ванечка ужасно се обиди: „А вие какво изпитвате, като знаете, че можете да сритате всекиго? И да му съсипете живота?“ „Не мога всекиго. И винаги мисля за последствията.“ „Аз също винаги мисля за последствията…“ Той веднага му се извини. Получи се страхотен разговор. Ванечка сигурно вече не го помни. Беше зло момче с къса памет на добряк…)
Излязоха от асансьора в малко задушно коридорче. До една врата отпуснато седеше на стол мустакат подофицер. Щом видя началството, той скочи шумно, застана мирно и се вторачи не в генерала, не в господин потенциалния президент, а в жълтоокия доктор Дир-бур-шихин. Той излезе напред и каза нещо на подофицера. Вратата веднага се отвори и господин потенциалният президент влезе в просторно помещение, натъпкано с апаратура в цвят каки и с военни. Не беше реанимация, както той очакваше. Беше нещо като пункт за връзка с огромни екрани, подобни на локатори.
— Къде ме доведохте? — попита той генерала.
