докато се появи Ванечка. Един поглед обаче бе достатъчен, за да стане ясно, че е пиян като свиня. Пак се беше наливал цяла нощ.
Кръвта се качи в главата на Господаря, в ушите му забуча и той изкряска:
— Говедо. Сто пъти ти се каза…
— Какво толкова е станало? — Провинилият се отстъпи за всеки случай и взе да хленчи:
— Какво съм направил?
— Сто пъти ти се каза да не се напиваш в делнични дни!
— Че кой се е напил? Малко бира съм сръбнал, голяма работа…
Но Господаря вече бе преодолял ненужния си бяс. Нищо не става така, както е замислено. Хеликоптер няма, Ванечка се е насвяткал…
Това вече не е и политика. При мен винаги е така. Винаги. Ако не е едно, ще е друго.
— Отивай и пали колата да загрее — каза той спокойно.
— Направих го.
— Подготви я за дълъг път. Триста километра.
— Ако е на възглавница, горивото може и да не стигне.
— Едва ли ще е на възглавница.
— Тогава е о’кей.
— Върви. Слизам след малко.
Ванечка моментално изчезна.
— Извиках Боб и момчетата му — доложи Кронид делово и се върна при селектора си. — Вече са долу.
— Не ми трябват — каза той. — Никой не ми трябва.
Всички се вторачиха в него. Трима различни, но еднакво разтревожени мъже мислеха едно и също: пак капризничи старецът, пак се глези. Стана му смешно, като ги гледаше и се захили.
— Какво сте се нацупили? — попита ги той. — Никой не ми трябва! Сто и петдесет километра по автострада и още толкова обратно. За какво ми е охрана? На автострадата е безопасно, а по бетонния път ще ни съпровожда генералският ескорт. И за какво ИЗОБЩО ми е нужна охрана? Бъдете поне последователни в суеверието си!
— Разбира се — каза делово Кронид. — Аз и Ванечка сме достатъчни.
— Не, Кронид Сергеевич. Иван стига. Вие ще останете тук и ще отбранявате крепостта. Всичко, свързано с погребението, е ваша отговорност. Едик, отивайте си и се захващайте със статията. Кузма Иванич, забелязали ли сте, когато заминавам все нещо се случва тук… Разбирате ли? На вас разчитам… Обяснете на Динара Алексеева какво е станало. И й съобщете за Николас. Тя го обичаше, тъй че бъдете внимателен… Чао. Ще държим връзка по радиостанцията.
Във фоайето по диваните и фотьойлите бяха насядали петнайсетина журналисти, наблюдавани зорко от момчетата на Боб. Тук бяха и общинските охранители с черни кожени костюми, издути от бронежилетките, с каски, с радиостанции, с къси смъртоносни ОСИ. Вестникарите веднага наскачаха и се втурнаха към него. Засвяткаха светкавици, гръмнаха въпроси.
— Вярно ли е, че срещата ви с президента се отменя?
— Не, не е вярно.
— При кмета ли отивате?
— Не.
— А къде?
— По лични дела.
— Какви лични дела имате в четири сутринта?
— Най-различни.
— Защо пада рейтингът ви?
— Това знаят само аналитиците.
— А вашето мнение?
— Правим нещо не както трябва. Коригираме ли го, ще се вдигне и рейтингът.
— Може би трябва да сте по-добър патриот?
— По-доброто е враг на доброто.
— Вярно ли е, че съпругата ви чака дете?
— Не.
— Каква база имате край Красни Станки?
Така. Идиотите явно са надушили нещо. Как? Кой? Кога успяха?
— Нямам представа за какво говорите.
— Казват, че вие говорите само истината. Истина ли е?
— Да.
— Защо?
— Така ми харесва.
— Вярно ли е, че сте отказали да влезете в коалиция с Демократичния съюз?
— Не.
— Допускате ли, че фашистите могат да дойдат на власт?
— Няма да го позволя.
— Какво означават намеците на Никита Акимов за вашата, така да се каже, зависимост от академик Киконин?
(Мамка му. Пак.)
— Нямам представа. Попитайте за това самия Акимов.
(По дяволите. Сбърках. Не бива да се ядосвам, не бива.)
— Поддържате ли още отношения с Никита Акимов?
… Уфф! Вратата. Най-сетне. Боб я отваря. Момчетата му препречват пътя на журналистите. Шумящата тълпа остава зад гърба му. Измъкнах се! И отвън има много хора, но са безвредни: предимно любопитни чуждестранни туристи и фанатизирани поддръжници. Веднага го познаха, вдигнаха врява и се запротягаха за автографи… Не. Не, приятели. Извинете ме, днес не мога, много бързам. Обичам ви, благодаря ви, но бързам! Кълна се, честна дума, не мога да се бавя нито секунда повече…
(Динара от петнайсетгодишна ходеше на такива събития, винаги бе на първия ред, сияеща, прекрасна, с огромни радостни очи. После се записа в списъка на желаещите лично да се срещнат с него. Чака реда си два месеца, влезе и каза: „Обичам ви и не мога без вас. Не искам без вас…“ Не му харесваше да си спомня тези дни, но го правеше винаги, когато се оказваше сред усмихната, излъчваща беззаветна преданост и любов тълпа.
Той хвана здраво за рамото Иван, който го чакаше при колата с отворена врата, и му каза: „Отивай отзад!“ Ванечка се намръщи плачливо, но не започна да спори. А на Боб каза: „Благодаря, приятелю. Всичко е ОК. Пожелай ми късмет.“ „Желая Ви късмет, господин Президент“ — веднага отвърна сериозният, винаги загрижен и верен Боб. „Благодаря още веднъж. Днес късмет ще ми е много нужен.“ Той гальовно сръга Боб в железните му ребра и седна зад волана. Вратата се затвори безшумно. В колата бе топло, тихо и миришеше приятно на кедър. Може би. Този автомобил бе от най-висока класа, уникат — фантастично творение на фантастичната фирма „Адиабата“, която преди пет години се бе появила буквално отникъде и веднага стана известна. Той обичаше много тази кола и по детски се радваше винаги, когато можеше да седне зад волана й. Двигателят бе загрял и работеше, но това можеше да се разбере само по уредите — нямаше никакви вибрации и звуци. Само светлинките на лампичките по таблото. Двигателят на тази кола се чуваше само при форсиране и тогава тя звучеше като истинска ракета.
Включи светлините и потегли внимателно, леко, с наслада — право срещу шумната тълпа, осветявана от фаровете. Хората отстъпваха бавно, с нежелание и скоро ги отмина — излезе на празния площад и едва сега видя колко гъста е мъглата, паднала над града.
Нищо не се виждаше. Смътно мъждукаха оранжевите светлини на уличните лампи, внезапно изплуваше витрина, проблясваха мокрите покриви на колите, паркирани отстрани… На два пъти изскочиха патрулни
