треперенето на душата…“). Непрекъснато пиеше невролептици… Не, май не бяха такива, май им викаха невростатици. Спазмолитици… По дяволите, какво значение има? Просто най-добрите си отиват първи. А по-калпавите продължават да съществуват. А най-негодните… Така е било винаги. Затова не прогресира родът човечески. Въпреки всички победи на разума и прогреса. Оптимистите от незапомнени времена твърдят: в бъдеще ще става по-добре. Друг път!
… Но моите тъпанари вярват. „Търпението на Господаря се изчерпа и той умъртви врага си.“ Моя работа. Меа, отново, кулпа… Едва ли Кузма Иванич мисли така. Той не е балама. Но смята, че всички тези разговори и суеверия са от полза за делото. Ад майорем МЕА глориа55. И всичко е наред. Защото в крайна сметка всичко се крепи на страха и само на него, всяка власт се крепи на страха и нищо не струва без него. Всичко останало са глупости: любов, възхищение, уважение, лична преданост, фанатично преклонение — глупости, евфемизми, фантоми, прах. Страх. САМО СТРАХ. И нищо освен страх. Чест ли казвате? Ум? Съвест? Истина? Страхът е по-силен от истината. Истината побеждава, вярно е, тя е способна всекиго да победи, тя е мощно и гордо оръдие. Но работата е там, че страхът никога не изчезва. Можеш да го победиш, но той остава, само прибира уродливата си глава, докато истината вилнее над него като праведна буря. После бурята утихва, изморява се, отива на заслужен отдих и тогава се оказва, че тя е направила на пух и прах всичко неправедно. Всичко, с изключение на Господин Страх. Господин Страх е тихият загадъчен живот на разлагащ се труп… Сянката на Госпожа Смърт върху белия саван на екрана…
— Стас Зиновиевич, накъде са тръгнали тия?
Беше се замислил. От двете страни на шосето ниско летяха дългите като оси хеликоптери на пътната полиция и святкаха с червени и сини светлини. Какво значение има накъде са тръгнали? Не ни спряха, стига ни. Впрочем карам с разрешената скорост от сто и шейсет. Опърничавият му крак продължаваше да не иска да натисне повече. Насили го. Сто и седемдесет… осемдесет… деветдесет… (Стас Зиновиевич, моля ви, стига…) Двеста. Достатъчно. Засега.
… Не съществуват безстрашни хора. Природата не го е предвидила, дори обратното — заложила е страха в гените, в ДНК-то. Господи, нима само него? Всички хора изпитват природно отвращение към алкохола, към тютюна, към кръвта, към лайното, към трупа, към плача… Но с всичко свикват. Нуждата ги принуждава. Май Амундсен беше казал: „Не може да се свикне със студа“. Правилно, потвърждавам. И не може да се свикне със страха. Това ни държи.
… Николас беше абсолютно безстрашен. Тоест умееше да скрие страха си, да го направи напълно невидим. Както някои умеят да скрият болката си. А други ума си. (Което впрочем е доста сложно умение!) Или да кажем — мъката… Всъщност той се страхуваше. Със сигурност зная, че се страхуваше. Боеше се да не се окаже по-слаб от себе си. Боеше се от паяците (нарича се арахнофобия). До смърт се страхуваше, че на неговия директен въпрос тя ще му отговори с „не“ — кратко и учудено. Боеше се да не загуби смисъла на съществуването си. Този изключително силен човек беше потресаващо слаб. Беше като митичен атлет с микроскопично малко сърце. Нямаше твърда почва под краката си. Беше танк върху тънък лед. Не бива да правиш подобна грешка, когато избираш смисъла на съществуването си. Основата трябва да е здрава, стените не са толкова важни. А при него беше обратното. Винаги. От детството. От момента, в който внезапно бе осъзнал, че не може нищо, а ще може всичко и това съзнание стана неговият modus operandi, и modus vivendi и модус-всичко-на-света. Не бива да залагаш всичките си пари на един кон. Дори това да е Буцефал…
… След час ще издърпам Виконта обратно в този свят, а през декември ще победя на изборите. Защо ли се съмнявах в това преди трийсет минути? От съдбата си не можеш да избягаш. Сляпото женище с крокодилски мозък няма да ме подведе. И ще стане така, както тя иска. Само не бива да й преча. Без излишни движения. Без викове и фокуси. Кузма Иванич е прав. Едик обаче греши, като смята, че жабата, попаднала в котлето с мляко, трябва да плува докрай. Великолепният отговор на великия Кузма Иванич гласи: защо смяташ, че сме в котле с мляко?
