помогне.
Можеше да се опита да мине през полето, по блатото над редките храсти, през редките върби и ясени… и пак на възглавницата.
Можеше да се втурне през огъня. Челно. Над огъня, но по-ниско от пушека. Всичко можеше. Но…
Щяха да го гонят, може би щяха да стрелят. От хеликоптер не можеш да избягаш. От куршумите може и да се отървеш, но после? Горивото ще свърши бързо-бързо! И кой ще ти каже какво има оттатък огнената купчина?
… Защо? Защо през целия си живот се натъквам на диви, невъобразими препятствия, всеки път, когато искам да направя нещо съвсем естествено, обикновено, ДОБРО? Ставаш политик без особено желание, съдбата те отнася там като клечка във водовъртеж. Занимаваш се с глупости — с някаква бюрокрация или, да кажем, се сражаваш с хидрата на фашизма, или изваждаш нещастната Русия от поредната дупка (едно неестествено занимание, абсолютно неприсъщо на обикновения човек, дори несъвместимо с него). И всичко ти идва отръки: винаги имаш на разположение добри хора, лошите — като че сами бягат от пътя ти, вървиш целият в бяло по отъпкан път, внушавайки почтителен ужас. Но е достатъчно да поискаш да направиш нещо обикновено, човешко, дадено ти от природата, и ето — лежиш като купчина лайна пред немислима и непредсказуема огнена преграда и няма път към твоята проста човешка цел, а Съдбата никаква я няма. Малкото и противно ченге е сега твоята Съдба, твоята Карма, твоят мрачен Фатум…
Откъм Питер пристигаха все нови и нови коли, Малкото ченге дрънкаше все по-безцеремонно, Голямото с удоволствие го подкрепяше и всичките им коментари се свеждаха до едно: нищо няма да ви стане, ако почакате, самият Господар, впрочем, стои и чака и благодари на Бог, че не е влетял в огнената стихия.
Той се умори от светските усмивки, осъзна, че е безсмислено да си губи повече времето, че се налага да намери изход и тъкмо бе решил да действа, когато от нищото се материализира почти митичният майор.
Беше огромен и гръмогласен като генерал, беше убеден (сляпо и тъпо), че Господаря е прословутият любимец на мошениците и интелигентите, кандидат за президент на Русия, Приватизатор Номер Едно, който само по случайност не е хванат досега от органите — че сега той стърчи тук с единствената цел да разврати поверените му хора, неговите подчинени, да ги купи, да ги съблазни, за да го пуснат да премине, да наруши дълга и честта си. (През огъня.) Беше леко пиян, от него лъхаше на спирт от двайсет метра, беше неподкупен, безстрашен, не се страхуваше от никого, мразеше мошениците и шибаните лайнократи, не криеше това от народа, а говореше право куме та в очи. Голямото и Малкото ченге изслушаха излиянията на началството с обиден вид, мълчаха, но сега поглеждаха Господаря с укор и с неприязън. А на него му писна.
— Ако обичате в писмен вид — каза той на майора и пъхна визитката си в джоба му. — Приемам хора от дванайсет до четиринайсет на нечетни дати…
Майорът млъкна не защото отровната му вежливост го засегна, а защото заради собствените си викове и ревове нищо не бе чул, а искаше да чуе: това е Господаря все пак, не всеки ден говориш с него. Но Господаря, разбира се, не повтори думите си, а се обърна и тръгна през тълпата, която почтително му правеше път, отстъпваше назад и при това излъчваше и смирение, и неприязън, и учудване, и одобрение, и още много противоречиви чувства. Сами по себе си тези чувства не бяха рядко срещани, но рядко се срещаха накуп, в един букет и в такава концентрация.
Майкъл го изпрати до колата спокойно, макар и с професионална бдителност, вървеше пред него и тълпата отстъпваше пред квадратното му каменно му лице. Ванечка, както обикновено, му прикриваше тила, като съумяваше при това да не го настъпва по петите.
При колите ставаше нещо. Костя Балуев не беше сам — държеше здраво за лакътя едно дребно човече, което се дърпаше и гледаше злобно, като до смърт изплашено животно, внезапно хванато в капан.
