Вдигна ръка и се опипа.
Под носа му имаше кълчища. Косата. Непознато мръсно и мазно кълбо кълчища. И замириса на кълчища.
— По дяволите… — произнесе той и се опита да откъсне това кълбо… Гадост. Но кълчищата не се откъснаха.
Иван престанада се озърта и се вторачи в него. В блесналите му очи се мярна насмешка.
— Ама че вид имате — произнесе той с напрегната усмивка. — Ако не ви познавах…
— Какво?
— Не зная. Според мен този ваш генерал съвсем се побърка от страх. Сложи ви морфин в системата. Отначало не забелязах, но после видях…
— Защо? Защо, по дяволите?
Все пак седна и се огледа, въпреки че веднага му прилоша. Беше в огромна сумрачна стая с нисък таван и разсеяна светлина от неизвестен източник. Край отсрещната стена бяха наредени високи колички. Върху една от тях лежеше неподвижно тяло с остра вирната брадичка, а от одеялото се подаваха голи ходила…
Отново се опита да отлепи фалшивите си мустаци и отново не успя. Всичко това вече не приличаше нито на сън, нито на бълнуване. Приличаше на театър на абсурда — винаги бе искал да напише такава пиеса. Сега ще се отвори вратата и ще влезе средновековен рицар, обут с валенки и галоши… Всичко беше до такава степен нелепо, че дори страхът му изчезна. „Не е страшно, защото е абсурдно“… Впрочем страх имаше, но все още се пробуждаше.
— Колко е часът?
— Пет и четирийсет и две.
— Кронид трябва всеки момент да пристигне.
— Не всеки момент, а след около час. И изобщо не се надявам на него. Ще му направят засада и няма да го пуснат. Ако се съпротивлява ще го унищожат…
Двамата разговаряха бързо и делово, разбираха се с половин дума и той внезапно си помисли, че вече са определили положението си. Без да имат информация. Без да разбират нещо. Инстинктивно. Като преследвани животни. Беше ясно, че работата върви на зле. Трябваше веднага да се махнат оттук, и то със сила — нямаше да ги пуснат доброволно. Нямаше как да разчитат на Кронид…
— Какво става с Майкъл?
— Не зная. Не успях да проникна там. Навсякъде има патрули, като във военна база. Трябва да изчезваме, Стас Зиновиевич. Как сте?
— Задоволително — отвърна той, защото усещаше болка в слепоочията… и в дясното ухо… сърцето му биеше лудо и му се повръщаше… После се опита да стане. Количката бе висока и краката му не достигаха пода. Беше обут в дълги мръсновиолетови гащи. Цепката им бе без копчета. Беше облечен в сива, но чиста риза с връзки при яката. На таблата на количката висеше мръсновиолетовото горнище от пижама.
— По дяволите. Къде ще вървя в този вид? Къде са ми дрехите, не знаеш ли?
Иван отговори бавно, сякаш подбираше думите си:
— Зная къде са. Но няма да мога да се промъкна. Търсят ме там. По-добре да не им се мяркам.
— Направил ли си нещо?
— Да. Търсят ме. Хайде да тръгваме, Стас Зиновиевич. Полека. Натам, където не ме търсят.
Гледаше Иван и се бореше с желанието да го разпита веднага. Беше облечен в маскировъчни дрехи с цвят на есенни листа. С червена барета на десантник. Лявата му буза бе наранена и дълбока драскотина на лявата му длан кървеше…
Изведнъж забеляза пантофи на краката си. Черни. Оказва се, че е лежал с тях. Абсурдът нарастваше. Трупаха се абсурд след абсурд. Опитваше да си обясни ситуацията и какво да прави по-нататък по различни начини. Но никой от тях не ставаше. Всеки беше опасно губене на време. Този побъркан генерал явно се канеше да играе ва банк. Нямаше намерение да разбира и беше късно за пазарлък. Иван ще го гръмнат с автомат, а мен ще ме наблъскат с химикали. Трябва да изчезвам оттук, чак след това да диктувам условия и да задавам въпроси. Бедата беше в това, че и генералът добре разбираше ситуацията.
