— Какво значение има? Понякога на човек много му се пие кафе…
— Но… — бизнесменът сръбна от чашката и неочаквано се усмихна. — Великолепно! Благодаря, много благодаря!
— Няма нищо — каза Цуйоши и се отправи към къщи.
Жена му се бе върнала от магазина с чифт нови обувки. Към края на бременността тя беше натежала и краката й постоянно отичаха. Тя седна с въздишка на кушетката и заоглежда стъпалата си, обути в жълти лодчици.
— Много са скъпи ортопедичните обувки — оплака се тя. — Надявам се, че тези не изглеждат чак толкова зле?
— О, не, скъпа, дори много ти отиват — дипломатично отговори Цуйоши.
Той се беше запознал с жена си във видеомагазина — тя току-що си бе купила един диск с примитивни черно-бели американски анимации от 1950-те. Покеконът му нареди незабавно да заговори жената за котарака Феликс, анимационен любимец на Цуйоши и първа звезда на древните ТВ комикси.
Сам той никога не би рискувал да се приближи до такова красиво момиче, но Мрежата познава всички… И Цуйоши откри, че красавицата няма нищо против да обсъди с него общото им пристрастие към реликвите.
После обядваха заедно. И отново се срещнаха след седмица. Прекараха нощта преди Коледа в хотел за влюбени. Двамата си откриха много общи черти.
Тя влезе в живота му като подарък от вълшебния чувал на котарака Феликс, и за това Цуйоши бе вечно благодарен на Мрежата. Сега той беше женен, скоро щеше да стане баща и здраво стоеше на краката си. С две думи, животът му бе пълен със скромни радости.
— Време е да се подстрижеш, мили — каза жена му.
— Да, разбира се.
Тя извади от торбата кутийка за подаръци.
— Защо не отидеш до хотел „Дарума“? Там има добра бръснарница, пък и ще предадеш ето това от мен.
Жена му отвори дървената кутия и Цуйоши видя в бялото гнездо от порест найлон керамична фигурка на котарак с широка усмивка и вдигната лапа, призоваваща късмета.
— Как, отново манеки неко? Според мен ти ги имаш повече от достатъчно. Дори върху бельото!
— Това е подарък. За някой в хотел „Дарума“.
— Така ли?
— Една жена ми го даде в магазина за обувки. Приличаше на американка и не говореше нито дума японски. Но какви обувки имаше… Просто красота!
— Щом Мрежата е поверила тоя котарак на теб, скъпа, значи трябва сама да го занесеш, нали?
— Мили — въздъхна жена му. — Ужасно ме болят краката, а ти бездруго трябва да се подстрижеш, а аз трябва и да готвя вечеря, и освен това този манеки неко не е кой знае какво, просто евтин сувенир за туристи. Толкова ли ти е трудно?
— А, не — каза Цуйоши. — Само предавай указанията от твоя покекон на моя, и ще видя какво мога да направя.
— Знаех, че ще се съгласиш — усмихна се тя. — Ти винаги си толкова добър.
Цуйоши пъхна манеки неко в джоба и излезе. Той нямаше нищо против молбата на жена си — на доста други капризи на бременната беше много трудно да угоди в техния тесен апартамент. Съпрузите бяха доволни от квартала и съседите, но се надяваха да намерят по-голяма квартира още преди детето да се роди. Може би дори с малко студио, където Цуйоши да разположи апаратурата си. В Токио беше много трудно да се намери прилично жилище, но той вече бе помолил за това Мрежата, и някои от приятелите му, които той дори не познаваше, по цели дни мислеха над тази сложна задача. Рано или късно ще се появи нещо подходящо, ако той акуратно изпълнява всички поръчения на Мрежата.
Първо Цуйоши се отби в местния салон пачинко и спечели от автомата бутилка бира и карта за транспорта. Изпи бирата, взе картата и се отправи към гарата, където се качи във влака. На станция Ебису Цуйоши взе покекона и изведе на екрана уличната карта на Токио. Пътят му минаваше покрай заведения с примамливите заглавия „Шоколадова супа“, „Телесна свежест“ и „Аладин Май-Тай Тратория“. В хотел „Дарума“ той намери бръснарския салон, който се наричаше „Всепланетният облик на Дарума“.
