— Как къде? — учуди се онзи. — Нали искахте да се свържете… Така да се каже изразихте намерение… пожелахте…
… Не иска да ме заведе при Виконта. Не иска и това си е. Какво става? Отпъди наново обзелия го страх и каза спокойно: „Добре, добре. Благодаря.“
Един офицер веднага скочи от мястото си и му го отстъпи. Той седна и съобщи кода за повикване.
— Аз съм — каза той на Кронид. — Вече съм в обекта — говореше бавно, нарочно разтягаше думите, както никога по-рано не бе говорил с Кронид. — Всичко е прекрасно. Доволен съм от вас… — Той се усмихна мислено, представяйки си как очите на Кронид се разширяват, докато слуша тази галиматия. — Заповядвам ви да отмените готовност „Зеро“. Чакам ви тук, както се бяхме разбрали, но можете да дойдете и по-рано, тъй като тук ВСИЧКО Е НАРЕД… Може и по-рано. Разбрахте ли ме?
— Разбрах ви добре — каза Кронид също бавно. — Заповядахте да пристигнем, както се бяхме разбрали, но може и по-рано, защото всичко е наред.
— Изпълнявайте — каза господин Президентът уморено.
— Отменям „Зеро“ — каза Кронид.
— Отменяйте го, приятелю, отменяйте. Не ни трябва вече. Чакам ви до два часа.
— Слушам — отвърна Кронид.
Стана от креслото и привлече погледа на Иван. Той беше готов. Напълно. Аз също напълно готов. Но за какво точно? За каквото и да е, помисли си той. Готов съм за каквото и да е. Смътните му и неразбираеми опасения се материализираха в странна и нелепа мисъл. Виконта не е тук. Виконта е напълно здрав, нищо не знае и се намира доста далеч оттук. В Питер например. Вкъщи. Седи, завил вечно мръзнещите си крака в шал, смуче похъркващата си лула и тъпо гледа поредния филм с Шварценегер. Но тук ставаше нещо съвсем друго. Съвсем друго. Мен просто ме примамиха. Този идиот бе използвал Виконта като примамка. Той е знаел, че ще откажа всякаква покана, всякаква среща, всякаква идея, освен ако не е свързана с него…
Ловко. Кой? Кой? Военните? Напълно възможно. Не ме обичат. Както и аз не ги обичам. Но в края на краищата съм готов да ги търпя и ги търпя търпеливо…
Не. Не е така. Не се получава. Ако това беше техен заговор, командващият на окръга би ми дал хеликоптер, за да дойда дотук. Самолетът щеше да е готов да излети, с подгрят двигател. Не. Много сложно се получава. Аварията на автострадата. Гроб Вакулин… И какво биха могли да искат? Да ме убият? Да са го направили досега. Можеха още навън пред стената. Веднага. Да ме пленят? Че за какво съм им пленен? В крайна сметка да не съм им лукова глава — аз съм Господаря.
— Никога не трябва да се суетиш — каза той на глас с китайски акцент, без да се обръща към някого. Само към Ванечка. — Никога не се вълнувай: може да те блъсне кола или трамвай. Така. Къде е Виконта? — попита той генерал Малнич. — Къде е моят Виктор Григориевич?
Вече не го беше страх. Безпокоеше се. И бе неприятно изненадан. Раздразнен. Изпитваше неудоволствие. Дискомфорт. Господи, изпрати ми труден живот и лека смърт… Любимото изречение на Николас. Който вече го няма и чийто живот беше труден, но смъртта лека. Ако това е заговор, значи с Виконта всичко е о’кей. Не е най-лошият вариант, впрочем.
Те вече вървяха по поредния кремав коридор — отпред целеустременият генерал Малнич, след него Господаря и някъде край тях — безшумният Иван. А жълтоокият доктор с полковнишките панталони беше вече изчезнал. Любопитно. Затова пък многогласният шум нарастваше, чуваше се все по-ясно. Той долавяше и стъпки, но както и по-рано не можеше да разбере нито една от думите на този хор.
Кремавият коридор изведнъж стана бял. Таванът бе на височина два метра. Бе осеян с белите светещи кълба. Мъжете влязоха в чисто, леко луксозно болнично помещение, медицинските сестри разговаряха високо и властно. Шумът продължаваше…
— Оттук — подкани генерал Малнич, отваряйки пред високия гост огромна бяла врата. — Не, не — каза той на Ванечка. — Вие, господине, останете тук… да изчакате… това е болница, господине!
Ванечка лесно преодоля неумелата съпротива, промъкна се през вратата, веднага се върна в коридора с меланхоличен вид и се подпря на бялата стена, сякаш не бе нарушил никаква заповед — тих, послушен, безвреден младеж, когото всеки би могъл да наскърби.
