„Продължавай, умри!“
Мисли за нещо друго! Бързо!
Джейни. Самичка срещу заостреното лице с… Хомо гещалт: едно момиче, две негърки, които не могат да говорят, едно монголоидно идиотче и един мъж със заострено лице и…
Опитай същото още веднъж. Хомо гещалт, следващата стъпка в еволюцията. Ами да, защо не еволюция в психиката, вместо във физиката?
Хомо сапиенс се е изправил изведнъж гол и без никакво оръжие освен нагънатото желеобразно вещество в огромния му череп; съвсем различен от зверовете, от които произлязъл.
И все пак е бил същият, същият; и до ден днешен той беше жаден да се плоди, жаден да притежава; убиваше без угризения, ако беше силен — вземаше, ако беше слаб — бягаше; ако беше слаб и не можеше да бяга — умираше.
Хомо сапиенс щеше да умре.
Изпитваше страх, но това бе добър признак. Страхът е инстинкт за самосъхранение, страхът е донякъде утеха, защото означава, че все още има някаква надежда. Започна да си мисли за оцеляване. Джейни искаше Хомо гещалт да усвои система от морални норми, за да не бъдат стъпквани такива като Хип Бароус. Но тя желаеше процъфтяването и на своя гещалт, тя беше част от него. Ръцете ми искат да оцелеят, езикът ми, стомахът ми искат да оцелея.
Морал: той не е нищо друго освен кодиран инстинкт за самосъхранение!
Дали наистина е така! Ами в обществата, в които е неморално да не се яде човешко месо? Това що за оцеляване е?
Да, но тези, които се придържат към моралните норми, оцеляват в рамките на групата. Ако групата яде човешко месо — и ти ядеш.
Трябва да има някаква дума за система от такива норми и правила, според които индивидът да живее така, че да помага за оцеляването на вида — нещо повече от морал, нещо над него.
Да го наречем „етос“.
Точно от това има нужда Хомо гещалт — не от морални, а от етични норми. Нима аз, седнал тук, с мозък, смразен от страх, мога да измисля система от етични норми за един свръхчовек?
Ще опитам. Това е единственото, което бих могъл да правя сега.
Дефиниции.
Морал: Норми на обществото за оцеляване на индивида. (Тук се включва и нашият праведен канибал, и това, че няма нищо неприлично у голия сред група нудисти.)
Етика: Норми на индивида за оцеляване на обществото. (Тук е нашият етичен реформатор — той освобождава робите си, не яде себеподобните си, „прогонва измамниците“.)
Всичко си идва на мястото, убедително е, но да видим как ще боравим с тези понятия.
Като група, Хомо гещалт може да разрешава проблемите си. Но като едно цяло?
Той не може да има морални норми, защото е сам.
Тогава етика. „Норми на индивида за оцеляване на обществото.“ Той няма общество; и все пак има. Няма вид; той е единствен от вида си.
Може ли, трябва ли да избере такива норми, които да служат на цялото човечество?
При тази мисъл внезапно го осени едно прозрение, което нямаше нищо общо с проблема, стоящ сега пред него, но то смъкна от плещите му бремето на враждебност, прогони сляпата лудост и изведнъж Хип Бароус се почувствува лек и самоуверен. Прозрението беше следното:
Кой съм аз, че да си позволявам да правя категорични изводи за морал и норми, които да служат на цялото човечество? Защо пък… Аз съм син на лекар, на един човек, избрал да служи на човечеството, който беше убеден, че това е правилният път. Той се опита да накара и мен да служа по същия начин, защото бе сигурен в правилността му. И затова аз съм го мразил цял живот… Сега разбирам, татко, разбирам!
Засмя се от чистото удоволствие, което изпита, когато усети как бремето на стария гняв се смъкна от него завинаги. И като че ли светът наоколо стана по-светъл и едва сега дойде на фокус. Той отново се върна към проблема, върху който размишляваше, и мисълта му сякаш започна да напипва нещо, надигащо се от подсъзнанието му, да пълзи нагоре и да търси къде да се залови.
Вратата се отвори.
— Хип… — каза Джейни.
Той се надигна бавно. Мисълта му продължаваше да се клатушка, все по-близо до нещо. Да можеше да се хване някъде, да вкопчи пръсти…
— Идвам.
Пристъпи прага и занемя от изненада. Намираше се в нещо като огромна оранжерия, петдесет ярда широка и четиридесет ярда в дълбочина; огромният стъклен покрив се извиваше плавно надолу, докато стигне до откритата тревна площ, по-скоро парк, зад къщата. След мрачните спарени помещения, които беше видял досега, гледката го шокира, но и го оживи. Възбудата му стремително растеше и с нея изплуваше и мисълта му, закрепваше пръсти все по-нагоре…
Видя го да идва. Бързо пристъпи напред не толкова да го посрещне, колкото да бъде далеч от Джейни в случай на взрив. А взрив щеше да има; знаеше го.
— Е, лейтенант, въпреки че ме предупредиха, все пак… това наистина е изненада.
— Не и за мен — каза Хип, който трябваше да овладее друга изненада; беше сигурен, че гласът ще му изневери, но не стана така. — През всичките тези седем години знаех, че ще те намеря.
— Боже мой! — възкликна Томпсън изумено и с някаква недобра радост в гласа. Обърна се към Джейни, която стоеше зад Хип. — Извинявай, Джейни, аз наистина не ти повярвах. — После към Хип. — А ти си се възстановил — просто невероятно!
— Хомо Сап е издръжливо животно — каза Хип.
Томпсън свали очилата си. Имаше големи и кръгли очи, които флуоресцираха като екран на черно-бял телевизор. Ирисите бяха заобиколени с бяло от всички страни; бяха абсолютно кръгли и сякаш всеки миг щяха да се завъртят.
Някога някой беше казал: Стой настрана от тези очи и всичко ще бъде наред.
Зад него Джейни остро извика:
— Джери!
Хип се обърна. Джейни вдигна ръка към устата си. Като я свали, между устните й се виждаше някаква малка стъклена тръбичка, по-малка и от цигара.
— Аз те предупредих, Джери — каза тя. — Знаеш какво е това. Само да го докоснеш, ще стисна зъби и тогава ще живееш до края на живота си с Бебето и близначките, като маймуна в клетка с катерички.
Мисълта, мисълта…
— Бих искал да видя Бебето.
Томпсън се размърда. Досега бе стоял напълно неподвижен, като замръзнал, вперил поглед в Джейни. Сега махна с ръка и очилата му описаха светла окръжност.
— Няма да ти се понрави.
— Искам да му задам един въпрос.
— Никой друг освен мен не му задава въпроси. А може би очакваш и отговор, а?
— Да.
Томпсън се изсмя.
— Напоследък вече никой не получава отговори.
— Насам, Хип — каза тихо Джейни.
Хип се обърна към нея. Ясно усети как някакво напрежение пълзи във въздуха зад гърба му, съвсем близо до тялото му. Дали главата на Горгоната е въздействувала така на мъжете, дори и на онези, които не са я поглеждали?
Тя го заведе до една ниша в стената на къщата, не в стъклената стена. В нея имаше детско креватче, голямо колкото вана за баня.
Не предполагаше, че Бебето е толкова дебело.
— Хайде! — подкани го Джейни.
Тръбичката в устата й подскачаше на всяка сричка.
— Хайде де!