— Какво става? — попита той, като приближи. — Кой е този?
— Една интересна фигура — обясни Костя, продължавайки да го държи. — Дойде сам. С хитър вид подсказа обиколен път през Сплавна и Некрасово. Около десет километра. Но говореше шепнешком. Явно нещо скрива, гадината му. Според мен е провокатор.
— От кого е изпратен? — попита той с естествено недоверие.
— От техния Стенка Разин. Наричат го Гроб Вакулин.
— Гроб?
— Аха. По паспорт е Герб, но хората гальовно го наричат Гроб56.
Той повдигна рамене, отвори вратата на колата и попита мъжа:
— Пътя поне бива ли го?
— Да! Добър е. Тръгнеш ли по него, стигаш право в Некрасово — говореше лошо, несвързано и трябваше да се напрягаш, за да го разбереш, като че беше чужденец. — И няма нужда да ме държиш, като че съм някой крадец… Пусни ме! Защо така ти мене…
— Млък — тихо каза Майкъл и провокаторът млъкна, сякаш го запушиха с тапа.
Той включи курсографа, взе картата на района и веднага намери пътя. Трябваше да се върнат с около петстотин метра, там имаше малко забележимо разклонение надясно — треторазряден път завършваше трийсет километровата си дъга в населения пункт Добрая вода, който се намираше съвсем близо до автострадата.
— Вие откъде сте? — попита подчертано вежливо Ванечка.
— От Мала Вишера съм. Местен.
— И как попадна тук?
— Ами стана катастрофа и… дойдох.
— С какво?
— Как с какво? С това… с мотор… — Нещо при този човек не беше наред както с дикцията, така и с логиката, говореше несигурно и нелогично. — С велосипед! — поправи се той. — А колелото ми го откраднаха. Исках да ви помогна. Мислех си, че имате нужда. Че бързате. Да ви подскажа исках, защото зная местността. Местен съм…
(Или нещо от този род. Колкото повече говореше, толкова повече се обиждаше, лъжеше и се вълнуваше и ставаше все по-трудно да бъде разбран.)
Той слезе от колата и го попита:
— Щом сте местен, какво има в Красная Вишерка?
— То се знае: ВЧ.
— Какво е ВЧ?
— Абе откъде да знам? Войници. Камиони. Бодлива тел. Казват, че е някакъв секретен институт, ама ние откъде да знаем?
— Ти действително ли си провокатор?
— Абе какъв провокатор съм аз, бе? Господи! Исках да ви помогна… Виждам ви, че бързате…
— Млък — каза Майкъл.
Той взе микрофона и се опита да се свърже с генерал Малнич. Малнич отговори веднага и гласът му бе отново самодоволен, бодър и енергичен. Веднага му олекна на сърцето. Очевидно положението, ако и да не беше по-добро, не се беше и влошило. Генералът доложи, че слава Богу, кризата е овладяна, пациентът е излязал от кома, въпреки че състоянието му остава тежко. Нещо в интонацията му го караше да е нащрек. „Аз нужен ли съм?“, попита той направо. „Да, разбира се“ — отвърна генералът, но с известно запъване, което го учуди и го накара да е още по-подозрителен. „Нужен ли съм или не?“ — повтори той въпроса си вече с друга интонация. „Да! ДА!“ — страстно отвърна генерал Малнич, този път без никакво запъване и той реши да не изяснява нещата точно сега. Разказа му за своите премеждия и го попита какво мисли за пътя до Сплавна, Некрасово и нататък. Генералът се смути, този път съвем очевидно, и отговори: „Опасен е, Станислав Зиновиевич. Вече ви докладвах — там върлуват вакулинците.“ „А ако изпратите някой да ме посрещне? За всеки случай?“ „Може! — оживи се генералът. — Отдавна е време да им дадем да се разберат! Ще изпратя БТР, Станислав Зиновиевич, още сега…“
Излезе от колата и попита свитата си:
— Да рискуваме ли?
— Разбира се! — веднага откликна Майкъл. — Но ще вземем със себе си и този.
