страстни, страшни. Как плачеха те, как тъгуваха! Безшумен, грозен, дървен танц на манекени… и нежно сплетени ръце, тела, лица… Те бяха хора. Хора бяха. Хора… Защо ги създадохте, върколаци? Върколаци безмилостни със змийско гнездо. Змийско гнездо са свили под носа ми?
Загледа се в Динара. Тя беше тиха, тъжна, синкава. Приличаше на католическа статуя. Тромав, огромен, млад Стас държеше ръката й. Беше глупав, не можеше да се смее, а виеше… Тя като че го слушаше.
— Господин Красногоров! — страшно извика генералът, хващайки го с две ръце. — Не бива! Там не бива, ще се пребиете!
— Змийско гнездо? — каза му той. Вече не се владееше, пропадаше в нищото и почти нищо не виждаше. Безумният хоровод на сините хора изчезна, остана кремавият таван над главата му, отблясъци на светлина в края на съзнанието и ридаещият шум.
После:
— Никакви инжекции! — каза заплашително Иван, със скърцащ глас на наемен убиец. — Ще ти откъсна ръцете!
Сега ще го убие, помисли си със странно удовлетворение Господаря и припадна.
… Намираше се в просторна, светла стая, в която навсякъде бе простряно пране — чаршафи, кърпи, долни гащи и ризи. Миришеше на влажно и свежо, Виконта пушеше, но се усещаше миризма на тютюн.
… Сън, каза му Станислав, но Виконта намръщено поклати глава и го поправи: припадък. Не се заблуждавай — това е припадък.
… Гледай, каза му Станислав. Гледай — това е Сенка! Семьон Мирлин седеше с гръб към тях и играеше на карти с някого, който не се виждаше и чиято ръка току изскачаше иззад чаршафите. А Семьон блъскаше картите, прибираше ръцете и тихо си тананикаше някаква незначителна песничка, която в негово изпълнение придобиваше значителен смисъл — като на песен от Съпротивата. Пол Робсън. „Мисисипи“. „Джо Хил“… После Станислав позна партньора на Семьон — това беше Сашка Калитин. Те всичките бяха отново в колхоза на името на Тойво Антикайнен, но нямаше никакви момичета — само Лариска внезапно мина покрай тях, строга и непристъпна. Стана му тъжно и неловко.
… Знаеш ли, каза той на Виконта, когато мама сънуваше мъртвия ми баща или леля Лида, ми казваше съвсем сериозно: чакат, знаят, че скоро… Правилно, отбеляза Виконта, но ти не сънуваш, а си припаднал…
… Добре, рече му Станислав. Но ми кажи, моля ти се: кой е управлявал страната ни? Винаги. От самото начало… Някога е било добре.
Отначало по целия свят хората, без изключение, били добри. Но вземи новите и най-новите времена. Що за хора са това? Равнодушни синове. Развратни мъже. Бездарни бащи. Разсеяни братя-чичовци… И някакъв си мъж, очевидно неспособен да осигури човешки, що-годе щастлив живот на собственото си малко семейство (майка, жена, две деца, сестра, брат, племенник — десетина РОДНИНИ, всичко на всичко ДЕСЕТИНА!), се захваща да организира, да ощастливи двестамилионна страна!…
… Това вече си ми го казвал, напомни му Виконта.
… Да, да. Аз не претендирам да съобщавам новина. Ти също постоянно се повтаряш…
… Аз не се повтарям. Аз цитирам. Обичам да цитирам. Това е доста по-безопасно.
… Добре, добре. Просто се опитвам да ти обясня основния си принцип… Този така наречен Велик човек в крайна сметка не управлява никого, освен шепа нищожества, които може да убива и унижава, но не може да ги направи по-добри — не знае как и не иска… Откъде се взема тогава нашата извечна жажда за преклонение пред великата личност? Ще ти отговоря: просто ни се иска да вярваме, че един-единствен човек може да промени историята с грандиозно усилие и за едно поколение. Но великите хора не променят историята, те просто съсипват съдбите на другите.
… И така ще бъде винаги, дотогава, докато не се научат ДА ПРОМЕНЯТ ПРИРОДАТА на човеците.
(Кой го каза? Виконта?)
