слон…
… Какви кучета? Ловни ли? Или за теглене? Къде се намира този Мечи хребет (а също послушно изплуващите по асоциация: Въшлив хълм, Грибановска краулка, Сто и втора отметка)? Поне да можеше да си спомни през коя година беше това?… Никога през живота си не съм ходил на лов. Сашка Калитин беше ловец, но ходеше предимно за патици и глухари, какво общо имат мечките?
Това да не е за нас с Виконта, усмихна се той и внезапно усети отново своите фалшиви мустаци — мокри миризливи калчища под носа. „Целеше се в слона, а улучи мене…“ Не е лошо. В това явно има нещо. Виконта винаги бе смятал, че нашето въображение е по-голямо от нашия свят: всичко измислено съществува. Всеки стих е вместилище на Истината. Просто не винаги ни е дадено да разберем, каква именно и за какво… Ние знаем много повече, отколкото разбираме. Това е наша беда и щастие едновременно…
… Това е много точно. Като природен закон. Нито да прибавиш, нито да извадиш: гризе. Не бива, Виконте, помоли се той. Аз съм твой завинаги и завинаги с теб. Макар че това твое змийско гнездо ще го унищожа, ако е рекъл Бог. Защото не бива. Защото има неща, които не бива да се правят. Неща, които са нужни, много нужни, но в същото време и много ужасни, не бива да се вършат. Не винаги умеем да се изразяваме. Да разбираме. Да формулираме. Трябва да се стараем. На всяка цена трябва да се стараем. Но дори ако не сме успели нито да разберем, нито да формулираме, трябва да почувстваме (просто с грубата кожа на душата): това не бива да се прави.
Песента му свърши. Започна я пак отначало, изпя я цялата на висок глас и когато пак свърши, продължи да върви без песен. Всичко се виждаше наоколо. Мъглата остана назад, отпред беше обикновена тъмнина с дребен сняг, а луната, макар и поизносена от годините си (като валенки, изядени от молци), светеше ярко и му позволяваше да избира къде да постави крака си (полумъртъв, с болящо разбито коляно) и къде не бива в никакъв случай. Беше си загубил пантофите, краката му бяха боси, но той не го знаеше…
Сега свикна тук, както винаги свикваше навсякъде и в каквато и да е ситуация. Знаеше, че ще върви точно толкова, колкото трябва и няма да позволи на никого и на нищо да го спре. Винаги се бе стремял да бъде честен, най-вече със себе си. Познаваше себе си като доста твърд, не особено добър човек, неумеещ и нежелаещ да лъже и придаващ на това обстоятелство прекалено голямо значение. Честността е валута на нравствеността. Политиката не приема тази валута, тя си има своя валута, но докато светът се управлява от безчестните или, в най-добрия случай, от умерено честните хора, дотогава светът ще е безчестен или в най-добрия случай, умерено (според обстоятелствата, от време на време, ако е полезно за делото, деван- лез-анфан, за пресата и телевизията) честен. Или — или. Разбира се, Виконта винаги (и сега) се бе отнасял към тази идея скептично. Честността е нещо като ума на красива жена: не е лошо, но не я обичаме заради това… Виконта е циник. Но и учен. Знае цената на честността. Знае, че честността няма цена. Като живота. Нея просто я има или я няма. Тя е самоценна…
Опомни се. Какво ми става? С кого говоря? Или това не съм аз? Но някой току-що бе до мен. Седеше в креслото и гледаше огъня през висока чаша със скоч…
Наоколо нищо не се случваше. Той вървеше. Тътреше краката си и разбитите колене го боляха ужасно. Почти нищо не помнеше, бе забравил за Николас, за Ванечка, за Майкъл и съвсем бе забравил за непознатите хора. Ясно помнеше само едно: ако отпред се появят непознати, трябва да се скрие в храстите, а ако и това не помогне, трябва да разтвори пръстите на дясната си ръка; ако отпред се покажат фарове, това ще е Кронид — тогава трябва да излезе на средата на пътя и да разтвори ръце… Само дето не беше сигурен, че ще му стигнат силите да разпери ръце. И много се съмняваше, че ще успее, ако се наложи, да разтвори пръстите си — ако трябваше да бъде честен докрай, беше сигурен, че НЯМА да успее да го направи…
… Фаровете се появиха неочаквано и съвсем близко. Той се опомни, затича се към тях и замаха със свободната си ръка. Колата го избегна с рев и скърцане на спирачки, сякаш се дръпна от него с отвращение. След нея с рев се носеше малък щабен БТР, подарък от предишния Министър на отбраната. Беше пълен с момчетата на Артьом. Въздушната вълна го отхвърли, не успя да се задържи на краката и падна върху бетона, без да почувства болка и дори без да разбере, че е паднал.
— Проклети алкохолици — нервно каза Кронид, който седеше зад волана на пакарда. — Едва не сгазих този боклук…
— А може би той искаше да го сгазиш? — промърмори Артьом, мрачно захапал цигара. — Видя ли какъв е?
— Какъв?
— Мустакат. Очевидно е избягал от лудницата. Търсеше си смъртта.
На което Кузма Иванович отвърна меланхолично: „Всички ще умрем“. Това прозвуча при него като прогноза, но никой не подозираше колко бързо ще се сбъдне тя.
— По дяволите, закъсняваме — каза Кронид.
— За какво се тревожиш? — попита Кузма Иванович. — Той е омагьосан.
— Господ пази предпазливия.
— Него и така Бог го пази… — каза Кузма Иванович, а Динара за пръв път каза от задната седалка с непознат, явно спаднал глас:
— Стига сте дрънкали! Млъкнете, за Бога!
Тогава видяха „адиабата“ с отворена дясна врата.
Той не виждаше и не чуваше нищо от това. Не можеше да го чуе дори ако се намираше съвсем близо до тях в колата им, на система и с кислородна маска на лицето. Стори му се, че седи на стар, полуразвален стол в малката стаичка на Виконта, досами него. Той ровеше в купата с лули, антикварните бокали проблясваха с рубините си (или топазите си), половината му живот бе останал в миналото, в бъдещето бе другата половина, пълна със скрит смисъл, и Виконта заговори по своя пренебрежителен начин: „Можеш да знаеш предназначението си и да не го разбираш. Дори е по-добре да е така, защото е казано: СПОМНЯМ СИ СЛЪНЦЕТО И НАПРАЗНО СЕ ОПИТВАМ ДА ЗАБРАВЯ, ЧЕ ТАЙНАТА Е ГРОЗНА. Тайната е грозна, мой Стак. Тайната винаги е грозна. И ако искаш да имаш евтин салам, ще се наложи да правиш от човешко…“
— Не! — каза той решително и в същата секунда малкото, почти микроскопично петънце мъртва тъкан
