Теодор Стърджън
Повече от човешки
Първа част
Невероятният идиот
Малоумният живееше в някакъв свой сиво-черен свят, набраздяван от белите светкавици на глада и мъждукащото пламъче на страха. Дрехите му бяха стари и окъсани. През дупките се подаваха остри като длета пищялки, а от съдраното му палто надничаха ребра, досущ пръсти, свити в юмрук. Беше висок и плосък. Очите му бяха спокойни, лицето — безжизнено.
Мъжете извръщаха очи от него, жените не смееха да го погледнат, само децата се спираха и го зяпаха. Но това нямаше значение за него. Не очакваше нищо от никого. Когато го поразеше бялата светкавица, ставаше тъй, че все намираше по нещо за ядене. Намираше го сам, ако можеше; ако не — караше без храна. Когато не можеше повече да издържа, нахранваше го първият човек, озовал се очи в очи с него. Малоумният нито знаеше защо, нито се учуди някога. Той не просеше. Просто стоеше и чакаше. Когато някой срещнеше погледа му, в ръката му се появяваше монета, парче хляб, плод. И той ядеше, а благодетелят му бързо отминаваше, смутен, неразбиращ… Понякога притеснено се опитваха да го заговорят или говореха помежду си за него. Малоумният чуваше звуците, но за него те не значеха нищо. Той живееше затворен вътре в себе си, далеч от външния свят, а тънката нишка между дума и смисъл висеше прекъсната. Виждаше чудесно и лесно различаваше усмивката от сърдитата гримаса, но нито едното, нито другото предизвикваха някаква реакция у това същество, което никога не се смееше и никога не се мръщеше, затова не можеше да разбере чувствата, които караха другите да бъдат весели или сърдити.
Изпитваше страх, но само колкото да спасява кожата си. Беше неспособен да предвиди каквото и да е. Вдигнатата пръчка, летящият към него камък го заварваха неподготвен. Реагираше едва като го стигнеха. Тогава бягаше. Побягваше при първия удар и продължаваше да бяга, докато ударите престанат. Така се спасяваше от бури и каменопади, от хора и кучета, от превозните средства и глада.
Нямаше никакви предпочитания. По-често се озоваваше сред пущинаците, отколкото в града, и тъй като живееше, където свари, повечето време прекарваше в гората.
Четири пъти го бяха затваряли. И четирите пъти му беше напълно безразлично и у него не настъпи никаква промяна. Веднъж здравата го би един болен, друг път санитар — и то още по-жестоко. На другите две места го измъчваше гладът. Имаше ли храна, оставяха ли го на мира, той стоеше. Дойдеше ли време да избяга, бягаше. Начинът на бягство се определяше от външната обвивка на малоумния, а нещото, което се криеше в нея, не се интересуваше от това или пък не можеше да командува. Но щом настъпеше моментът, някой санитар или портиер се озоваваше очи в очи с малоумния, чиито ириси сякаш бяха готови всеки миг да затрептят и да се завъртят като колела. Вратите се отваряха, малоумният си отиваше, а благодетелят му, силно смутен, бързаше да се залови с нещо друго, независимо какво.
Всичко у него беше животинско, самото му присъствие — унижение за околните. Като животно, повечето време той прекарваше далеч от хората. В гората се движеше красиво, като истинско животно. Убиваше като животно — без омраза и без удоволствие. Ядеше като животно каквото намери и когато имаше какво, само толкова, колкото да не гладува, никога повече. Спеше като животно — спокойно и леко, не като човек, защото когато човек заспива, той бяга в съня, а животното е готово всеки момент да избяга от съня. Беше зрял със зрелостта на животно, при която играта на котенцата и кученцата вече няма определена функция. Не знаеше що е настроение, не изпитваше радост. Спектърът на чувствата му бе ограничен между ужаса и доволството.
Беше на двадесет и пет години.
Вътре в себе си, като костилка в праскова, като жълтък в яйце, той носеше нещо друго. То беше пасивно, но възприемаше — беше живо и будно. И ако по някакъв начин бе свързано с животинската му обвивка, то не обръщаше внимание на тези връзки. То беше органическа част от малоумния, но като че ли не съзнаваше неговото съществуване. Той често биваше гладен, но рядко гладуваше. А когато се случеше да гладува, това нещо в него като че ли се смаляваше, но едва ли забелязваше собствената си промяна. То щеше да умре заедно с малоумния, но нямаше никакъв стремеж да забави това събитие дори със секунда.
За малоумния то нямаше някаква специална функция. Далак, бъбрек или надбъбречна жлеза — всички те имат определени функции и оптимално ниво за тези функции. Това нещо само възприемаше и записваше, записваше без думи, без някаква кодова система, без превод, без деформация, без някакви действуващи канали за излъчване. То просто приемаше, без да предава.