… Не хора ще спасят хората, каза Виконта мъдро, а нехората. Хората не са способни на това, както китовете не могат да спасят китове или плъховете — плъхове…
… Същността и основният белег на нашето време, продължи той, е естествеността на неестественото и дори на противоестественото… Единственият начин да ядеш евтин салам, е да го направиш от човешко месо…
… Обърнал ли си внимание, каза Виконта, колко трудно е да намериш в нашите джунгли бюрократ: наоколо колкото искаш жертви на бюрократизма, но нито един бюрократ!
… По-добре ми обясни от какъв зор държиш при себе си този Малнич? Та той е идиот.
… На мен ми харесва. Полезен човек е. Ако в кабинета му надникне кентавър, знаеш ли какво ще му каже? „Заповядайте. А коня оставете в коридора.“
(До преди малко светлата стая стана мрачна и пуста. Стана задушно, а бе толкова свежо. И в нея остана само Виконта. Лежеше в леглото, болен от грип, а Станислав, който бе дошъл да го навести, седеше на стол и двамата пушеха. Произнасяха думи, които имаха двоен и троен смисъл. Като че никой не искаше да бъде разбран. Но всеки искаше да изкаже това, което го болеше, а болката беше нетърпима.)
… Изобщо не съм приятел на човечеството, възрази Виконта. Аз съм враг на неговите врагове.
… Пак ли цитат? Кажи най-сетне нещо свое.
… И защо? Ако искаш да разбереш кой кой е и защо, нима не ти е все едно с какви думи ти го обяснявам? Със свои ли, или с чужди. Може и с пръсти. Сапиенти сат.
… Не вярвам на цитати. Те винаги лъжат, защото по определение са същността на ПАРАИСТИНАТА. Те са безопасни. Ако искаше да си откровен, щеше да говориш със свои думи — грапави, невинаги смислени може би, но свои. Ако искаше…
… Ако гимназистките летяха във въздуха, всички щяха да станат летци…
… Браво. Умник. Добре го каза.
… Още си ТАМ, мой Стак. Ти все още си в „страната, която и насън няма да видиш“. Няма такава страна и никога не е имало. „Но винаги, в радост и скръб, е достатъчно да затвориш очи: в далечното синьо море, бригантината вдига платна…“ Флибустерите са били обикновени престъпници, мой Стак, морски разбойници, кървави и подли. А авторът на тези редове е умрял от най-обикновената страшна смърт — беше убит на война… Ти непрекъснато си въобразяваш, че има Рай, мой Стак, и Ад. Те не са някъде си, а тук, около нас, мъчителите живеят в Рая, а мъчениците в Ада и Страшният съд отдавна се е състоял, а ние дори не сме го забелязали, защото сме мислели за Бъдещето…
… Понякога ми се струва, че съм абсолютно ненужен, Виконте. Ти си си отвратително самодостатъчен — никой не ти трябва.
… Грешиш. Ти си ми много необходим. Заложил съм на тебе. Ти си моята армия, моята ударна сила. Така че не приказвай глупости…
… Не смяташ ли, че моето Предназначение е нещо повече, отколкото си ти… или аз… или двамата заедно?
… Не. И да не говорим повече за това.
… Виконте, искам само да разбера… да…
… Не е необходимо, каза Виконта ядосано. Не трябва. Има неща, които е по-добре да знаеш, отколкото да разбираш. „Спомням си слънцето и искам да забравя, че тайната е грозна.“ Тайната е грозна, мой Стак. Винаги е грозна.
Глава единадесета
Дойде на себе си и веднага се опита да седне, но Иван го натисна леко по рамото:
— Стойте. Не бързайте… Ще ви се завие свят… — Иван говореше много тихо и непрекъснато се озърташе със странни движения на диво животно, очакващо нападение.
Не се възпротиви. Чувстваше се зле. Не му се ставаше, искаше му се да се обърне на една страна, да затвори очи и да поспи. Шестстотин минути. Не се чувстваше болен, а безкрайно уморен, все едно беше пренасял пълни щайги. Беше му неудобно да лежи. Беше му трудно да диша. Беше му горещо. Лицето, особено челото и устата бяха изсъхнали и кожата му се беше опънала.
