— Но знай, че няма да мога да скоча… — (За какъв дявол да скачам? Че аз просто няма да мога да се промъкна през отвора!) — Тоест аз ще скоча, но ще си потроша старите кокали…
— Няма да се наложи — каза Иван леко задъхан. — Няма да скачате… Хайде… По-смело, държа ви.
Това беше унизително. Безсилните му ръце не можеха да издърпат натежалото му тяло, меките му като макарони крака безнадеждно търсеха опора по кахления под… Подпиран и избутван, той се катереше по плъзгавата кахлена стена, задъхваше се, хъркаше, обливаше се в пот и в края на краищата се оказа отначало в рамката на прозореца, а после в плитка циментова яма. Задъхан и свит, той седеше, неестествено преплел крака. Не чувстваше ръцете си, не чувстваше нищо освен свистящите си дробове… нямаше сили дори да затвори очи и виждаше над себе си решетка. Край, помисли си той. Това е краят…
Очевидно за известно време се изключил: внезапно до него се оказа Иван, съсредоточен като хирург опипваше пулса на врата му.
— Нищо, нищо… — отвърна той на внимателния му поглед. — Държа се засега. О’кей. Какво следва по- нататък?
— Станете — каза Иван и се изправи, после се наведе над него и го хвана под мишниците. — Така… Добре… Виждате ли светлината там?
Двамата стояха в циментовата яма и той видя, че решетката я няма. Видя и светлината, за която спомена Иван, но честно казано повече нищо не различаваше. Наоколо всичко беше в гъста мъгла, леко осветявана от три места, най-ярко бе показаното от Иван.
— Главният вход е при тази светлина. Там са колите ни. Охрана няма. Чувате ли ме?
— Да — отвърна той. — Но не разбирам. Засега.
— Ще разберете. Не е сложно. Те не очакват да се появим тук, затова нищо не рискуваме. Важно е да сме бързи…
… Само ти се струва, че е важно да сме бързи, помисли си той. Важното е да не направим някоя глупост. И без това вече са толкова много. Сам Господаря, лично, побегнал, като някакъв ненормалник от болницата, излязъл през кенефното прозорче навън и сега стои с премръзнали крака, облепен с кълчища, диша дълбоко, за да не повърне и се готви да атакува… Защо? От кого бяга, от какъв враг? Не бе способен да отговори на нито един въпрос, не се и опитваше. Но още по-малко можеше да си представи, че се връща на количката, ляга под одеялото с пантофите, тихо и търпеливо чака да се появи генерал Малнич или, още по-лошо, странният доктор Бур-мур-шихин…
— Не разбирам, шефе, чувате ли ме или не? — попита Иван ядосано.
— Слушам те. Но не ми харесва планът ти. Няма да можеш да разбиеш вратата — себе си ще разбиеш. Тогава ще трябва сам да прескачам стената, а ти ще останеш при тях и ще те ликвидират. Напълно законно. Няма и да се замислят, разбираш ли?
— Не мислете за мен, погрижете се за себе си…
— Ще мисля и за двамата. И за Майкъл, който седи сега там и нищо не знае…
— И за Кронид, когото те чакат в засадата…
— Откъде знаеш, че има засада?
— Какво значение има откъде? Можете ли поне веднъж да ми се доверите? Без разговори?
— Цял живот ти се доверявам.
— Тогава правете каквото ви казвам.
— Не. Ще се качим и двамата в бронираната кола и ще прескочим стената…
— Трябва да ги задържа, не го ли разбирате?
— Разбирам го. Ти ще караш.
— Разберете, че те веднага ще ни подгонят и няма да можем да им избягаме. Не и по този път.
— Нищо. Ще избягаме, като стигнем автострадата. По бетонния път, разбираш ли? Кронид ще дойде по него, трябва да го посрещнем… А главното е, че няма да мога да скоча три и половина метра, разбираш ли? Ще катастрофирам.
— Ще ни настигнат и ще започнат да стрелят.
— Нищо. Ако ти караш, ще им избягаме. И изобщо, който не рискува, не пие шампанско.
Иван не каза нищо няколко секунди, дишаше шумно през носа. После каза:
— Не понасям шампанско.