За неговите специални сетива отвсякъде наоколо се излъчваше безкраен шепот. То се потапяше в този шепот, поглъщаше го изцяло. Може би то сравняваше и подреждаше, а може би просто възприемаше само онова, което му е нужно, а останалото отхвърляше по някакъв неуловим начин. Малоумният не знаеше, че това нещо съществува вътре в него…
Без думи: топло, когато стане мокро, но за малко, много за малко. (Тъжно): никога вече тъмно. Чувство на удоволствие, нещо меко се смачква и махни розовото, бодливото. Чакай, чакай, можеш да се върнеш, можеш да се върнеш. Различно, но почти толкова хубаво. (Сънен унес): Да, това е! Това е… о! (Тревога): Отиваш твърде далеч, върни се, върни се — (Нещо се усуква, скъсва се, един „глас“ по-малко)… Всичко се втурва и ме понася по-бързо и по-бързо. (Отговор): Не, не, нищо не се втурва, спокойно е. Нещо те тегли, тегли надолу и толкова. (Гняв); Те не ни чуват, глупаво, глупаво… те… те не… само викове, само шумове.
Но без думи. Впечатления, униние, диалог. Излъчване на страх, напрегнато поле от усещания, недоволство. Наоколо се носеха шепот и говор, смесваха се стотици, хиляди гласове, но те не стигаха до малоумния. Не го засягаха, не му бяха нужни. Той не съзнаваше съществуването на вътрешното си ухо, защото за него то беше безполезно. Макар и ненормален, той все пак беше човек, а това бяха гласовете на децата, на невръстните дечица, които още не са се научили да спират плача си от време на време, за да ги чуят. Само викове, само шумове.
Мистър Кю беше добър баща, най-добрият баща. Така каза той на дъщеря си Алиша на деветнадесетия й рожден ден. Откак навърши четири години, все това й повтаряше. Тя беше на четири годинки, когато се роди малката Ивлин, а майка им умря, проклинайки го с гняв, по-силен от агонията и страха.
Само един добър баща, най-добрият от всички, би могъл пръв, със собствените си ръце да поеме от утробата на майката второто си дете. Само един изключителен баща би могъл да отхрани и отгледа едно бебе и едно малко дете с толкова нежност и грижи. Никое друго дете не е било така пазено от злото, както Алиша. А когато тя обедини сили с баща си, около Ивлин се издигна здрава крепост от добродетел. „Тройно дестилирана добродетел — каза мистър Кю на Алиша на деветнадесетия й рожден ден. — Аз познах доброто чрез злото и те научих само на доброто. Това добро стана твой начин на живот, а твоят живот е пример за Ивлин. Аз зная всичкото зло, което съществува, ти знаеш всичкото зло, от което трябва да се пазиш, но Ивлин не знае нищо за злото.“
Разбира се, на деветнадесет години Алиша беше достатъчно зряла да разбира тези абстрактни понятия — „начин на живот“, „дестилация“ и общите категории „добро“ и „зло“. Когато стана на шестнадесет години, той й обясни как мъжът полудява, ако остане насаме с жена, как по тялото му избива отровна пот и той се нахвърля върху нея, а тя настръхва от ужас. В книгите си той имаше такива картинки, които показваха настръхнала кожа. Когато стана на тринадесет години, й се случи нещо, което я смути. Каза на баща си, а той със сълзи на очи й обясни, че причината е, че е започнала да мисли твърде много за тялото си, което беше истина. Тя си призна и баща й наказа тялото й така, че тя започна да съжалява, че изобщо има тяло. Мъчеше се, упорито се мъчеше вече да не мисли за това, но не успяваше, въпреки желанието си. А баща й редовно, макар и не без съжаление, й помагаше в усилията да подчини непокорната си плът. Когато стана на осем, той я научи да се къпе на тъмно, за да не станат очите й като онези бели, невиждащи очи от странните картинки в книгите му. Когато стана на шест години, той закачи в спалнята й картина на жена — Ангел и картина на мъж — Дявол. Жената, обърнала нагоре длани, се усмихваше, а мъжът протягаше към нея ръце с хищни криви пръсти, а от гръдната му кост стърчеше закривено острие на нож, по което се стичаше нещо.
Живееха сами в масивна къща, на горист хълм. До нея нямаше автомобилен път, а само една пътека, която толкова криволичеше, че от прозорците не се виждаше накъде отива. Отиваше до стена с желязна порта, неотваряна от осемнадесет години, а до портата имаше стоманен сейф. Веднъж на ден бащата на
