помня как замълча най-шумната кръчма в града; помня как усмивките по лицата на моряците, леките момичета и работниците от рафинерията бавно посърнаха, угаснаха и напълно изчезнаха. Помня, че ставаше дума за клетва, за пиедестал, за очакване… но най-ясно си спомням как Гей говореше леко приведена, как очите й бяха леко присвити от гняв, пълни със сълзи, а устните й се гърчеха от презрение.
Когато свърши, тя му обърна гръб, гордо мина по прохода, който й отвориха хората и спря пред Сириеца. Той я изслуша, после поклати глава и безпомощно вдигна ръце, ала тя го загърби почти като Парахода и изчезна в съблекалнята.
Тълпата се отдръпна от Парахода, остави го клюмнал, ококорен и опозорен… и отново се вдигна глъчка.
— Един стек! — викна барманът на готвача. — Четири бири!
Някой избухна в пиянски смях. „Там, де цъфтят сини камбанки“ — стенеше грамофонът. Вратата на съблекалнята се разтвори с трясък и Гей тръгна право насреща ми.
— Лио, напускам.
— Знам — казах. — Добре. Какво ще правиш?
Зърнах през рамото й как тълпата отново се сбира около Парахода.
— Отивам си у дома… на север. Само че, Лио — Тя се изчерви като божур. — Зле съм с парите…
Парахода надигна глас и изрече нещо напевно. Гей за миг откъсна очи от моите и когато ги върна, в тях вече имаше нещо ново.
— Лио, можеш ли да ми услужиш? Ще ти ги върна щом се прибера. Честна дума.
Взех да долавям какво говори Парахода сред тълпата, която го закриваше от нас.
— Какво е това, по дяволите? — запитах аз.
— Кийтс — отвърна тя. — „Ендимион“… четяхме го заедно.
Гей бавно ми обърна гръб и се подпря на бара. Онзи писклив хлапашки глас продължаваше да ни блъска. Някой в навалицата забеляза Гей, смушка съседа си и двамата се вторачиха. Тълпата се люшна, разцепи се и видяхме Парахода. Беше паднал на колене с протегнати ръце, вирната глава и сълзи в очите. Изглеждаше сърцераздирателно смешен… Кийтс в кръчмата! Погледът му бавно слезе надолу и спря върху нас.
Не на място, но от сърце. Нелепо, но изстрадано. Гей беше като упоено създание, чуло неудържим призив. Стоеше напълно омагьосана, докато онзи пиян хлапак ми я отнемаше… и какво можех да сторя? Магията бе налице.
Той млъкна, повтори се, пак млъкна. Очите на Гей леко се разшириха, сякаш бе забравила да диша и едва сега пак си поемаше дъх. А Лио?
Коравата броня около мен стремглаво се свлече, изчезна и един предишен Лио, когото смятах за мъртъв, един Лио, който обичаше всичко красиво, се приведе над нейното рамо и зашепна в ухото й:
И магията пак се завърна, ала вече бе моя магия и аз я тъчах изкусно около Гей, а тя усети, защото изведнъж в зелените й очи припламна светлина, която озари само двама ни и забули целия свят.
Така я спечелих. Сами виждате — имах точната реплика, а Били забрави своята.
Информация за текста
© 1994 Теодор Стърджън
© Любомир Николов, превод от английски
Theodore Sturgeon
The Right Line, 1994
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1645]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46
