Беше идиот.
Някога двайсетгодишният Стас Красногоров беше глупав, самодоволен и фанатичен до идиотизъм. Но беше нормален комсомолец от началото на петдесетте, оптимист и сталинист, един от стотиците хиляди. Онзи тогава беше НОРМАЛЕН. А този тук беше идиот… Дебил. Имбецил. Кретен. Защо? Откъде се взе? Кой е той?
— Кой е това? — викна той на генерала. — Отговорете на въпроса ми!
Но генерал Малнич изобщо не можеше да разбере на кой именно въпрос трябва да отговори. Бе безкрайно озадачен. И обиден. Всичко стана не така, както той се надяваше. Титаническите му старания пропадаха. Легендарните му подвизи не само не бяха оценени, но дори не бяха забелязани. Генерал Малнич изведнъж се оказа в света на кошмара и виденията, при това в момента на най-висшето си тържество, в момента, когато очакваше да получи награда и поощрение от началството за постигнатото с труд и пот…
Всички тези чувства и мисли се четяха ясно на скулестото му лице, изведнъж придобило плачлив и обиден израз. Той ги разшифрова лесно, сякаш генералът му се жалваше на глас или писмено. Но не разбираше НИЩО друго. Ставаше някакво огромно недоразумение. Някакво титанично взаимно неразбиране. Отново взе да долавя предишния странен и гаден шум и внезапно схвана в него ритъм, мелодия и различи могъщия сподавен рев на Шаляпин: „Страх ме е. Срещнах погледа му! В лъчите на луната… познавам… СЕБЕ СИ!“
— Аз не разбирам, обаче… — бърбореше генерал Малнич. — Струва ми се, съгласете се… Стори ми се, че в тази ситуация може… Аа! — Лицето му за миг се озари от щастлива догадка. — Ама вие май не сте го виждали преди? Така ли е? Ама разбира се! А аз се чудя защо… Това е „резерва-три“, Станислав Зиновиевич. Последното люпило! Виктор Григориевич сега предполага, че трябва да се залага именно на възраст осемнайсет-двайсет и пет години… Това е оптималната! Максимум лабилност и минимум… ъъъ… фира…
Той не разбираше нищо. Каква резерва? Каква фира? Но неочаквано осъзна друго и вероятно то бе ключът: според генерала той ТРЯБВАШЕ да разбира всичко това. То трябваше да е нещо, което му е добре известно, многократно обсъждано и дори одобрено от него… И отново смътно почувства приближаването на опасност — наближаваше най-обикновена, физическа, полицейска опасност, когато могат грубо да те хванат, да те сритат и да те изправят до стената. Направо тук. Без да го извеждат навън. Без съд и присъда… Не бива в никакъв случай да признава, че не разбира какво му се говори и какво става! Можеше да пита, но при това всеки въпрос се превръщаше в страшна мина, която бе в състояние да му откъсне ръката, челюстта, езика. Всеки въпрос можеше да се окаже куршум в главата. Но не биваше и да мълчи — прекалено много взаимно неразбиране се беше натрупало за тези няколко трескави минути…
— Къде са останалите? — попита той рязко. Досещаше се, че щом пред него е „резерва-три“, то МОЖЕШЕ ДА ИМА и „резерва-две“, „едно“ и, вероятно, „четири“.
— Ами тук са… — каза напълно изумен генералът. — В реакреацията, както трябва…
— Заведете ме.
— Но… ъъъ… защо?
— Заведете ме, казах!
С периферното си зрение забеляза, че идиотът със синкавото лице отново държи ръката на Виконта, вкопчена доверчиво и привично, сякаш така и трябваше да бъде, сякаш така е било винаги. Ревност и отвращение пронизаха сърцето му, стиснаха го за гърлото, за миг му се стори, че ще повърне, но веднага забрави всичко, защото чувството за опасност се засили. Стана по-силно от всичко останало.
Генералът никак не можеше да осмисли и да приеме очевидното: най-близкият приятел на боготворимия му началник, вторият човек в света, почти президент, нищо не разбира, нищо не знае за тези неща, следователно няма ДОСТЪП! Да приеме тази истина, да я осъзнае, да я РЕАЛИЗИРА, означаваше за генерала да поеме такава непосилна отговорност, за която се страхуваше дори да си помисли. На помощ идваха предвидените от устава и инструкциите, добре отработените и съгласувани действия и мерки, строги и недвусмислени, прекалено строги и недвусмислени… Картините, изникващи хаотично в съзнанието на генерала бяха прекалено енергични и безсмислени, за да ги реализира незабавно. Бяха необратими. Започне ли да ги реализира, няма да има връщане назад. Започне ли, ще стигне до край. Това беше психологията на останалия прекалено дълго на една длъжност полковник. Или подполковник. Авантюрист. Мошеник… А генералът беше сериозен човек. Беше магаре.