— Аз също. Но Кронид го обожава!
— Ако не беше Кронид, нямаше да се съглася на тази авантюра.
— Нито пък аз! Щях да си лежа сега…
— И да чакате тихичко да ви заколят. Напълно законно.
— Нищо подобно. Ами моята Тайнствена сила?
— Ех, Стас Зиновиевич — каза Иван. — А може би точно тук я правят вашата Тайнствена сила? А?
Това беше логично. Бре този Иван! Не можа да му отговори веднага. Нито с „да“, нито с „не“.
— Добре — каза Иван решително. — Дръжте се за мен, аз ще вървя пръв.
Всичко стана доста бързо и отначало без пречки. Кратко безшумно пътешествие през мъглата. Покрай грапавата стена. Беше студено. Мъглата полепваше по лицето, като влажна паяжина. Някъде свиреше музика, чуваха се гласове.
Вече бяха при колите. Десетина крачки ги деляха от „адиабата“, чийто стремителен силует се виждаше на фона на оранжево зарево. Внезапно се появи силует: с широки плещи, с фуражка с дълга козирка, мустаци и къса лула (такива бяха на мода от известно време сред подофицерите от специалните части).
Прапорщик от охраната. Търсеше нещо при колите. Или проверяваше. Или имаше намерение да открадне нещо. Под покрова на нощната тъмнина. Чуваше се метален звън. Той се навеждаше и отново се изправяше. Раменете му мърдаха. Замръзнал Иван го следеше. Стана неузнаваемо страшен. Излъчваше мъртвешка заплаха, която се появи изведнъж и заживя свой собствен и опасен живот.
Той искаше да му каже: недей, остави го, да се върнем, но Иван му запуши устата с ледената си длан и изчезна. Като баскер. Без шум, без да раздвижи въздуха, както изчезва сянката на стената, когато изключат лампата.
Изминаха няколко гадни мига и нищо не се случи. Прапорщикът стоеше сега гърбом към колата им и палеше запалка. Синьо-оранжевото пламъче озаряваше съсредоточения му нос. Лулата не искаше да се разпали. Глупаво, помисли си той. Глупаво е да умираш и последното ти желание да е да си запалиш лулата. Не искам да мисля за това. Затвори очи, не искаше да гледа, а когато отново ги отвори, нямаше нищо за гледане. Човекът бе изчезнал. Вратата на колата бе вече отворена, Иван го викаше, правейки знаци с ръка и трябваше отново да върви, да се придвижва на заледените си крака и да се надява на по- добро при постоянното очакване на най-лошото.
Музиката продължаваше да звучи и се чуваше кашлящ смях.
Глава дванадесета
Колата подскочи меко като гигантска механична котка и за няколко секунди той видя под себе си мъгливия предутринен свят: черната четка на храстите и дърветата около зданието, бодливата тел върху стената и някаква осеяна с мигащи червени светлини кула в далечината. Мъглата бе дебела четири метра, над нея тихо се сипеше ситен сняг, луната светеше мътно. После колата отново слезе в мъглата, двигателите ревнаха късо и мощно, Иван като по чудо успя да смекчи удара — суперресорите скръцнаха, но издържаха, челюстите му тракнаха и колата тръгна по пътя. Гумите изцвилиха и димяха — Иван влизаше в остър завой. Бързаше, докато онези още не се бяха усетили да изпратят потеря и да съобщят на патрулите си. Идеята беше глупава, момчешка, замислена от момче и затова се провали, дори не започна както трябва — след пет минути горивото им свърши.
Седяха вътре и мълчаха. По таблото мигаха червени и зелени светлини. Червената лампичка за горивото светеше строго, непреклонно и осъждащо. Двигателят изстиваше. Купето също. Трябваше да излязат и да вървят към автострадата. Десет километра. Може би пет. Можеха да успеят да избегнат патрулите. Можеха да успеят да избегнат момчетата на Гроб Вакулин. Можеха да успеят да посрещнат и спрат Кронид, който трябваше да е наближил… ако не са го спрели и пленили.
— Прапорщикът ли отмъкна радиостанцията? — попита той. Не защото това имаше някакво значение, а
