забранена. Самите баскер-ферми бяха полунезаконни. Но фермерите не знаеха по-добра защита срещу скитниците, срещу чевръстите и напористи спецбригади, опустошаващи полята, и срещу мафията, която искаше да контролира всеки свободен земеделец. Работата беше там, че да убиеш баскер бе практически невъзможно. Той ВИЖДАШЕ куршумите. И снарядите. И бавните самонасочващи се ракети…
Разбира се, трябваше да бъдат забранени. Още вчера. Преди да е станало късно. Докато сме още цели в домовете си. Докато не са се заинтересували от нас истински. Докато още не са се научили да се възползват от нас. Докато не са съобразили, че прясното човешко, което никак не им харесва, лесно може да се превърне в гнилото, което им е любимо…
Баскерът продължаваше да ги гледа с тлеещите си очи — високомерно и равнодушно, а някъде там на края на света викаше Иван Сусанин: не трябва… Господарю… страшна работа… с добро трябва да се разделим, с добро! И изведнъж от нищото мегафонен глас произнесе:
— Господарю, щом си тук, отзови се. Защо да си играем на мълчание?
Той бавно протегна ръка и включи външното озвучаване.
— Тук съм — каза той.
— Бил тук, виждате ли — произнесе гласът язвително. — А защо си тук се пита? Какво искаш от нас?
— Нищо.
— Защо си дошъл тогава? Да не си намислил да ни провеждаш предизборна агитация? Това е умряла работа.
— Не. Не идвам при вас. Отивам в института.
— Защо?
Всичко трябва да ти обяснявам, помисли си той. Баскерът слушаше внимателно. Бе се приближил съвсем близко, внезапно отпусна кратуната си и се подпря с косматата си брада на предния капак, без да ги изпуска нито за секунда от страшния си поглед. Кого гледаше? И какво всъщност виждаше през фотохромното стъкло?
— Ей, Господарю? Защо мълчиш? Готвиш се да ме излъжеш ли? А във вестниците за теб пишат, че никога не лъжеш.
— Там е моят приятел, който умира. Мога да го спася.
Внезапно прозря, че сега може и трябва да говори каквото поиска. Без задни мисли и сметки. Че думите нищо не решават. Че друго има значение… Всъщност всичко вече беше решено, още преди началото на разговора. Сега ще продължим пътя си…
— Измисляш си! Да не си доктор?
— Не. Но мога да го измъкна. Имам си начини.
— Екстрасенс ли си?
— Да.
— Мен екзема ме мъчи — каза гласът с насмешка. — Ще ми помогнеш ли?
— Не. Аз мога да помагам само на един човек.
— Хе. Тогава за какво си тръгнал да ставаш президент? Той трябва да помага на милиони…
Не отговори. Гледаше в червените очи на звяра и се стараеше да се отърве от мисълта, че говори ТОЙ, баскерът, а не Гроб Улянич. Не съществува никакъв Гроб Улянич с мегафон — звярът разговаря с метален глас насмешливо и равнодушно-язвително, влажните му криви устни леко помръдват…
— Мълчиш? Ами ако те изберат? Какво ще правиш тогава, Честен Стас? Ще вдигнеш данъците?
— Не зная. Може би.
— А какви ще са цените на зърното? С баскерите какво ще правиш? Ще ги забраниш ли?
— Не зная засега. Това са дреболии, Гроб Улянич. Ще търся оптимални решения.
— А за чиновниците? Също ли оптимално ще решаваш?
— Ще им намаля бройката. Обичам ги не повече, отколкото ги обичате вие.
— По-скоро те ще те разкарат… Макар че ти притежаваш сила! Трудно ще им е… Впрочем що за сила е тя, господин Красногоров? Обяснете на мен, простия човек.
— Съдбата — каза той, гледайки в тлеещите очи на Звяра. Предназначението. Фатумът. Кармата.
— Не разбирам — по-подробно, моля.
— Господин Вакулин — рече той. — Моля за извинение, но ви предлагам друг път да обсъдим този въпрос. Бързам.
Гласът помълча, после каза разтягайки думите:
— Разбързал се… Нещо не ми харесваш, Господарю!
— Взаимно е, ГРОБ Улянич.
Сега ще продължим, пак си помисли той. Да. Сега. Само още няколко фрази и ще тръгнем…
— Жалко. Отдавна исках да поговоря с теб. Отдавна. А сега излиза, че бързаш…
Млъкна отново. Не можеше да се отърве от чувството, че разговаря със звяра, а не с човека. Мираж. Главоболие. А очите червенееха подобно на огън, който не можеше да реши да се разгори или да угасне.
— Добре — каза гласът. — Да се разберем така. Утре ще те чакам. Искам да поговорим както трябва — спокойно, без бързане.
— Не възразявам.
— Хубаво. Утре като тръгнеш, на пътя ще те чака мой човек, разбрахме ли се?
Той повтори търпеливо:
— Не възразявам.
— Има си хас да възразяваш! Само не си помисляй да летиш с хеликоптер. — Гласът се усмихна. — Не те съветвам.
Той и този път отговори с мълчание. Видя как бавно се вдига бариерата. „Или в челото ще фрасне бариера… — НЕПОХВАТЕН инвалид…“ Непохватен. Спомни си… „Непохватен“ — искаше да каже на Ванечка, но тогава отчаяно се развика Иван Сусанин Маловишерски:
— Герб Улянич! Прибери добичето! Обикаля около нас… Аз как ще изляза?
И веднага тънко детско гласче запя високо: „Закука сива кукувица…“ — и внезапно млъкна. Това беше любимата песен на мама. Песен от детството. Прозвуча тук и сега като заклинание към звяра. Беше си заклинание.
Баскерът изчезна. Не си тръгна, не побегна, не се плъзна, не се скри в тъмнината. Просто вече го нямаше. Никъде. „Гос-с-с…“ отново подсвирна Ванечка и погледна към Станислав, мигайки на парцали.
— „Непохватен инвалид“ — каза му той. — Тръгвай. Газ и напред. Газ, Иване!
Глава девета
Защо и откъде се появи това предчувствие за беда? Как изведнъж се вцепени от усещането, че нищо не е свършило, че най-гадното предстои?
Нямаше значение, че ги посрещат радушно, че разтвориха мрачните непристъпни порти на непристъпния зид с олющена мазилка и с гъста бодлива тел под напрежение…
Нямаше значение, че мустакати подофицерски муцуни изведнъж се смекчиха при вида на високия гост, че запалиха тържествено фенерите при главния вход на мръсносивия институт (лишен от прозорци и с вход, напомнящ отвор в капонир).
Нямаше значение, че внезапно появилият се генерал Малнич ги приветства безкрайно радушен, сякаш бе събрал в себе си радушието на всички руски генерали.
Имаше опасност. Имаше заплаха. Имаше лъжа, страх, паяжина в тъмните ъгли. Имаше обещание за беда. Защо? Откъде?
Отначало може би я почувства случайно, след като мерна злобния стъклен поглед на началника на караула; а той бе толкова любезен и почтителен преди само секунда?
Или не му хареса мекото, напълно вежливо настояване на генерал Малнич съпровождащите Господаря „да останат и да си отдъхнат, починат“ във фоайето. „Тук имаме и дивани, поставени за подобни случаи.“