— Какво можем да направим за вас? — попита дамата-администратор.
— Мисля, че трябва да се обръсна и подстрижа — каза Цуйоши.
— Записан ли ви е час?
— За съжаление не — извини се той, свивайки пръсти в котешкия знак.
Жената отвърна с бърза серия от резки движения с пръсти, от които Цуйоши не позна нито едно. Дамата явно беше от друга част на Мрежата.
— Няма проблеми — добродушно се усмихна тя. — Наоко с удоволствие ще ви обслужи.
Наоко акуратно му подбръсваше слепоочията, когато звънна покеконът.
— Влез в дамската стая на четвъртия етаж — нареди той на Цуйоши.
— Извинявам се, но не мога. Аз съм Цуйоши Шимицу, а не Ай Шимицу. Освен това сега тъкмо ме подстригват.
— О, разбирам — отвърна девайсът. — Рекалибровка. — И изключи.
Наоко свърши с подстригването. Сега Цуйоши изглеждаше много по-добре. Човек не бива да забравя за външността си дори ако не работи в офис. Покеконът му отново звънна.
— Да? — обади се Цуйоши.
— Лавровишнев афтършейв. Вземи го със себе си.
— Добре — отвърна Цуйоши и се обърна към Наоко: — Имате ли лавровишнев афтършейв?
— Странно, че питате за него — каза момичето. — Отдавна е излязъл от мода, но случайно имаме някой и друг флакон.
Цуйоши купи един и излезе от салона. Не се случи нищо, затова той купи едно списание с комикси и седна да чака във фоайето. Накрая към него приближи рошав рус мъж по шорти, сандали и ослепително ярка фланелка. На рамото на чужденеца висеше камера в калъф, в ръка той държеше старомоден покекон. Изглеждаше на около шестдесет години и беше много, много висок.
Той каза на покекона си нещо на английски.
— Извинете — преведе той на японски. — Случайно да ви се намира лавровишнев одеколон?
— Намира се — каза Цуйоши и извади флакона. — Заповядайте.
— О, небеса, благодаря! — възкликна чужденецът, а покеконът му бързо го преведе. — Питах всички поред във фоайето. Извинете, че закъснях.
— Няма проблем, не бързам — усмихна се Цуйоши. — Много интересен покекон имате.
— А — каза чужденецът. — Знам, че е стар и отдавна е излязъл от мода. Тъкмо мислех да си купя нов тук, от Токио. Разправят, че на пазара Акиабара ги продават с чували.
— Така е. Какъв софтуер за превод използвате? Вашият покекон говори като жител на Осака.
— Така ли? — загрижи се туристът. — Това дразни ли жителите на Токио?
— Е, не е особен проблем, но… Слушайте, аз мога да ви копирам съвсем нов безплатен транслатор.
— Това би било идеално!
Двамата натиснаха копчетата на покеконите и си размениха визитките през Мрежата. От е-картата на чужденеца Цуйоши узна, че мистър Цимерман живее в Нова Зеландия. После той активира програмата за трансфер на информация и мощният му покекон започна да качва новия транслатор в стария девайс на Цимерман.
Тук във фоайето влезе огромен американец с черни очила и дебел закопчан костюм; виждаше се как страшно се измъчва той от жегата. Мускулите на американеца се издуваха под дрехите като на щангист. След атлета се появи миниатюрна японка с аташе-кейс. Жената носеше огледални черни очила, стилен тъмносин костюм и шапка в тон с него, но видът й беше някак подплашен.
Атлетът спря до вратата и внимателно следеше как внасят куфарите. Жената стремително се приближи към регистрацията и започна нервно да задава на чиновника безброй въпроси.
— Аз съм страстен поклонник на машинния превод — съобщи Цуйоши на високия новозеландец. — Мисля, че компютрите вършат велико дело, като помагат на хората да се разбират.