— Знаеш ли как да избягаме?
— Да.
— Откъде?
— Не си губих времето.
— Имай предвид, че не мога да ставам невидим. Не ставам за нинджа.
— Няма да се наложи. Вие сте болен човек и отивате в тоалетната.
— Ако ни срещне някой?
— Продължавате да вървите, аз ще се оправям с него.
Въздъхна дълбоко и слезе от кревата. Краката го държаха. Бученето в ушите престана, ала сърцето продължаваше да бие лудо. Иван му предложи рамото си и го прегърна през кръста. Миришеше на казарма. На чужда миризма.
— Иванинджа — каза му той нежно. — Здравата загазихме с тебе. Разбираш ли поне какво става?
— Нищо не разбирам — каза Иван. Бавно, стараейки се да вървят в крачка, тръгнаха към изхода. — Но усещам, че това е едно шибано място. Видяхте ли Динара Алексеевна? Там в тълпата? Забелязахте ли я?
Той не отговори. Стана му гадно само като си спомни… Как плачеха те! Как се обичаха и се страхуваха да не се изгубят! Но се губеха. През цялото време се губеха. Те всичките бяха за еднократна употреба…
— Нищо — каза Иван, след като не дочака отговор. — Ще избягаме, гарантирам ви. А после ще се оправите с тях…
Оптимизъм, помисли си той, като старателно пристъпваше. Главното и единствено оръжие на победените.
— Правят салам от човешко — каза той на глас. — Няма да ни пуснат. Смятай, че сме мъртви. Знаеш ли как загинахме? Ние с тебе и Майкъл, разбира се, и Костя… попаднахме на засада, организирана от Гешка Вакулин и загинахме геройски…
— Глупости! — възрази Иван. — Та вие ще им пръснете главите. На всички. В краен случай.
— Нима вярваш в това? Забрави. Празни приказки са. Просто ми върви. Но късметът рано или късно свършва…
Бяха вече пред изхода. Иван го пусна, направи предупредителен жест и излезе навън.
Останал сам той мислеше да се опре на стената, но откри, че краката го държат стабилно — можеше да стои, да крачи и, ако много се наложи, да тича. Полека.
Отляво на вратата имаше обърнат стол, а малко по-нататък изпод кревата стърчаха нозе в десантни боти. Друго нищо не се виждаше. Убеди ме, помисли си той с жестоко злорадство, което го порази. Добре. Нашето дело е право. Няма да ви позволя, гадове, да развъждате змии. ПОД НИКАКЪВ БЛАГОРОДЕН ПРЕДЛОГ. Ще извикам Виконта и спокойно ще обсъдим всичко, помисли си той с надежда. Веднага след това: какво ще обсъждаме? Какво?… и напразно се стремя да забравя, че тайната е грозна… Напразно.
Ванечка се появи и го подкани. Той се чувстваше като у дома си в тези коридори — вървеше отпред, без да се оглежда и му показваше пътя. Дрехите му отиваха, но модерните боти малко разваляха картината. По пътя виждаха само пожарогасители и някакви неизвестни апарати в стъклени шкафове. Ритмичният шум пак се чуваше едва-едва и оставаше отзад. Внезапно изникнаха две санитарки, изсумтяха нещо по адрес на Ванечка, който им отвърна с подходящ жест, равнодушно погледнаха болния, който отиваше в тоалетната и изчезнаха от полезрението. (Сърцето му пропусна удар, след това още един, но нищо, размина се.) Представи си как изглежда отстрани: разрошени кълчищени коси, кълчищени мустаци, старец в мръсновиолетова болнична пижама, куцука покрай стената по коридора, задъхан, потен, раздърпан, див. Много убедително.
Нужникът се оказа доста приличен. Не като в „Интерконтинентал“, но сравнително чист. Четири писоара и четири кабинки без врати. И без клекала, но чисти.
Иван изтръгваше рамката на хоризонталния прозорец над крайната кабинка. Постави я безшумно в ъгъла, огледа се и махна с ръка.
— Добре, добре — каза той на този мокър от пот и побеснял от яд човек.