— Покажете ми пътя! — повиши гневно глас господин Президентът.
Не виждаше друг изход освен атаката, бе готов да хване генерала за яката и да го разтърси като пале, но чувстваше, че щеше да е прекалено. Не биваше да преиграва. Беше се включил в някаква луда игра, на която не разбираше нито правилата, нито целта, но знаеше, че не бива по никой начин да преиграва. Пред ошашавения генерал трябваше да играе ролята на величествен, недоволен от всичко велможа, какъвто той за съжаление не беше и никога не е бил, но какъвто без съмнение изглеждаше в очите на този оперетен военен, глупав, самодоволен, но и дяволски опасен, способен на нещо страшно, заради което го и държи тук Виконта… Може би заради способността му строго да се разпореди в нужния момент и да изправи някого до стената?
Генералът отстъпи. Очевидно така и не успя да се ориентира в ситуацията, която беше прекалено опасна и прекалено немислима, за да я осмисли бързо и засега продължи да следва своите военни инстинкти: да се подчинява и изпълнява.
Пред вратата той се спря и погледна през рамо. Нещо го накара да го направи. Предчувствие? Необходимостта да се сбогува с поглед? Или просто неясната надежда, че Виконта е отворил очи, че гледа сърдито и е готов да стане и да каже ядосано: „Ето пак! За какъв дявол? Къде ми е панталонът?!“ Но Виконта продължаваше да НЕ Е ТУК. Плещестият, леко наклонен встрани силует го закриваше, но лицето му се виждаше — изпосталялото старо лице на мирно спящ старец — човек, на когото всичко вече му е дошло до гуша.
… Искам вкъщи, помисли си той поддавайки се за секунда на внезапно обзелата го паника. Тук всичко е решено вече… не съм нужен… трябва да бягам… Защо да се намесвам във всичко това? „О, двойнико мой! Образе мой печален! — ревеше нечовешки глас в мозъка му. — Защо възкръсваш отново?“
Краката сами го носеха след бързо крачещия генерал. Иван се движеше безшумно до него. Очите му бяха станали като на паяк — малки и блестящи. Нечовешкият глас ревеше все по-страшно и по-страшно… А към тях се присъединяваха и прииждаха появяващи се от нищото мълчаливи мъже и жени, делови и много решителни — в сини и бели престилки, в маскировъчни облекла или със сака и вратовръзки. Бяха вече осем, когато генерал Малнич хлътна в появилата се внезапно широка врата. Посрещна ги буря от звуци, топъл, спарен въздух и странно замириса на варен лук. Той се озова под самия таван на помещението, в полумрак, долу видя ТЯХ.
Бяха много. Отначало му се сториха стотици, но всъщност бяха двайсет-трийсет. Облечени бяха в захабени болнични пижами. Повечето ходеха в кръг. С ръце на гърба като затворници… или хванати за ръце, като в детска градина. Бяха много бледи, почти синкави или сиви като мишки. Болни. Болни хора. Без въздух, без слънце. Без живот.
Всичките бяха идиоти. Сънени, тъпи, с вдървени лица.
Бяха съвсем близо. Той ги разпознаваше. Не веднага. Не всички. Но всеки път с ужас и отвращение, мъчително потискайки нарастващото гадене. Разпознава: Виконта… себе си… днешния премиер… днешния шеф на КГБ… отново себе си… пак Виконта…
Той беше в три екземпляра, всичките различни — един възрастен, на около шейсет години, другите съвсем млади.
Той беше единствен тук. И имаше двама президенти, които позна трудно и не веднага — бяха по-млади от днес действащия с около двайсет години — помнеше снимките в досието му… Тук беше и съпругата му. Породиста холандска крава с огромно виме… И най-главният руски фашист с превръзка на лявото око… и най-главният кабадино-балкарец… (Веднага си спомни, че преди половин година на този фашист му бяха счупили главата на митинг, но лекарите му СПАСИХА ОКОТО!)
… После видя Динара. И забрави всичко.
… Танц на вдървени, неподвижни, болни тела. Шум. Стогласни стонове, викове, вой — жални, отчаяни,
