изскочи напред и спря. Чу се някакво шуртене и съдът бавно се изпоти отвън, пълен с ледена вода.
— Виж, виж! — извика тя отново. На килима се образува една издутина, която започна да пълзи и като стигна до края му, от нея не излезе нищо. Ножовете и вилиците, бръсначът и четката му за зъби, двете вратовръзки и коланът се разлетяха наоколо и се посипаха на пода, като образуваха сърце, прободено със стрела. Той се разсмя, прегърна я и я завъртя.
— Защо не съм те целунал досега, Джейни? — попита той.
Лицето и тялото й застинаха неподвижни, а очите й придобиха особен израз — в тях имаше нежност, някаква развеселеност и още нещо.
— Няма да ти кажа, защото ти си чудесен, смел и умен, и силен, но си прекалено добродетелен.
Тя се отскубна от него, завъртя се и из въздуха се понесоха ножове, вилици и вратовръзки, лампата и кафеварката, летящи към местата си.
— Побързай! — подкани го тя от вратата и изчезна.
Той се втурна след нея и я настигна в коридора. Тя се смееше.
— Знам защо досега не съм те целувал — каза той.
Тя гледаше надолу, но не успя да сдържи усмивката си.
— Знаеш ли?
— Ти можеш да налееш вода в затворен съд. Или да я излееш. — Това не беше въпрос.
— Наистина ли?
— Когато ние, жалките мъжкари, започнем да рием земята или да чупим с рога ниските клони на дърветата, това може да означава, че е пролет, може да бъде проява на идеализъм, а може и да е любов. Но причината винаги е хидростатичното налягане в няколко мънички резервоарчета, по-мънички и от нокътя на малкия ми пръст.
— Така ли?
— И когато съдържанието на течност в тези резервоарчета изведнъж се понижи, аз… ние… ъъъ… е, добре, диша се по-леко и луната няма никакво значение.
— Виж ти!
— Ето това правеше ти с мен.
— Така значи?
Тя се отскубна от него, хвърли му бърз поглед и звънкият й смях се разля наоколо.
— Не можеш да кажеш, че съм извършила нещо неморално — каза тя.
Той й върна смеха.
— Никое добро момиче не би направило такова нещо.
Тя сбърчи нос и се мушна в стаята си. Той погледна към затворената врата, представи си какво има зад нея и се обърна настрани.
Усмихна се и поклати глава — смаян и очарован. Беше намерил някакво ново спокойствие, което започваше да обвива студената топка страх вътре в него. Озадачен, омагьосан и ужасен, той замислено пусна душа и започна да се съблича.
Стояха на пътя, докато таксито се скри и после Джейни го поведе през гората. Не личеше някога да са били сечени дървета. Пътеката едва се забелязваше и непрекъснато криволичеше, но не беше трудно да я следват, тъй като клоните над главите им бяха толкова гъсти, че долу нямаше почти никакви храсти.
Отправиха се към обрасла с мъх отвесна скала, но като се приближиха, Хип видя, че това не е скала, а стена, която се простираше на около стотина ярда в двете посоки. В нея имаше масивна желязна врата. Щом се приближиха, тя щракна, чу се как се плъзна нещо тежко. Той погледна към Джейни и разбра, че тя прави това. Портата сама се отвори и затвори след тях. Тук продължаваше същата гора, дърветата бяха все така големи и дебели, но пътеката беше с тухлена настилка и правеше само два завоя. Първият скриваше стената, а вторият, на около четвърт миля по-нататък, разкриваше къщата.
Тя беше твърде ниска и твърде широка. Куличките по покрива не бяха островърхи, а заоблени, като малки могилки. Когато се приближиха, той видя от двете страни на къщата масивната сивозелена стена и не му хареса, че цялото място е оградено като затвор.
— И на мен — каза Джейни. Той се зарадва, че тя е наблюдавала лицето му.
Пелтечене.
Някой надничаше иззад един голям деформиран дъб близо до къщата.
— Почакай, Хип.
Джейни бързо отиде до дървото и заговори с някого. Чу я да казва:
— Трябва да го направиш. Нима искаш да умра?
Това като че ли разреши спора и Джейни се върна при него. Той надникна към дървото, но там вече нямаше никой.
— Това беше Бийни — каза Джейни. — Ще я видиш после. Хайде.
Вратата беше от тежки дъбови талпи, обковани с желязо. Отгоре имаше формата на масивния заоблен свод и беше така странно закрепена, че не се виждаха никакви панти. Единствените прозорци бяха високо горе на куличките, подобни на могилки, и представляваха само тесни процепи, при това с решетки.
Вратата се отвори сама, или поне без никакъв физически допир. Човек би очаквал да изскърца, но тя се движеше безшумно като облак. Влязоха и когато се затвори след тях, той усети някакъв дълбок тътен, който отекна в корема му.
Подът беше покрит с плочки — тъмножълти и сиво-кафяви, наредени в хипнотизиращи ромбични фигури, които се повтаряха и на ламперията, и на тапицерията на мебелите, повечето вградени или толкова тежки, че никога не са били местени. Въздухът беше хладен и твърде влажен, таванът бе твърде нисък.
„Влизам в огромна зинала паст“ — помисли си той.
От помещението, в което влязоха, тръгнаха по един коридор, който изглеждаше ужасно дълъг, но всъщност съвсем не беше такъв. Тази смущаваща илюзия се дължеше на факта, че стените се сближаваха, таванът се снишаваше, а подът се издигаше, което създаваше фалшива перспектива.
— Всичко е наред — каза тихо Джейни. Той се опита да й се усмихне, но не успя. Изтри студената пот, избила над горната му устна.
Тя спря близо до вратата в дъното и докосна стената. Част от нея се отвори навътре и разкри едно преддверие с друга врата.
— Почакай тук, Хип.
Тя беше напълно спокойна. „Поне да беше по-светло“ — помисли си той. Стоеше колебливо на прага. Посочи вратата в дъното на коридора:
— Той там ли е?
— Да. — Тя докосна рамото му — хем да го окуражи, хем да го подкани да влезе в преддверието.
— Първо аз трябва да го видя — каза тя. — Имай ми доверие, Хип.
— Аз ти имам доверие. Но ти… той…?
— Той няма да ми направи нищо. Хайде, Хип!
Пристъпи. Не успя да погледне назад, защото веднага вратата се затвори. Вече по нищо не личеше къде е, както беше и от другата страна. Той я докосна, бутна я. Все едно буташе онази масивна стена вън. Нямаше дръжка, не се виждаха панти, нито ключалка. Ръбовете се бяха скрили в ламперията. Вратата просто вече не съществуваше.
В първия момент го обзе заслепяваща паника, която постепенно отмина. Отиде и седна на пода срещу другата врата, явно за същата стая, в която се влизаше и през коридора.
Не се чуваше никакъв звук.
Взе една мека табуретка, сложи я до стената. Седна, плътно опрял гръб в ламперията, като продължаваше да наблюдава вратата с широко отворени очи.
Да опита и тази врата, да провери дали и тя е заключена!
Разбра, че няма кураж за това. Поне засега. Смътно си представи какво ще изпита, като разбере, че е заключена. Засега тази смразяваща догадка му бе достатъчна.
— Слушай — изсъска той злобно сам на себе си, — трябва да направиш нещо. Направи нещо! Или поне мисли! Но не стой така!
Мисли. Мисли за загадката, там, вътре; за заостреното лице с дебелите лещи, което се усмихна и каза:
