Изведнъж тя ахна и се вкопчи в ръката ми. Насред улицата, право пред краката ни, лежеше пияница с разперени ръце и отметната глава. От ъгълчето на устните му се стичаше струйка кръв, а на челото му имаше грозна подутина. Стенеше тихичко.
Наведох се, подхванах човека под мишниците и го изправих, но той явно нямаше власт над краката си. Бутнах го в един вход и се върнах при Гей. Тя ридаеше истерично, с болезнено хълцане.
— Какво има?
Тя само стоеше и хлипаше като обезумяла, с отпуснати ръце. Боже мой! Никоя жена не бива да плаче така. Зашлевих я, но това сякаш само развихри още повече безбройните ужаси, които я измъчваха. Разкрещях се. Наричах я какво ли не… но нищо не помогна, докато накрая креснах:
— Сама си си виновна. Що ти
— Не е — изплака тя; после ме блъсна настрани и си тръгна. Догоних я тутакси, но повече не проговори.
— Защо не е? — тихо запитах аз.
Вместо отговор тя промърмори:
— И защо трябваше да е там тъкмо когато минавахме?
— Кой, онова пиянде ли? Гей! Само не казвай, че това те измъчва! Божичко! Не си ли виждала пиян човек?
— Не и такъв — задавено каза тя. — О, извинявай, Лио. Но тук е толкова противно, а с онзи човек чашата просто преля.
И пак се разплака.
— Гей, откога си тук?
— От четири дни.
— Днес е четвъртък — казах аз със светски тон. — В понеделник вечерта една жена застреля мъжа си пред „Зелената кръчма“. В събота утрепаха двама — единия при нас, в „Котвата“, а другия отсреща, пред бирения склад. Средно се падат по трима на седмица. А пък оттатък железопътната линия никой не ги брои. Петролното градче не ти е Парк авеню. За какво си дошла, на почивка ли?
Тя потръпна.
— Как можеш да говориш тъй небрежно?
— Налага се. Човек привиква. Инак най-добре си тръгвай за там, откъдето идваш. Отнася се и за теб; върви си поживо-поздраво. Тук не е място за хора като теб.
— Ти си като мен — тихо каза тя и дъхът ми спря.
— Да, Гей, може някога да съм бил. Но вече не.
Тя помълча и се замисли. После каза:
— Но аз
Наближихме „Франклин“, евтиното хотелче, в което бе отседнала, но тя мина край него и се отпусна върху сенчестите стъпала на съседната къща. Стоях пред нея и се чувствах… как да го кажа?… някак смирен, честна дума! Аз! Тя вдигна очи и помръдна едва доловимо. Схванах намека и седнах до нея.
— Кой си ти? — тихо запита тя.
— Казах ти вече. Лио. Контрабандист, моряк, Дон Жуан в свободното време. — Зърнах я с крайчеца на окото си как за част от секундата вдигна вежди и добавих: — Голям въздухар, а?
— Глупчо — рече тя, но не на сериозно.
— Танто за танто.
— Какво? А… За мен ли питаш? Просто търся някого.
Изправих се. Може би ако се правех на кавалер…
— Гей, бих искал да узная повече. Но няма да те разпитвам. Да се пръждосвам ли?
— Седни, Лио.
Седнах и тя за момент помълча, подпряла с длани брадичката си.
— Дойдох да търся човек от един кораб, който зарежда тук.
— Кой кораб? — веднага запитах аз с нескрит интерес.
— „Уондърфорд“.
— На „Мидърланд ойл“? Дето кара гориво оттук до Бейон, Норфолк и Ривер, щат Масачузетс?
— Да! Плавал ли си на него?
— Аха. Преди две години. Първо бях трюмов работник, после редовен моряк. Изхвърлиха ме в Бруклин задето не си сдържам юмруците.
— Значи познаваш Били… Бил Атертън?
— Атертън? Не; бях на кораба само два месеца. Кой е той?
Гласът й стана по-топъл.
— Помощник-механик. Беше трюмов работник само шест месеца, после стана помощник-механик!
Премълчах, макар да знаех, че за помощник-механик задължително изискват шест месеца работа в трюма. Тя продължи:
— Работи до изнемогване; по дванайсет часа на ден, понякога и повече, а горещината е страшна. Хранят ги много зле, казва, че понякога едва се държал на крака; но продължавал да хвърля гориво в пещта.
Тоя Бил е мошеник, казах си аз. Виждал съм ги такива. Плават месец-два, колкото да хванат сол по кожата; после разправят на женичките за несгодите по море. Мама му стара! Ако четири часа на пост и осем часа сън прави дванайсет на ден, ако танкерите на „Мидърланд“ държат екипажа гладен и ако на „Уондърфорд“, който е дизелов кораб, някой друг освен главния механик има грижа за горивото — е, тогава аз пък съм индианец от Китай.
— И как този чудесен човек те е накарал да търчиш цели две хиляди мили след него?
— Беше недоразумение — тъжно обясни тя. — Разбираш ли, знаем се от години; бяхме съученици. И смятахме… да се оженим, когато си намери хубава работа… — Тя преглътна и продължи: — Като потегли по море, той винаги пишеше кога ще се завърне и аз планирах какво ще правим. Преди година корабът спря за ремонт в Бейон, а той се върна с влака, нае кола и обиколихме целия град. Когато се стъмни, седнахме в парка, разговаряхме и… толкова отдавна не го бях виждала и…
Тя наведе глава и млъкна.
— Добре де — кимнах аз. — Няма нужда да обясняваш.
— Моля те, Лио — сърдито каза тя. — После… после той просто престана да праща писма. Не разбирах, но през цялото време знаех, че вината не е негова. Сигурно му се е случило нещо. Мама казва, че ме е зарязал, но тя не познава Били. А татко… той страшно се ядоса. Подозираше какво е станало и извади съдебно решение срещу бедния Били!
— Бедният Били — тихичко промърморих аз.
— Не беше лесно, но накрая узнах от компанията, че още плава на същия кораб. Спестявах колкото можех, докато събрах пари за билет. Нямаше как да се срещнем на север, защото татко щеше да разбере и да вкара Били в затвора.
— Ц-ц-ц!
За щастие тя се бе увлякла и не ме чу.
— Ето ме сега тук и когато Били пристигне, ще се оженим и ще мога да го изпращам на всяко плаване.
Значи тъй, а?
— Гей, не си ли взе и билет за връщане?
— Не, разбира се. Защо?
— Няма нищо — рекох аз. — Той знае ли, че си тук?
— Не. Как ще го изненадам, а? Веднъж един от приятелите му каза, че когато е тук, вечно кисне в „Синята котва“.
— Не, госпожице. Във всеки случай не си го спомням. Двамата с готвача пристигнахме само преди две седмици. И да съм го виждал, не помня.
— Добре де — каза тя, — сега ще го запомниш. Пристига в събота.
Е, това беше положението. Мога да се боря с каквото и да било, стига да го виждам или поне да го