— Иване, кой ще победи на изборите?
— Нацистите — Ванечка не се поколеба нито за секунда. Сякаш очакваше въпроса. Сякаш го беше обмислял.
— Така ли? И защо?
— Времето им дойде.
— Но тава означава война?
— Именно. Мирът вече на всички е омръзнал. Пълна скука.
— Откъде накъде? Нима живеем лошо?
— Средно. Но за тях ще гласуват не онези, които живеят средно, а онези, които живеят лошо и онези, които живеят скучно. А средните както винаги няма да гласуват.
— Правиш се на оригинален, Иван Вениаминич — каза той неприятно изненадан.
— Ни най-малко. Наистина, не мога да ви го докажа. Но това се носи във въздуха. И времето е назряло — от опита за преврат минаха десет години. Както по времето на Ваймарската република, ако се сещате. Така че „моментът е настъпил“…
— Все пак не сме немци.
— Немци сме и то какви! Когато идва времето да се подчиним, сме си немци и половина! Да се подчиняваме и да подчиняваме. Всички до един сме немци. Раса на господари, тире, на роби.
— Я виж какъв философ се извъди. — Не му се искаше да спори със себе си.
— Ами да. Слушам какво говори Красногоров.
— Очевидно. Обичаш баналностите — Ванечка нищо не отговори. След малко каза разтревожено:
— Стас Зиновиевич, какво е това зарево?
Той загаси фаровете. Отпред действително нещо гореше — виждаше се как хвърчат искри и някакви горящи парчета на фона на черен дим.
И таз добра, помисли си той.
Според картата до завоя оставаха още повече от десет километра.
Глава седма
— Защо така се вълнувате, господин Президент? — попита Голямото ченге. — След час ще пристигнат сапьорите. След два, най-много три, ще можете да продължите…
Малкото ченге зацвили като кон, доволен от всичко на света: от вонящия пушек, раздухван от вятъра, от наплашената тълпа шофьори, от всеобщото внимание към собствената му персона и най-вече от това, че разговаря свойски със самия Господар.
— Така, така — съгласи се Господаря със светски вид. Огнените руини бучаха и излъчваха топла смрад, подобно на издъхващ дракон. Направи усилие да не гледа натам, да се обърне с гръб към купчината горящ метал.
(Какво имаше там? Хеликоптер. Два бензиновоза. Много коли, нахакали се в огнения ад. Треперещ от ужас очевидец, пиян — но не от щастие и не от водка — със стъклени очи и усмивка на ненормален повтаряше на всеки новопристигнал как шест автомобила влетяли ТАМ, той бил в седмия, но успял да спре в последния момент… Жена му тихо седеше на предната седалка с мокра, почерняла от кръв салфетка върху разраненото си лице.)
Широката четирийсет метра автострада бе задръстена. Край нея димеше обърнат камион с ремарке, пламтяха няколко храста и голи дървета. Но отляво се виждаше малка пролука през дима и той току поглеждаше натам, страхувайки се да не издаде преждевременно замисъла си. Впрочем той беше прозрачен. Двете ченгета прекрасно разбираха какво иска да направи незнайно откъде появилият се Господар и отговорът им беше еднозначен: не, не. С цялото ни уважение и разбиране, за това и дума не може да става. Не, не и още един път не.
Сред тълпата имаше много ченгета — бяха пристигнали с двата хеликоптера. Но тези двамата — Голямото и Малкото, бяха главните, особено Малкото, един безкрайно противен лейтенант. Главен на мястото на ПТП-то беше майорът, но той не се виждаше в момента.
Можеше да плюе на закона и реда, да седне зад волана и да се втурне напред покрай редицата от ченгета в димната дупка отляво, дори при това да полети на възглавницата за сигурност… Съдбата щеше да