— Не мога да не се съглася — кимна мистър Цимерман. — Помня, когато дойдох за пръв път в Япония преди много години, нямах нищо друго освен книжен разговорник. И влизам в един бар, и… — Внезапно той млъкна и се втренчи в екрана на покекона. — Моля за извинение! Казват ми, че трябва незабавно да се кача в стаята си.
— Мога да дойда с вас, докато се качи целият транслатор — предложи Цуйоши.
— Много ви благодаря!
Те влязоха заедно в асансьора и Цимерман натисна копчето за четвъртия етаж.
— И така, влязох в този бар на Ропонджи късно през нощта, защото бях много изморен и се надявах да хапна…
— И какво?
— Тази жена… Тя се мотаеше в бара за чужденци късно през нощта, и беше, така да го кажем, не съвсем облечена, и никак не ми се вярваше да е по-прилична, отколкото изглеждаше…
— Да, разбирам ви.
— А менюто, което ми дадоха, беше цялото на канджи, или катакане, или романджи, или както се казва у вас, защото аз извадих разговорника и се помъчих да разчета тези йероглифи, само че… — Асансьорът спря, вратата се отвори и те излязоха в хола на четвъртия етаж. — С две думи, накрая забих пръст в първия ред от менюто и казах на тази дама…
Цимерман отново млъкна и погледна екрана на покекона.
— Май нещо се е случило… Един момент!
Той внимателно изучи инструкциите, извади от джоба на шортите флакона и отвинти капачето. После се вдигна на пръсти, протегна адски дългата си ръка и изля лавровишневия одеколон във вентилационната решетка, разположена под самия таван.
Работата беше готова. Новозеландецът внимателно завинти капачето, прибра празния флакон в джоба и погледна екрана на покекона. Намръщи се и го разтръска, но на екрана нищо не се промени. Явно новият транслатор на Цуйоши бе претоварил хилавата операционна система на Цимерман и покеконът беше безнадеждно зависнал.
Цимерман произнесе няколко непонятни английски израза, после се усмихна и извиняващо разпери ръце. Кимайки на прощаване, той влезе в стаята си и затвори вратата.
Японката и нейният як американски спътник излязоха от асансьора. Мъжът огледа Цуйоши с твърд поглед. Жената извади от чантата е-карта и отвори вратата на стаята, като при това ръцете й забележимо трепереха.
Покеконът на Цуйоши звънна.
— Тръгвай оттук — каза девайсът. — Слез във фоайето по стълбата и влез в асансьора заедно с пиколото.
Цуйоши бързо слезе долу и видя как униформеното момче вкарва в асансьора количка с багажа на развълнуваната японка. Той внимателно се промуши покрай металните колела на количката и застана до задната стена на кабината.
— За кой етаж сте, сър? — попита момчето.
— За осмия — отговори напосоки Цуйоши.
Пиколото натисна бутоните и замря с лице към вратата, с опънати по шевовете ръце в бели ръкавици. Покеконът мълчешком показа на екрана ред текст: сложи кутийката в синия сак.
Синият сак с цип лежеше най-отгоре. Две секунди стигнаха на Цуйоши, за да отвори ципа, да пъхне вътре кутийката и отново да го затвори. Момчето не забеляза нищо и изкара количката на четвъртия етаж. Цуйоши излезе на осмия, чувствайки се малко глупаво. Разходи се в хола, намери един закътан ъгъл зад автомата за разхладителни напитки и звънна на жена си.
— Как си, скъпа?
— Добре — отговори жена му и се усмихна. — Изглеждаш прекрасно! Я покажи как са те подстригали отзад.
Цуйоши послушно насочи екрана на покекона към тила си.
— Отлично — заключи жена му с видимо удоволствие. — Надявам се, че се прибираш?
— Хм. В този хотел става нещо странно — каза Цуйоши. — Може би ще се забавя малко.
Тя леко се намръщи.
— Само не закъснявай за вечеря! Днес съм направила бонито.
Цуйоши влезе в асансьора, за да слезе във фоайето, но кабината спря на четвъртия етаж и в нея нахълта якият американец. Носът на атлета течеше, а от очите му струяха сълзи.
— Добре ли сте?
— Не разбирам японски! — изръмжа атлетът.
Веднага след като вратата се затвори, мобифонът на американеца с трясък оживя, изригвайки отчаян женски вопъл, последван от бурен поток английски думи. Мъжът гръмко изруга, удари с космат юмрук бутона „стоп“. Кабината със скърцане спря и зазвъня сигналът за тревога.
Атлетът разтвори крилата на вратата с голи ръце, изкатери се на пода на четвъртия етаж и се хвърли назад. Асансьорът негодуващо забръмча, вратата трескаво се задвижи. Цуйоши бързо се измъкна от счупената кабина и за секунда се спря, гледайки към бягащия. После измъкна покекона, зареди японско- английския преводач и решително се запъти след него.
Вратата на стаята се оказа отворена.
— Ей! — повика Цуйоши и без да получи отговор, изпробва покекона: — Мога ли да ви помогна с нещо?
Жената седеше на леглото. Тя току-що бе отворила кутийката с манеки неко и ужасена гледаше мъничкия котарак.
— Кой сте вие? — попита тя на развален японски. Цуйоши накрая се сети, че тя е американка от японски произход. Той рядко беше срещал японци от Америка, но те винаги предизвикваха в него тревога. Външно изглеждаха като нормални хора, но се държаха ужасно ексцентрично.
— Само приятел, който минава оттук — отговори той. — С какво мога да ви помогна?
— Дръж го, Мич! — викна жената на английски.
Атлетът изскочи в хола и хвана Цуйоши за китката. Пръстите му бяха като стоманени белезници. Цуйоши натисна копчето за тревога на покекона си.
— Вземи му компютъра — нареди жената.
Мич измъкна покекона и го хвърли на леглото. После сръчно обискира пленника и като не намери оръжие, го блъсна в креслото. Жената отново мина на японски.
— Ти, стой! Не мърдай!
Тя започна да изучава портфейла на Цуйоши.
— Моля? — изуми се задържаният, хвърляйки поглед към лежащия на кревата покекон. Той изправно предаваше в мрежата сигнал за бедствие, по екрана му тихо бягаха червени тревожни редове. Жената заговори на английски и покеконът послушно преведе:
— Мич, незабавно извикай местната полиция.
Атлетът изригна гръмовна кихавица и Цуйоши най-накрая проумя, че цялата стая е омирисана на лавровишна.
— Не мога да викна полиция. Не говоря японски — изсумтя Мич и отново кихна отчаяно.
— О’кей, сама ще викна ченгетата. Сложи белезници на тоя. А после слез и си купи от аптеката някакви антихистамини, за бога.
Мич извади от джоба на сакото си руло пластилит и омота дясната китка на Цуйоши към таблата на леглото. От другия джоб извади носна кърпа, изтри сълзите си и звучно се изсекна.
— Според мен е по-добре да остана с вас. Котката е в багажа. Значи мрежовите престъпници вече знаят, че сме в Япония. Заплашва ви опасност.
— Ти си ми бодигард, Мич, но в този момент си абсолютно извън строя.
— Това не трябваше да стане! — каза с обида в гласа атлетът, чешейки яростно шията си. — Досега алергията никога не ми е пречела на работата.
— Затвори вратата отвън, а аз ще я подпра с креслото. Бягай и се погрижи за себе си.
Мич излезе. Жената барикадира вратата и се свърза с администрацията на хотела чрез вградения в