Генералът почервеня, но не каза нищо, а придържайки вратата, подкани Господаря да влезе с кимане и повдигане на косматите си вежди.
Той веднага видя Виконта.
Спеше — дребен, изсъхнал старец, лилипут, сбръчкано нещастно джудже, плешиво, лигаво, жалко. Помисли си: не бива толкова дълго време да не се виждаме. Убиваме в себе си любовта. Не мога да обичам това старче, не го познавам…
Това не беше истина. Внезапно заплака. Той ПОЗНАВАШЕ този човек. Обичаше го и го жалеше, би умрял за него, сякаш отново бяха на по двайсет години. По дяволите, по дяволите, разкисна се, глупост някаква, всичко е наред — жив е, спи, хърка… Беше го срам да си изтрие сълзите, виждаше размазано, пък и зрението му се влошаваше в минути на душевни вълнения. Тръгна към Виконта слепешком. До леглото му седеше някой. Той го заобиколи, застана над Виконта, усети че му поднасят стол и се отпусна с облекчение на него, привично напипвайки над одеялото безсилната ръка на приятеля си.
Беше странно, че върху нея имаше и други пръсти. Раздразнено ги отблъсна и се хвана за двата пръста на приятеля си. Когато те, неочаквано горещи и силни, се впиха в дланта му, търсейки живот и защита, той се почувства на място и вече без да се притеснява, със свободната си ръка избърса очите си. Всичко беше наред. Нещата застанаха по местата си. Затвори се още един кръг и сега стана напълно ясно, че опасността ще отмине. Сега ще отмине.
Погледна към другия и го обзе безпокойство, отначало смътно, после остро като внезапна болка. Едро момче с увиснали рамене. Младо. Странно и тревожно познато. С много бледо и дори синкаво лице, сънено, уморено, лишено от израз… нещо по-лошо — с израз на дебил. За това говореха и вяло отпуснатата му фигура и ръката, която лежеше на одеялото там, където той я беше оттласнал… и полуотворените дебели устни, и безизразните очи. Пред него седеше един млад идиот и той го познаваше. Беше го виждал много пъти. Макар и отдавна, в предишни времена… Сега ще се сетя кой е, помисли си той със страх. Сега. Ох, по-добре да не се сеща. Да върви по дяволите. Какво ме интересува… Късно. Сети се. Господи.
На стола пред него седеше Стас Красногоров, отпуснат и без мозък. Млад, съвсем млад, двайсетгодишен, Стас Красногоров, спортист и красавец. Този завинаги изчезнал човек се оказа тук, отново съществуваше, беше ужасен, отвратителен. Беше идиот, безнадежден и нещастен идиот… Той обезумя. Разбра. Край. Случи се. Мерзостта, която днес тук със сигурност щеше да се случи, се случи. Трябваше незабавно да направи нещо, но изобщо не знаеше какво, нито как.
Глава десета
— Какво означава това? — попита той, но не чу гласа си. Не чуваше и какво му говори генерал Малнич, само виждаше, че генералът се оживи неестествено, че се гордее, че сияе. Тук бе станало нещо забележително, епохално. Велико откритие. Победа. Фантасмагория и фойерверк.
— По дяволите! — кресна той с всички сили. — Прекратете този цирк! Как да разбирам това?
Генералът не каза нищо, смути се, но не престана да сияе. Победата бе пределно велика, бе абсолютна, а трудно можеш да развалиш радостта на победителя.
— Как да го разбирате ли? Като чиста случайност! Или, ако предпочитате, като продукт на отчаянието. Какво друго ми оставаше? Той умря. Съвсем. Отначало изпадна в кома, после умря… И си спомних как обичаше да повтаря: като не помага докторът, викайте шамана!
— Какъв шаман? Какво общо има шаманът? Не ви питам за това.
— Е, „шаман“ е просто фигуративно казано. Разбира се, няма никакъв шаман. Просто се замислих и внезапно ме осени: имаме пълна идентичност на генотипа! И не само на генотипа, но и на фенотипа, на сомите… В това се състоеше същността: да се обезпечи ПЪЛНА идентичност…
Той го слушаше и не го чуваше. Гледаше младото подпухнало сънено лице, синкаво, болнаво, без капка кръв, безизразните очи на човек, който не е спал през нощта, може би от няколко поредни нощи. Този човек не го виждаше, не го забелязваше, а може би и не подозираше присъствието му. Може би просто бе уморен, смъртно уморен, изтощен, измъчен и сега изобщо нищо не виждаше и не съобразяваше. Млад, силен, но смъртно уморен. „Красив, но вял“…
